Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.09.2014 16:03 - Искрено и лично: Вместо собствената изповед на д-р Луда крава…
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 7970 Коментари: 0 Гласове:
4


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

 

Искрено и лично: Вместо собствената изповед на д-р Луда крава… 03.02.2014   от Стопанина

В течение на много месеци през 2013-а година сериозно го бях закъсал с лошия кръст. Вече бях почнал да се пооправям, когато ми хрумна идеята да се срещна с мой стар познайник – същият, който 15 години по-рано само с един скъп подпис направи така, че да не ходя в казарма.

 

Нека по-напред го представя…

Доцент Борислав Герасимов едно време беше голяма клечка във Военна болница – София, като хич не пропускаше случай да злоупотребява с положение и да се облагодетелства от чуждото страдание. Само той и всевиждащият Господ знаят колко страдащи младежи и родителите им е изсмукал като паяк, без свян и милост. Но със сигурност бройката е стотици, ако не и много хиляди.

– Аз съм уредил и внуците си! – похвали се доц. Герасимов в големия си офис на върха на военно-медицинския Олимп, след като ясно ми беше дал да разбера, че подписът му струва пари. – Давай да те оправяме тебе сега… Знаеш, казармата е голяма ебня. Наскоро един такъв като тебе го бяха надули през гъза с компресор, бяха го пръснали… Е, какво можем да направим по твоя въпрос?

Беше ясно какво ще правим и без отвратителните увертюри, които доцент Герасимов в обичайния си стил използваше като средство да „мотивира“ потенциалните платци. Знам го, понеже през изминалите оттогава години се срещнах и с други негови „клиенти“. (Но подробно за тях някой друг път…) Пък и нали бях в офиса му не за друго, а просто да уточним цифрите.

Тук е мястото да уточня, че, освен твърдото морално решение да не ходя войник, имах и цяла плеяда здравословни проблеми – като се почнеше от хроничната хипертония, увредила очните ми дъна, през понижения слух в лявото ми ухо, та се стигнеше и до дисковата херния, съчетана с вродената spina bifida, които при най-злостните кризи водеха и до enuresis nocturna. Състоянието ми беше лесно доказуемо от резултатите на редица прегледи, правени с обективни машини на различни места, като не допускаха субективни и „комерсиално ориентирани“ мнения.

Доцент Герасимов ме информира:

– С тая хипертония и за проблема с ухото можеш да получиш по-лека служба. Ама не може да се отложиш и една година. Това важи и за хернията. Ако хернията не е на две нива, както е при теб, духаш супата! Спасението ти е в нощното изпускане.

– То е само при най-остро възпаление на хернията – възразих. – И то не винаги.

– А бе ти слушаш ли ме?! – контрира ме доцентът. – Трябват ти три отлагания заради енуреза, а на третото ще е окончателно освобождаване. Вариантите са следните… Да лежиш няколко дни, овързан към техника, която ще следи дали реално се изпускаш, докато спиш. Щото може умишлено да се напикаеш, имало е и такива случаи. Ама и с машините не е сигурно, а ти да не мислиш, че ще седя до леглото ти?!… Да те наблюдавам и да ти държа оная работа! Другият вариант е: даваш 2000 евро и в същия ден те отлагам за една година.

imageИ така, родителите ми събраха парите и получих свобода за следващите 12 месеца. Но ми трябваха още две отлагания заради „енуреза“, което всъщност е детското подмокряне, което не спира след първите години. А при мен беше следствие от периодичното усложнение на късно придобита травма, като с времето напълно отшумя. За двете следващи отлагания по болест и окончателното освобождаване от военния „дълг“ ми съдейства военната лекарка от окръжието, в което се водех на отчет – не ми струваше нищо, ако не броим още две-три пържения на рентген и други машини, както и гадното чувство, че това се случва на пословичния 4-ти километър.

Ако имаше възможност, доц. Герасимов несъмнено щеше да вземе още два пъти по 2000 евро за подписа си, но го изритаха от Военна болница.

Другите шефове там – понеже не бяха пт стока и деряха кожи на наборниците в съответните си области на власт – дълго време следваха принципа „гарван гарвану око не вади“. Но тъй като доцентът-невролог съвсем се самозабрави и се мислеше за недосегаем, се принудиха да му духнат под опашката. Разчу се, че е изнудвал родители, за да отърве синовете им от служба, въпреки че момчетата са имали сериозни мозъчни травми, получени при инциденти в казармата. Заради неговите своеволия и ненаситна алчност, можеха да „изгорят“ и останалите. След като доцентът стана безгласна буква в пантеона на Военна болница, за известен период беше в немилост, а от доста време насам като че ли най-сетне се отдаде на професията си.

Заедно с колегата си Иван Миланов, издаде книга за множествената склероза. А преди няколко години, твърдо решен да се утвърди като тежко име и в частния сектор, направи поредица от нелепи медийни изяви, заради което някои колеги по своя инициатива му лепнаха прякора д-р Луда крава. Разбира се, има и съвсем раболепни медии, които – досущ в духа на тоталитарната епоха – продължават инертно да ни занимават с рождените дни на венцехвалени „светила“. Нито веднъж, докато през годините проследявах задочно житието и битието на доц. Герасимов, не съм се заблуждавал, че ще видя новина, в която безобразно корумпираният лекар е тикнат в затвор. Нищо, че лъснаха някои от скандалните му практики във Военна болница. Нищо и че уж щяха да го дават на военна полиция и прокурор.

Та след случая с лудата крава доц. Герасимов не потърси нова слава… Вече си я имаше. И нито за миг не съм се заблуждавал, че ще остане без работа и прехрана.

Води се за много кадърен невролог. Дали е така, нямам лични впечатления и никога няма да имам, защото, дори да умирам, не бих му станал пациент. Моралната му природа е под санитарния минимум и затова не подлежи на класификация. И все пак след шестмесечната криза на дисковата херния през 2013 г. ненадейно ми хрумна да го преслушам. Не той мене, а този път аз – него!

От доста време му бях изпуснал дирите, сякаш беше потънал в забвение или вече беше в пенсия, доволно осигурен до дълбоки старини. Доцент Герасимов никак не беше приключена тема за мен, но конкретен повод за срещата ни беше еуфорията ми от новината, че и в Украйна най-сетне премахват наборната военна служба. И така, доволен от облекчението след месеците на страдания и надъхан от отмяната на казарменото робство в оная близка страна, му се обадих…

image

Последен набор в Украйна.
1. От тази година украинските младежи вече няма да даряват с „благодарствени пратки“ тамошните Борислав-Герасимовци;
2. Няма да го правят, докато, за да е по-зле дори от неотдавнашна България, просят „отсрочки“ от армията само по един найлонов плик с медицински документи и/или с „дарения“;
3. И вече няма да се появяват на общодостъпни снимки и клипове в медиите, за да е хептен незабравимо „пакетното унижение 3-в-1“.

Оказа се, че старият ми познайник е със същия телефонен номер, който имах отпреди 15 години. Навремето ми го беше дал, за да го търся за „услуги“, когато ми е необходим. А сега имах потребност да го видя – да разбера, дали е станал човек за изминалото време. Осведомих се къде работи, приготвих се по изготвен план и отидох при него…

Наложи се да почакам пред кабинета му. Постоях прав и слушах отдалече разговора на две госпожи, които бяха дошли при доцента със здравословни проблеми. Една от тях, по-младата, явно се познаваше по-отдавна с невролога и се жалваше на другата от обслужването. И тя беше дошла да му прави проблем. Доцентът я мотаел вече втори месец и тя най-сетне осъзнала, че просто я използва, за да източва чрез нея здравната каса. Пращал я при кого ли не и за какви ли не излишни изследвания. Минали два месеца и нямала никакво подобрение. А за капак, какъвто бил темерут, всеки път бързал да я отпрати от кабинета си.

„Значи, не се е променил и на йота…“ – рекох си, след като се наслушах. – „Въобще не е темерут той. Прави се на такъв, защото така му изнася. Ако иска и има изгода, може да бъде словоохотлив и циничен като каруцар! И да беше темерут, това е най-малкият от всичките му проблеми и недостатъци.“

Имах предварително подготвен сценарий, по който трябваше да протече срещата ми с добрия стар доцент. Първоначалното ми намерение беше да опипам почвата – за да разбера дали животът го е заставил да се промени към по-добро. Винаги съм изпитвал нужда да вярвам, че хората могат да еволюират – ако не от днес за утре, поне в рамките на 15 години. И да не е значителен напредъкът, важното е да го има! От подслушания разговор обаче разбрах, че ще трябва да променя плана си в посока на по-конкретни действия и с реплики без встъпления и разучаващи въпроси. Това всъщност ме устройваше, доколкото нямах намерение да стоя тук по-дълго от необходимото за целта ми.

imageСлед като дойде моят ред да вляза в покоите му, той ме изгледа особено, преди да седне, сякаш му се струвах смътно познат. Но и аз малко се стъписах от мисълта, че може да ме разпознае, преди да е дошъл моментът по сценария ми. Бързо се окопитих, но осъзнах, че съм забравил да включа диктофона си – смятах да записвам разговора ни, но не в търсене на уличаващи реплики срещу събеседника, а за стимулиране на собствения ми самоконтрол. Не посмях да посегна към джоба на ризата, за да активирам записа сега, понеже щеше да изглежда съмнително, а неврологът и без това изглеждаше нащрек.

„Просто си претегляй думите!“ – повтарях си на ум, докато оставях едно печатно копие от „Пътят към слънцето“ на масата му.

Той изгледа озадачено найлоновия плик, с който му донесох книгата – един от малките, в които аптекарите слагат стоката си; и досущ като онези, с които в „доброто старо време на военната повинност“ се разнасяха пачките с подкупите, освен ако за целта не се използваха кутии с бонбони, комбинирани с бутилка уиски на цена според остатъчните възможности на вече одрусания клиент.

– Съжалявам, само книга донесох – побързах да разочаровам доцента, който може би смяташе, че се разплащам за някоя „услуга“.

А доцентът продължаваше да се чуди откъде съм му познат, кой ли от всичките съм… Щом му имах телефона, това можеше да означава само, че срещата ни не е първа. Но с всяка изминала секунда се изясняваше, че той не ме помни – щеше да е чудо невиждано, ако ме беше разпознал. По-скоро се маеше кога и за какво ли ме е метнал, та сега му нося подаръци. И не бързаше да проговори – изчакваше първо аз да кажа нещо, което да му припомни.

– Преди няколко години я издадох – осведомих го. – Има и лично посвещение, понеже е като автобиографична, а ти си герой в нея. – Докато той вадеше книгата от плика, додадох с извинителен тон: – Не е голяма ролята. Даже не е треторазредна! Но прецених, че ти се полага една бройка.

Доцентът огледа набързо корицата и се зае да търси нещо между страниците, като ги прехвърли с плавно движение на палеца си.

– Интересното е в посвещението – казах, за да не губи време в търсене на пари там, където ги нямаше.

А ръкописният ми текст на една от първите страници гласеше:

„На доц. Борислав Герасимов,
герой в книгата, с признателност,
задето ми спести казармата.
(Срещу 2000 евро!)“

След като го прочете два пъти, неврологът се намести на стола си, зае особена отбранителна стойка и ме зазяпа. А аз бях прав на метър от него, понеже не исках да сядам – не толкова заради остатъчните болки от отшумяващата криза, колкото да съм готов за бързо напускане, ако се наложи. Понеже леко се усмихвах, мъжът насреща се зачуди дали му се подигравам… Или пък бях някой малоумен, дошъл да му носи още подаръци след онези пари отпреди години. Едва ли такова нещо му се случваше често, ако изобщо е имал такъв случай в дългогодишната си практика на рекетьор.

– Какво искаш? – засвяткаха очите му (като) на животно, притиснато в ъгъла и търсещо път за отстъпление.

– Ами… честно казано, не съм за преглед! – още се усмихвах с най-благото изражение, което можех да си докарам. – В Токуда вече ми оправиха парезата на крака. И там взимат грешни пари, ама за седмица те изправят на крака. За разлика от други места. Хубаво е, когато има избор за пациента. Защото, както знаеш, едно време нямаше ни Токуда, ни други клиники. Пак си плащахме, ама за нищо! Не ти стига, че си болен и сакат, а трябва да шариш… първо, изобщо да ти признаят очевидните проблеми, а после и да ти спестят евентуалните усложнения.

На това място спрях, понеже вече губех контрол върху спокойната интонация.

– Ти да не ми искаш пари бе?! – предусети нещо доцентът и хвърли книгата ми върху плика, с който я бях донесъл. – Не ми губи времето, щом нямаш оплаквания!

– Имам оплаквания – хванах се за думите му. – С тебе имаме неуредени сметки…

– Нищо не можеш да докажеш – наежи се той. – Махай се!

– Не мога да докажа, факт! – въздъхнах. – Но аз не съм дошъл да ти се доказвам. И двамата знаем истината. Или сега ще ми отричаш от страх?

Доцент Герасимов ме огледа от глава до пети – бях убеден, че търсеше следи от записващи устройства. Червената лампичка на диктофона, за добро или не, тогава не светеше в джоба на ризата ми и той не спря погледа си върху него.

– Махай се! – повтори.

– „Махането“ не е толкова просто – поклатих глава. – Ако не изчистим сметките си в този живот, ще се наложи да си имаме вземане-даване и в следващия.

– С убийство ли ме заплашваш?! – изцъкли се доцентът.

– Убиецът си ти. Мисълта за тебе ме трови отвътре вече толкова години… – повиших глас. – Нека го наречем карма! Няма да мирясам, докато не останат причини да се срещам с теб ни в този, ни в друг живот.

– Ами махай се! – той не разбираше какво му говоря. – Да не съм те викнал аз?

– Спокойно! – закимах насреща му, но повече казах това за себе си. – Аз съм търпелив. Търпеливо следя кариерата ти. Търпеливо следя практиките ти… Това непременно трябва да го знаеш. Наблюдавам те системно. Имам и още много търпение за свинщините ти, но то не е вечно! Ако беше станал човек, може би дори щях да ти се извиня за описанията в книгата… И да се посмеем заедно на посвещението! Но ти, Герасимов, ме отвращаваш… Презирам и въздуха, който дишаш.

Вероятно светкавиците в моите очи вече са били не по-малко убийствени от тези в неговите.

– Ще повикам охраната – закани се той и се надигна уж да стане.

– Окей! – отместих се и даже му посочих вратата с жест. – Аз нямам какво да крия. Пък и разговорът ни може да се записва, така че лесно ще се разбере кой какво е казвал и дали съм те заплашвал с убийство…

Доцентът се облегна назад и загали ръба на масата. Изведнъж придоби вид на някой, който се прави на спокоен за пред камерите. Убеден съм, че прехвърляше на ум досегашните си реплики, за да си спомни дали не се изпуснал някак в разговора дотук. А погледът му от свиреп и животински стана мътен и безцветен. Тогава можех да се закълна, че тоя лекар е дрогиран с медикаменти, но сега не смея да го твърдя.

– Ето – троснах се на себе си, – изгубих самоконтрол и признах, че те ненавиждам. От една страна, се укорявам. Но, от друга, какво отношение трябва да имам към тези, които ядат хора? И не говоря за моя случаи… Съвсем не! В известен смисъл аз минах тънко. Защото знам по колко си искал от други нещастници, дошли при теб с наивната надежда за помощ… И ако в моя случай, макар и трудно, мога да оправдая подкупа като изход от тогавашните закони, за другите ми е невъзможно!

Доколкото познавах доц. Герасимов, знаех какво мисли: „Аз да не съм някой тъпунгер, та няма да се възползвам, когато парите сами ми идват пред вратата?! А тоя бастун дошъл да ми държи сметка, че правя пачка с акъла си!“ Презрителното му изражение, в което се четяха тези думи, за сетен път ме подразни:

– За мен ти не си човешко същество, както за теб не са хора всички онези, с които си се гаврил и продължаваш да се гавриш до ден днешен. Аз си имам моите причини да не те смятам за човек. Ти съответно си имаш твоите причини да мислиш същото за мен. Все тая, това не ми пречи. Важното сега е, че с тебе имаме неуредени сметки.

– Да си дойдем на думата! – подхвърли ехидно той.

– Не е задължително да се разплатим с пари – погледнах го с най-снизходителния си поглед и усмивката ми стана копие на неговата. – Преди 15 години ти ми предложи два варианта, без реално да ми оставяш избор. Сега аз също ще ти дам два варианта, но и двата ще свършат работа…

Направих драматична пауза, която използвах и за да навлажня устните си:

– Преди всичко искам, за твое собствено добро, да се разкаеш и да изпросиш прошка от всичките си жертви. Понеже няма да ти стигнат 30 години, за да ги привикваш пак един по един в офиса си, ще ти трябва публична изповед. Ако го направиш, повече никога няма да ме видиш, нито да ме чуеш.

Знаех, че това е немислим сценарий за него, затова зачаках да ме подкани за другия вариант.

– Пари няма ли да ми искаш?

Той добре подбра думите си, но не паднах в капана му. Може би убеден, че ме пращат неприятели или полицията, като в момента записват разговора, знаеше, че с един необмислен отговор щях да си вкарам автогол. Но аз нямах намерение да си искам парите обратно…

– Онези пари не бяха мои. Близките ми не знаят, че съм тук, пък и да знаеха, не щат да те знаят повече. – И тъкмо когато го накарах да мисли, че ще му се размине, обявих втория вариант, от който знаех, че ще го заболи: – Но е редно някак да върнеш тези пари, под една или друга форма. Не на мен, аз няма и да ги докосна, след като ти си ги пипал и след като знам как си ги изкарал. Избери къде да направиш дарение! Ако не можеш сам, мога да ти предложа дълъг списък с нуждаещи се… Ще очаквам да пазиш всеки документ от паричните преводи… докато станат на обща стойност 2000 евро или 4000 лева. Имаш ми телефона, запиши си го! След като видя какво и къде си дарявал, се забравяме!

– До следващия рекет… – презираше ме той от дън душа, без да го крие в гласа си.

– Много филми гледаш – възразих. – Сигурно ти е трудно да си го представиш, но някои хора знаят значението на думи като „чест“ и „мъжка дума“. А тези пари не ти се полагаха по начало, така че по начало няма рекет. И изобщо недей да ми отричаш сега за твоя рекет!

– За пръв път те виждам! И да е вярно, че съм взел пари от теб – а то не е! – има давност.

image

На това място така се изсмях, че го стреснах и го извадих от адреналиновия или медикаментозния му унес.

– Когато става дума за дължими пари – осветлих го, – няма и помен от давност. Има лихви! Забележи, че досега не говоря за лихви и няма да започвам… Но ще говоря за срокове! Имаш два месеца да подготвиш и да направиш публичната си изповед. Не е нужно да ми се обаждаш, че си свършил работата. Следя какво излиза в пресата. Все пак е добре да избереш някоя по-голяма медия, за да не пропусна случайно. Ако изповедта не се появи в този срок, ще текат шест месеца, през които очаквам обажданията ти за парите. Достатъчно ми е да знам, че мислиш по този въпрос. Фактури и касови бележки от банките може да видя чак накрая… когато се насъберат. Може и изобщо да не ме интересуват повече. За мен е важно да знам, че мислиш как да се върнеш в света на хората!

– Изплака ли си злобата? – попита доцент Герасимов и ме подкани да се махам, като побутна пренебрежително книгата ми.

– Да беше злоба, да я излея и да се свършва… – взех обратно подаръка. – Ама не е това. Ти дълбоко нарани чувството ми за справедливост и вярата ми в човешкия род. Не си единствен, но си особено тежък случай. Затова изобщо не се заблуждавай, че ще мирясам току-така! Единственият начин да се отървеш от мен е да ме лекуваш. Ама не като невролог, а според някой от онези два варианта. Ти ще си избереш един от тях. А защо не и двата?! Историята ни ще свърши… чак когато свърши!

– Искаш ли да подам жалба?

Не се изненадах от въпроса. Беше в предварителния ми сценарий за евентуалното протичане на диалога и имах готов отговор.

– Абсолютно искам! – загледах го като луд с ококорени очи и вдигнати вежди. – Колкото повече поводи ми даваш да вдигам шум около теб, толкова по-добре. Както ти казах, драги, не аз имам какво да крия. Ти си животното, което ловува само нощем, на тъмно, а след това бърза да се скрие в дупката си. Местиш се от дупка в дупка, но зверската ти природа остава същата. Не мен, а теб те е страх от светлината… било на прожекторите от камерите, било от изобличаването ти в поредица от несекващи публикации. Двама човека да откажа като твои пациенти, за мен ще е голяма победа. Но ми се струва, че ще са доста повече…

Усетих се настървен и се огледах да си ходя – този път без специална покана.

– Шест месеца! – напомних на излизане. – Наясно съм, че ти няма да признаеш публично какви ги вършиш и досега. Затова ще отброявам времето за втория вариант. До февруари другата година трябва да съм получил обаждания за даренията, които си направил. Ако ли не, значи си оставаш бесен вълк–човекоядец. Проблемът ти е, че аз съм едно от ония кучета, които пазят стадото, и ще те гоня до дупка! Захапя ли, не пускам. Първо даже няма и да те хапя много. Ще е нещо като предупредително джавкане, колкото да ти напомня за себе си. И ще служи като призив наивните овце да не се приближават до теб, ненаситний. Но после… е, нека планираното за после да е изненада!

През февруари 2014 г. ми се наложи да напиша тази статия от раздела „Искрено и лично“. Знаех, че ще се стигне до нея — доцент Герасимов вероятно беше предпочел да ме забрави още същия ден. Ако въобще ме беше запомнил… понеже не беше много в час, когато се срещнахме, пък и не му носех мотивационни средства, за да ме гледа на сериозно.

Както и да е, сега пускам първата част от публичната му изповед — с мои думи, след като той избра да не е с негови собствени и по негов си начин. Нека този текст се разглежда като форма на граждански контрол върху разюзданите „частни практики“.

Вълкът е животно, което използва хитрости и се надява, че кучето ще забрави за него. Но доброто куче-пазач даже спи с едно отворено око. Всичко вижда и все така чува за попълзновенията на дивите зверове, застрашаващи цялата социална система на горската поляна. То е в природата на вълка да не спира с опитите за кражби на заблеяни овце – да пие от кръвчицата им и да се угоява от страданията им. Но и в природата на песа е да напъжда вълците – докато има сили да го прави или докато попадне на засада от вълчата глутница, която го разкъсва.

Или пък…

Докато самите овце престанат да се лъжат от вълци, предрешени като загрижени и кадърни представители на овчата раса.

* * *

Чувствайте се свободни да препечатвате или да пускате линкове към материала, особено по сайтове и форуми, където хора разпитват за невролози, а наивни или подставени лица препоръчват „незаменимия“ доц. Борислав Герасимов.

За доброто на българина е. И за доброто на човешкия род!




Тагове:   изповед,   крава,   д-р,   вместо,   НА,   луда,   собсвената,


Гласувай:
4



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 39764235
Постинги: 21940
Коментари: 21633
Гласове: 31017
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031