Езотерична интерпретация на филма „Лабиринтът на Фавна“

Написано от Издателство Паралелна Реалност

Сряда, 22 Юни 2011 02:24

„Лабиринтът на Фавна“ е филм с дълбок смисъл, който разказва за приключението на едно малко момиче, което се опитва да избяга от жестокия свят на испанския фашизъм. Филмът съдържа много окултни и архетипни символи, които от своя страна пресъздават друга история: на езотеричното просветление чрез изпитание на притежаваните качества и ритуално посвещение. Ще разгледаме окултния и архетипен символизъм, който присъства във
филма, както и връзката му с приключението на Офелия. (Анализът съдържа сюжетни разкрития (които в интернет-пространството са известни като „спойлери“), тъй че ако някой иска да запази изненадата от развръзките на филма, нека го гледа, преди да прочете този текст. - бел. Н.)

„Лабиринтът на Фавна“ (с испанско заглавие „El laberinto del fauno“) е фантастичен испански филм, по сценарий и режисура на Гилермо дел Торо, режисъорът на The Devil’s Backbone, Hellboy I & II и Blade II. Завладяващата история на филма, богатият митологичен фон и странния фантастичен свят накараха много филмови критици да го определят като най-добрият филм за 2006 г.

 

Както много приказки, „Лабиринтът на Фавна“ е алегорична история, която може да бъде тълкувана по много начини и едновременно на различни нива. Докато изследвах филма, се натъкнах на негови психологически, социологически и политически интерпретации, но почти никоя не се отнасяше към окултния символизъм, с който е наситена продукцията и не открих почти нищо за подчертаната езотерична история на посвещението. Това бе изненада за мен, тъй като самият Дел Торо описва филма като притча, а многобройните препратки към окултните мистерии определено сочат натам. Тук следва да разгледаме мистичния и архетипов символизъм, открит във филма и да видим как той се вписва в тази богато илюстрована история за езотеричното посвещение.

Една от причините, поради която филмът дълбоко разтърсва зрителите си, вероятно е присъствието на архетипни митове и символи, които осезаемо резонират в колективното и индивидуално подсъзнание:

„Наистина, „имало едно време“ е добър начин да се започне филм като „Лабиринтът на Фавна“. Преди всичко, това е приказка, доста мрачна при това, която съдържа всички онези класически митологични архетипи на колективното неосъзнато на Юнг. Замисляме се например за господаря на злото, за героинята в беда, за паралелни вселени, въображаеми същества, за преходната битка между доброто и злото, описана в историята. Това са универсални теми, модели и типове герои, които виждаме в класическите приказки постоянно; типове, които накарали юнгианският анализатор Доналд Калшед да заяви, че „Когато човешките ресурси не са на разположение, се появяват архетипните ресурси.“ Същото може да се каже и за главната ни героиня, Офелия. Едно момиче лишено от човешко отношение, смазано от суровата действителност и принудено да си служи с архетипните митове на колективното човешко въображение.“ (Психо-критичен анализ на „Лабиринтът на Фавна“: мит, психология, перцепционен реализъм, очи и травматична безнадеждност)

 

Преглед на филма

Фавнът, който пази Офелия от жестокостта на околния свят

Действието във филма се развива в планините на фашистка Испания, във военен лагер, който се бори с бунтовниците. Офелия, младо момиче с диво въображение, увлечена по книги и приказки, пътува със своята слаба и бременна майка, за да се срещне с втория си баща – безмилостен капитан от испанската армия. При пристигането си тя открива лабиринт и се запознава с фавн, който й казва, че тя е принцеса от Подземния свят. Той й обещава тя да слезе долу и да се събере отново с истинския си баща, само ако изпълни три задачи за него. В опитите си да свърши всичко, Офелия трябва да се справи със същността на смъртността, абсурда на войната и значението на саможертвата.

Историята се върти около съпоставката на грубата и деспотична природа на истинския свят и вълшебния, а понякога и обезпокоителен приказен свят на малкото момиче. Фавнът (наречен Пан в английския превод на филма) е рогат звяр, който напътства Офелия по пътя към нейното посвещение и й показва как да излезе от абсурдността на материалния свят, за да навлезе отново във великолепието на духовната реалност, където живеят просветените: подземният свят.

 

„Да имаш очи да видиш“

 

Офелия слага обратно липсващото око на фавна

 

В началото на филма, Офелия е почти инстинктивно водена към мистериозния монумент на фавна с липсващо око. Тя намира окото и го слага обратно в очната му ябълка. Внезапно се появява едно вълшебно насекомо/фея: магическото приключение на Офелия може да започне. Във филма голямо значение е отдадено на очите и полезрението, а тази сцена още от самото начало казва на зрителите, че приключението на Офелия е с окултно естество, като не са много тези, които имат „очи да видят“ невидимата реалност, която тя ще преживее.

„Като споменава полезрение, филмът има много какво да каже за това. Изглежда Гилермо дел Торо е предполагал, че зрителят има нужда от трето „дзен“-око, за да види типични истини заровени дълбоко в архетипните слоеве на филма. Както Дерида постулира, най-важните смисли не са в самия текст, а в „слоевете“ или в подтекста. С други думи, учените и светските личности трябва да напуснат киносалона (метафорично казано, авторът има предвид, че полезрението на подобни персонажи е твърде ограничено за осъзнаването на невидимите истини – бел. пр.). Когато Офелия връща окото в статуята на правилното му място, нейното фантастично пътешествие започва моментално. Очите й позволяват да види неща видими и невидими, реални и нереални, което силно контрастира с фашисткия злодей, капитан Видал – човек, който пробожда очите на другите и не вярва на онова, което не може да бъде физически видяно.“ (Пак там)

Значението на окото е първостепенно в окултния символизъм и може да бъде отнесено чак до древен Египет (според „Документите Тера“ дори доста по-назад в историята на Земята – бел. пр.) до мита с окото на Хор, върнато на мястото му от Тот. Докато дясното око е асоциирано с възприемането на конкретна и фактическа информация (мъжката част на мозъка), лявото око на Хор възприема мистичното, духовното и интуицията (женската част на мозъка) (глупости на търкалета, точно обратното е. Объркването идва от това, че физически има кръстосване, но на енергийно ниво (което е водещо и е матрицата на физическото) нещата стоят по обратния начин; да не говорим, че всяко дете знае че лявото полукълбо е логическото, а дясното – творческото и ин = материя, а ян = дух (въобще WTF?!); така или иначе във филма има много повече неща отколкото ще прочетете в този анализ и ако някой ден имам време ще направя собствен прочит на филма. – бел. Н.). С поставянето на окото обратно на мястото му, Офелия възстановява изначалният баланс нужен й за да навлезе в алхимичната си трансформация.

Все пак, Офелия скоро осъзнава, че възрастните, които я заобикалят определено не вярват в това, което не може да се види с очите, правейки приключението й доста самотно.

 

Деспотичният баща-диктатор и Кроносовият комплекс

Капитан Видал, ругаейки Офелия

 

Щом пристига във военния лагер, Офелия се среща с пастрока си, жестокия и садистичен капитан Видал. Героят представя испанския фашизъм, а философски погледнато е олицетворение на тираничния материален свят, в който повечето хора пребивават безапелативно и който възпрепятства пълното освобождаване на човека. Този феномен е познат като Кроносов комплекс, като Кронос е митологична фигура от гръцката митология, която олицетворява времето, смъртта и жътвата. (Кронос е един от титаните, на когото Гея, неговата майка, предрича, че ще бъде детрониран от един от потомците си, който ще бъде много по-могъщ от него. В страха си да не загуби властта над Вселената, Кронос поглъща всяко новородено от съпругата си и негова сестра Рея. Безсмъртните деца продължават да растат в стомаха му – затвор. Когато Рея ражда Зевс, тя не може да понесе поредната загуба и дава на Кронос да погълне черен камък, увит в пелени, вместо детето си. Зевс е изпратен на Земята/Гея, за да бъде в безопасност от жестокия си баща и е кърмен от козата Амалтея – препратка към Пан, докато неговите братя и сестри се престрували, че говорят с него в стомаха на Кронос и очаквали брат им да събере сили и могъщество, за да се изправи пред титана-деспот и да ги освободи. Този мит е много показателен, имайки предвид и случката в гората, когато Кронос се превръща в мечка и се опитва да разбере какво крие Гея. Кронос ненавижда Земята с всичките й твари и гори, а в нейните подземия държи във вечен плен и мъки ужасяващи същества, наречени Сторъките. Тя разбира пъкления план на сина си и превръща Зевс в змия. Според митологията, мечката и змията са смъртни врагове. Предрешените Кронос и Зевс влизат в животинска битка, но Кронос се оттегля. Прометей се съюзява със Зевс и му помага да отрови Кронос на неделната вечеря на Титаните. Така титаните изграждат новото си царство след рухването на Вечния порядък на Кронос, където промяната или различното мнение не се толелирали. Митът напомня много за Енки и Енлил (виж Документите Тера) и звездната война за Земята: „В края на краищата въздухът също се изпарил и борците се сгромолясали върху една планета от лъскав кварц, съсипните и отломъците от която кръжат и до днес между Марс и Юпитер... И безсмъртните, обзети от безпомощен ужас, гледали как внезапно основата загъмжала от ръце – ръце като на животински лапи, клещи, ножици, щипци и зъбци, също ръце с плоски чукани и смукала по тях като у мухи, и всички тези ръце опипвали слепешката с тръпни и хищни пръсти основата наоколо, докато най-сетне от натрупалите се една върху друга глави се надигнала онази, която не представлявала изцяло нищо друго, освен едно единствено око. (Сторъките)“ – Франц Фюман Прометей, или битката на титаните – бел. пр.)

 

Кронос поглъща детето си (картина на Гоя)

„Комплексът на Кронос не е склонност към убийство, както изглежда на пръв поглед. Кронос не просто се освобождава от потомството си. Този процес сам по себе си е разрушителен и всепоглъщаш, който пречи на потенциала на детето да съществува отделно и независимо от родителя. С консумирането на детето си, Кронос не цели просто неговото унищожение, а осъществява този акт като прави детето си част от него самия. Според Болен, още от древни времена комплексът на Кронос е тенденция, чрез която патриархалните общества поддържат властта си. Това е очевидно от системи като фашизма, една от най-радикалните мутации на патриархата.“ (Джон У. Крандъл – Кроносовият комплекс)

Кронос е познат също и като „баща на времето“ („хронос“ – от гръцки „време“ – бел. пр.). Капитан Видал е често показван да гледа и проверява часовника си, като времето е най-проклетото ограничение на материалния свят. Офелия – и всички около нея – е ужасена от капитан Видал, но за да завърши своето посвещение, Офелия трябва да се еманципира от това деспотично родителско тяло и най-важното – да се свърже със своята потисната женска и магическа част. Възстановяването на равновесието на двойнствеността е необходима стъпка в алхимичната трансформация.

 

Фавнът и неговия лабиринт

 

Отвратена от новия си живот, Офелия е водена от фея към обраслия лабиринт, където фавна излиза от сенките. Когато тя го пита „Кой си ти?“, той отговаря, „Аз съм наричан с толкова много имена, които само вятърът и дърветата могат да произнесат. Аз съм планината, гората, земята. Аз съм... фавн.“ След това продължава, „Ти беше родена от Луната. И твоят истински баща очаква завръщането ти, но първо ние трябва да сме сигурни, че не си станала смъртна.“

В древната митология, фавните, сатирите и гръцкият бог Пан имали външните белези на козел – задните части, краката и рогата. Пан е прототип на природната енергия и несъмнено е фалическо божество, което олицетворява животодаващата сила на слънцето. Фавнът се превръща в нещо като духовен водач за Офелия, помагайки й през действителния и метафоричен лабиринт, през който тя трябва да премине. Въпреки чудовищният му вид, който първоначално навежда зрителите на мисълта, че той е „лошият“, той всъщност е единственото същество в живота на Офелия, което разбира копнежа й да се превърне в „нещо повече“ и да достигне пълния си потенциал. В действителност „лошият“ във филма не е грозното същество, а жестокият пастрок.

(Пан е отхвърления заради външния си вид бог, покровител на природата или Планетарния Дух. Не е ясно кои са неговите родители. Често изображенията му под формата на скулптурни бюстове се бъркат с тези на Зевс или тракийския Сабазий (виж РИМ – Стара Загора). Спомнете си сатирът, който малката Луси от „Хрониките на Нарния“ среща, когато преминава в новия и вълшебен свят на Нарния, отвъд гардероба.

 

 

В този филм сатирите са едни от най-верните слуги на лъва Аслан. – бел. пр.)

 

Лабиринтът

„Лабиринтите били любими места за извършване на ритуали по посвещение сред много древни култове. Останки от тези мистични лабиринти са открити сред американските индианци, индийци, персийци, египтяни и гърци.“ – Менли П. Хол – Тайните учения на всички времена

Откривани в ритуалите по посвещение в много древни цивилизации, лабиринтите символизирали объркаността и илюзиите на низшия свят, които обърквали духа на човека в търсенето му на истината. Лабиринтът на фавна е предимно фигуративен, тъй като Офелия трябва да избегне капаните и задъдените пътеки на материалния свят, за да се върне отново при истинския си баща.

 

Първата задача: Откриване на свещената женственост

Първата задача, дадена от фавна на Офелия е да вземе ключ от гигантска крастава жаба, която смуче жизнените сокове на старо смокинено дърво. Така започва пътешествието й за „завръщане в майчината утроба“ и пламването на потиснатата й женственост. Вътрешността на дървото е влажна, символизирайки още веднъж животодаващата утроба. Самото дърво изглежда като матка.

Офелия носи черна версия на роклята на Алиса в страната на чудесата. Отдясно, снимка на женски полови органи, в случай, че сте забравили как изглеждат.

 

Шокът/очарованието на Офелия от женския принцип е изразен много пъти във филма, предимно чрез нейната слаба и бременна майка, на която трябва да влее живот, за да може тя да роди. В една обезпокоителна сцена, Офелия вижда в своята Книга на Кръстопътищата очертанията на матка, която става червена, предвещавайки усложненията в състоянието на нейната майка.

 

 

Втората задача: Бледият човек

Успешно приключила с първата си задача, Офелия получава втора мисия от фавна, която е възвръщане на кинжал от Бледия човек. Обаче има едно важно условие: тя не трябва да яде нищо от отрупаната с храна маса там.

 

Неподвижният Блед човек и очните му ябълки в чиния пред него

Бледият човек е голямо провиснало същество, стоящо пред обилна трапеза. Оглеждайки се, Офелия вижда купчина от обувки и рисунки на Бледия човек как яде деца, което отново напомня за изобразеният от Гоя Кронос. Бледият човек е страховит образ на потисническите сили в света на Офелия – капитан Видал, испанския фашизъм и католическата църква. За да подсили това сравнение, паралелно е показана сцена, в която Видал вечеря с гостите си, включително един католически свещеник, където никой не дръзва да оспори жестоките мотиви на капитана.

Офелия успява да вземе кинжала, но по пътя си обратно тя не може да устои на изкушението да изяде един голям и сочен грозд, символизиращ богатството акумулирано от Кронос. Това събужда Бледия човек, който незабавно поставя очните си ябълки в ръцете си и започва да гони Офелия.

 

Бледият човек има очи на ръцете си, символизиращи факта, че той може да види само това, което е физически осезаемо. Би могло да е вероятно олицетворение и на стигма.

 

Офелия успява да избяга от Бледия човек, но на каква цена?

 

Третата задача: Решителната саможертва

Фавнът е бесен на Офелия, заради това, че се е поддала на изкушенията на материалния свят и се съмнява в достойнството й да се превърне в истински безсмъртен. Така той я оставя сама в студа на реалния свят, където Офелия трябва да преживее война, насилие и мъка. Скоро след смъртта на майката на Офелия, все пак фавнът се появява отново, за голяма радост на момичето. Той й позволява да завърши просвещението си, но изисква от нея пълно подчинение. За последната й задача фавнът иска от Офелия да донесе новороденото й братче в лабиринта по пълнолуние, най-важното време за завършване на духовната трансформация в окултизма.

Следователно Офелия трябва да отвлече бебето от капитан Видал, като го упоява и бяга към лабиринта, където я чака фавнът.

 

Фавнът в очакване на Офелия, държейки кинжал

Фавнът иска Офелия да му даде бебето, така че той да може да го прободе с кинжала и да вземе капка кръв. Офелия отказва. Фавнът изгубва търпението си и й напомня, че той изисква нейното пълно подчинение, но тя отново отказва. В този момент, капитан Видал открива Офелия, която от негова гледна точка говори сама на себе си (тъй като той не може да види фавна). Той взема бебето от нея и я застрелва.

 

Офелия лежи окървавена на земята, след като е застреляна от капитан Видал

Капки от собствената кръв на Офелия попадат в лабиринта и така завършва последната задача от нейното посвещение: саможертвата.

 

Посвещението

Докато виждаме окървавената Офелия лежаща на земята, тя е показана и в друга реалност, Подземния свят, където се връща отново при истинските си родители.

 

Офелия се връща обратно при родителите си, символизирайки успешното й посвещение

Целият дворец е изрисуван с формата на vesica piscis, древен окултен символ, олицетворявящ вулвата, входът на утробата и портал към друг свят. На двете колони стоят баща й, майка й, а третата колона ще бъде скоро заета от бъдещата принцеса и така ще завършат триединството на Подземния свят. Фавнът приветства Офелия, като й казва, че тя е постъпила добре, като се е противопоставила на заповедите му и е жертвала живота си, за да предпази невръстното си братче. Наистина, силната воля, саможертвата и прераждането са необходими за завършване на ритуалното посвещение в окултните мистерии.

 

Заключение

„Лабиринтът на фавна“ описва приключението на едно младо момиче, което е неспособно да се справи с жестокостта на физическия свят, където дехуманизацията и потисничеството смачкват нейния невинен и игрив дух. Показано е, че децата често отговарят психологически на непоносимата реалност чрез дисоцииране в измислен свят, където могат да бъдат открити магията, приключенията и чудесата. Често майката на Офелия й напомня, че „магията не съществува“. Вълшебният свят, все пак изглежда, че съществува отвъд въображението на Офелия. Един пример за това е мистичното растение, дадено от фавна, мандрагората, с което Офелия лекува болестта на майка си, докато тя не го намира под леглото си и погнусена я изгаря.

 

Офелия с мандрагората, „растението, което искаше да бъде човек“. Присъствието му във филма напомня, че магията не е само в приказките и че окултното знание може да има действително приложение в реалния живот.

Мандрагората е важно растение в окултните ложи, предимно поради факта, че корените му са с формата на човешко тяло, с ръце и крака (мандрагората е силен халюциоген и отровно растение, интензивно използвано в различни магически ритуали – бел. пр.).

 

Мандрагората в древни документи

„Окултните характеристики на мандрагората, така малко разбрани, са отговорни за превръщането на растението в талисман, способен да увеличи ползата или количеството на всичко, асоциирано с него. Като фалически амулет, мандрагората е била смятана за сигурен лек срещу стерилитет. Тя била един от символите на Приап (древногръцки бог на плодовитостта, изобразяван в перманентна ерекция – бел. пр.), който рицарите тамплиери почитали. Корените на растението много приличат на човешко тяло и често приемат очертанията на човешка глава, ръце или крака. Тази поразяваща прилика между тялото на човек и мандрагората е една от загадките на естествената наука и е действителната основа на дълбокото й почитане. В „Разбулената Изида“ Блаватска отбелязва, че мандрагората живее над земната повърхност до мястото, където зеленчуковото царство и царството на животните се срещат, както зоофитите и полипите в морето. Тази мисъл отваря широко поле за спекулация относно същността на това животно-растение.“ Менли П. Хол – Тайните учения на всички времена

(След края на статията, за тези, на които им е интересно, прилагам една много интересна история свързана с мандрагората, която ми бе разказана преди няколко месеца. Имената и местата в нея са променени или изцяло спестени по желание на човека, който ми описа случката. – бел. Н.)

 

Филмът е един от тези, които поставят опозиции и противоречия. Реалност срещу фантазия, добро срещу зло, невинност срещу зрялост, женско срещу мъжко, горен срещу долен свят, и т.н. Дори самият край може да се интерепретира по два противоположни начина: дали Офелия е измислила приказен свят в главата си, за да избяга от реалния си живот и като резултат се самоубива или е просто едно пробудено същество, което е осъзнало как обществото се ограничава от материалния свят и не вижда това, което тя може, а самата тя е завършила процеса си на посвещение и се е превърнала в истински безсмъртен. Историята е също така инверсия на обичайната парадигма за самоактуализацията: трансформацията на Офелия се случва в сенките и в тъмнината, докато просветлението, както говори и името му, е асоциирано със светлината. Просветлението на Офелия се случва в Подземния свят докато духовната трансформация обикновено е асоциирана с „небесата“. Самият инициатор, фавнът, е божество, познато с пиянствата си в гората и флиртуващо с нимфи, докато посвещението е основано на господството над низките импулси. Завършването на инициацията на Офелия изисква от нея да коленичи в калта, да бъде гонена от Бледия човек и накрая, да плюе собствената си кръв, докато обичайния път на просветление се базира на овладяването на личността и непокварени добродетели. Та, каква е истинската съдба на Офелия? Както казва последната реплика от филма: ключовете за разгадаване на въпроса могат да бъдат открити от онези, които имат очи да видят.

 

 

Източник: http://vigilantcitizen.com

Превод: Janthine

Редакция: Издателство „Паралелна Реалност“

Допълнение от Н.:

Преди известно време получих следното анонимно писмо на личният си e-mail (цитат със съкращения):

„Здравей. Чел съм някои от вашите книги. Та тематиката от такова естество доста добре я разбираш и искам да те питам за едно човече така да го нарека, дали си чувал нещо за него (то има и много стари легенди, използва се в черната магия, за него и в Библията се споменава и т.н.).

Става въпрос за растението мандрагора, на което корените му имат формата на малко човече.

Това ми го разказа един човек от една балканска страна (ще го наричам „Драган“ в текста по-нататък, истинското му име не го казвам по лични съображения, а и няма толкова голямо значение в настоящият разказ). Той ми разказа за тази невероятна среща с един дядо.

Та Драган е много добър приятел с един човек, който е виждал това човече и той му урежда среща с дядото (около 60 годишен някъде), който притежава (намерил и сега не се разделя с него) това човече.

Драган не вярвал изобщо на това, но когато човека пристигнал и му показал човечето, той се разтреперил, учестил му се пулса и забравил ума и дума.

Ето описание на човечето – то е затворено в една сребърна кутийка, голяма колкото цигарена кутия, и направено легълце вътре и то лежи там. Буквално си има всичко, като мини-вариант на човешкото тяло. Може да си отваря очичките и да ги мърда, също и ръчичките, но остава в легнало положение.

Храни се веднъж годишно. С какво – човека не е искал да каже. Намерил го е заровено до гробницата на някой светец, но не знам кой. И е било така в тази сребърна кутийка.

Мандрагората се среща по скалистите местности около средиземноморието – Италия, Хърватска, но на труднодостъпни места. Дядото казал и че се продава на черният пазар за баснословни суми над 100 000 долара.

Най-интересното и паранормално, отвъд нашите представи и измерения, е че като си отвори очичките и до дядото има друг човек, по телепатичен път човечето казва на дядото всичко за този човек – минало и бъдеще. Другото е, че чрез човечето дядото може да преминава през всякакви врати, без стопанина на къщата примерно да разбере.

И последно – когато го намерил, докато се приспособят един към друг, на дядото му капала кръв, падала му кожа от тялото и други гадни неща. Това продължило 5 години. А самото човече сигурно е на векове. То защитава, така да се каже, дядото и никой нищо не може да му направи.

Та това е по спомен, малко странно звучи, нали?

И аз в началото не повярвах, но вътрешно в себе си може би вярвам.“

Историята е много интересна и съм убеден, че е истинска.