За предишните глави натиснете ТУК

18

Зоя Монроз поддържаше връзка с някои от руските емигранти. Един от тях, Семьонов, се числеше при нея на постоянна заплата. Той беше инженер-химик, завършил през военното време, после прапорщик, след това бял офицер и в емиграция се занимаваше с дребни покупко-продажби, та дори и с препродажба на носени рокли на уличните момичета.
При Зоя Монроз той завеждаше контраразузнаването. Донасяше й съветски списания и вестници, сведения, сплетни, слухове. Беше изпълнителен, енергичен и не подбираше средствата. Веднъж Зоя Монроз показа на Ролинг една изрезка от ревелски вестник, в която се съобщаваше за механизъм с огромна разрушителна сила, който се строи в Петроград. Ролинг се засмя:
– Празни работи. Никой няма да се изплаши. Имате твърде разпалено въображение. Болшевиките не са способни да построят каквото и да било.
Тогава Зоя покани Семьонов на закуска и по повод на тази дописка той разказа интересна история:
„… През деветнайсета година, малко преди моето бягство, срещнах в Петроград на улицата един приятел, поляк, заедно бяхме завършили технологическия институт – Стас Тъклински. Метнал торба през рамо, краката му омотани с парчета от килим, по палтото му изписани с тебешир цифри – седял е по опашки. С една дума, всичко както му е редът. Но лицето му оживено. Намига ми. Какво има? „Аз, казва, налетях на една работа – леле, леле! – милиони! Какво ти – стотици милиони (то се знае, златни)!“ Аз, разбира се, не го оставих на мира – разкажи ми, а той само се смее. И се разделихме. След около две седмици се случих на Василевския остров, където живееше Тъклински. Сетих се за неговата златна работа – мисля си, я да поискам от милионера половин фунт захар. Отбих се. Тъклински лежи и може да се каже, умира – ръката и гърдите му в бинтове.
– Кой те нареди така?
– Нищо – отвръща ми, – Дева Мария ще помогне – щом оздравея, ще го убия.
– Кого?
– Гарин.
И ми разправи объркано и неясно, разбира се, защото не иска да разкрива подробности, как един негов стар познат, инженер Гарин, му предложил да направи каменовъглени свещи за някакъв апарат с необикновена разрушителна сила. За да привлече Тъклински, обещал му проценти от печалбата. Имал намерение след завършването на опитите да избяга с готовия апарат в Швеция, да получи там патент и да се залови с експлоатацията на апарата.
Тъклински с увлечение започнал да работи над пирамидките. Имал за задача при възможно най-малък обем да се отделя най-голямо количество топлина от тях. Гарин пазел в тайна устройството на механизма – казвал, че е построен на необикновено прост принцип и затова и най-малкият намек би разкрил тайната. Тъклински му донасял пирамидки, но не могъл да измоли нито веднъж да му покаже апарата.
Това недоверие го вбесявало. Често се карали. Веднъж Тъклински проследил Гарин до мястото, където той провеждал опитите – в полуразрушена къща на една от глухите улици в Петербургската част. Промъкнал се след Гарин вътре и дълго вървял по някакви стълби, пусти стаи с изпочупени прозорци и накрая чул в мазето силно съскане като от струя пара и познат мирис на запалени пирамидки.
Слязъл предпазливо в мазето, но се спънал в натрошени тухли, паднал, вдигнал шум и на тридесетина крачки от себе си, зад сводест отвор, видял осветеното от газениче изкривено от злоба лице на Гарин. „Кой, кой е тук?! – бясно закрещял Гарин и в същата минута ослепителен лъч, не по-дебел от игла за плетене, отскочил от стената и резнал Тъклински косо през гърдите и ръката.
Тъклински дошъл в съзнание на разсъмване, дълго викал за помощ и едва изпълзял от мазето, загубвайки много кръв. Прибрали го минувачи, с ръчна количка го закарали у дома му. Когато оздравял, започнала войната с Полша – трябвало да се махне от Петроград.“
Този разказ направи много силно впечатление на Зоя Монроз. Ролинг се усмихваше недоверчиво: той вярваше само в силата на задушливите газове. Броненосците, крепостите, оръдията, тежковъоръжените армии – всичко това според него бяха остатъци от варварството. Аеропланите и химията – това е единственото могъщо оръдие на войната. А някакви си там механизми от Петроград са само врели-некипели!
Но Зоя Монроз не се успокои. Тя изпрати Семьонов във Финландия, за да получи оттам точни сведения за Гарин. Един бял офицер, нает от Семьонов, премина със ски руската граница, намери в Петроград Гарин, разговаря с него и дори му предложи да работят заедно. Гарин се държал много предпазливо. Явно е знаел, че в чужбина следят работата му. За своя апарат той казваше само, че нечувано всемогъщество очаква онзи, който ще го притежава. Опитите е модела на апарата дадоха блестящи резултати. Чакаше само да завърши работата над свещите пирамидки.


19

В дъждовната неделна вечер в началото на пролетта светлините на прозорците и на неизброимите фенери се отразяваха в асфалта на парижките улици.
Над бездната светлини като по черни канали профучаваха мокри автомобили; бързаха, блъскаха се, въртяха се прогизнали чадъри. Дъждовната мъгла беше пропита с дъха на спарената влага на булевардите, на зеленчуковите магазинчета, на бензинови пари и парфюми.
Дъждът се лееше по графитните покриви, по решетестите перила на балконите, по огромните раирани тенти, опънати пред кафенетата. В мъглата мътно просветваха, въртяха се, блещукаха светлинните реклами на всевъзможни увеселения.
През този ден обикновените хора – продавачи и продавачки, чиновници и служещи, се забавляваха кой както може. Големите делови, солидни хора си седяха вкъщи край камините. Неделята беше ден на простолюдието, дадена му за изтезание.
Зоя Монроз седеше на широкия диван с подгънати крака сред купчина възглавнички. Пушеше и гледаше огъня в камината. Ролинг, във фрак, се бе настанил в голямо кресло, вдигнал крака на пейчица, и също пушеше, загледан във въглените.
Осветеното от камината лице изглеждаше нажежено червено – месестият нос, бузите, брадичката, полузатворените клепачи на леко зачервените очи на повелителя на вселената. Той беше потънал в приятна скука, необходима веднъж в седмицата, за да си починат и мозъкът, и нервите му.
Зоя Монроз протегна пред себе си голите си красиви ръце и каза:
– Ролинг, минаха вече два часа от обеда.
– Да – отвърна той, – и аз като вас смятам, че храносмилането е завършило.
Прозрачните й почти замечтани очи се плъзнаха по лицето му. С тих, сериозен глас тя го нарече по име. Той отговори, без да помръдне в топлото кресло.
– Да, слушам ви, детето ми.
Разрешение да се говори беше дадено. Зоя Монроз се премести на края на дивана, обгърна с ръце едното си коляно.
– Кажете, Ролинг, до каква степен химическите заводи са взривоопасни?
– О, да. Четвъртото производно от каменните въглища – тротилът, е извънредно силно взривно вещество. Осмото производно от въглищата е пикриновата киселина, с нея пълнят бронебойните снаряди на морските оръдия. Но има и нещо още по-силно – тетрилът.
– А какво представлява той, Ролинг?
– Пак същите каменни въглища. Бензолът (C6H6), смесен при осемдесет градуса с азотна киселина (HNO3), дава нитробензол. Формулата на нитробензола е C6N6NO2. Ако заменим в нея две части от кислорода O2 с две части водород Н2, тоест ако започнем бавно при осемдесет градуса да смесваме нитробензола е чугунени стърготини, с малко солна киселина, ще получим анилин (C6H5NH2). Анилинът, смесен с метилов алкохол при налягане петдесет атмосфери, ще даде диметил анилин. После ще изкопаем огромна яма, ще я обградим със землен насип, вътре ще построим барака и там ще извършим реакция на диметил анилин с азотна киселина. По време на тази реакция ще наблюдаваме термометрите отдалеч, с далекоглед. Реакцията на диметил анилин с азотна киселина ще ни даде тетрил. И този тетрил е истинско чудо: понякога по неизвестни причини той се взривява по време на реакцията и разрушава до основи огромни заводи. За съжаление налага се да имаме работа с него: обработен с фосген, той дава синя боя – кристал-виолет. С това нещо аз спечелих добри пари. Вие ми зададохте интересен въпрос… Хм… Мислех, че сте по-осведомена в химията. Хм… За да приготвим например от каменовъглената смола хапче пирамидон, който, да кажем, ще излекува главоболието ви, е необходимо да се премине през редица процедури… Докато се стигне от каменните въглища до пирамидона или до флаконче парфюм, или до обикновен фотографски препарат – има толкова дяволски неща, като тротила и пикриновата киселина, такива чудесии, като бромбензилцианид, хлорпикрин, дифенилхлорарсин и така нататък, и така нататък, тоест бойни газове, от които хората кихат, плачат, смъкват си защитните маски, задушават се, повръщат кръв, получават гнойни рани, разлагат се живи…
Понеже на Ролинг му беше скучно през тази дъждовна неделна вечер, той с желание се увлече в разсъждения за великото бъдеще на химията…
– Мисля (той размаха край носа си до половина изпушената пура), мисля, че бог Саваот е създал небето и земята и всичко живо от каменовъглената смола и готварската сол. В Библията не се говори за това направо, но човек може да се досети. Онзи, който владее солта и въглищата, той владее света. През четиринайсета година немците влязоха във войната само защото девет десети от химическите заводи в целия свят принадлежаха на Германия. Немците знаеха тайната на въглищата и солта: те бяха единствената културна нация по това време. Обаче не прецениха, че ние, американците, ще можем да построим Еджудския арсенал. Немците ни отвориха очите, ние разбрахме къде трябва да си влагаме парите и сега ние ще владеем света, а не те, защото след войната и парите, и химията са в ръцете ни. Ние ще превърнем най-напред Германия, а след нея и другите страни, които умеят да работят (неумеещите ще изчезнат по естествен път – и ние ще помогнем), ще я превърнем в могъща фабрика… Американското знаме ще опаше земята като бонбониера по екватора и от полюс до полюс…
– Ролинг – прекъсна го Зоя, – сам си търсите белята… Та нали тогава те ще станат комунисти… Ще дойде ден, когато ще заявят, че вие не им трябвате повече, че искат да работят за себе си… О, преживяла съм този ужас… Те ще откажат да ви върнат вашите милиарди…
– Тогава, детенцето ми, ще удавя Европа в иприт.
– Ролинг, ще бъде късно! – Зоя стисна с ръце коленете си, наведе се напред. – Повярвайте ми, Ролинг, никога не съм ви давала лош съвет… Попитах ви дали химическите заводи са взривоопасни?… В ръцете на работниците, революционерите, комунистите, в ръцете на нашите врагове – добре знам това – ще попадне оръжие с чудовищна сила… Те ще могат да взривяват от разстояние химическите заводи, барутните погреби, да изгарят цели ескадрили аероплани, да унищожават запасите от газове – всичко, което може да бъде взривено и да гори.
Ролинг свали краката си от пейчицата, зачервените му клепачи трепнаха, той гледа известно време внимателно младата жена.
– Доколкото разбирам, вие отново намеквате за…
– Да, Ролинг, да, за апарата на инженер Гарин. Нищо от това, което се съобщаваше за него, не привлече вниманието ви… Но аз знам колко е сериозно. Семьонов ми донесе нещо много странно. Получил го е от Русия.
Зоя позвъни. Влезе лакеят. Тя му нареди да донесе някакво чамово сандъче, в него имаше парче плоска стомана, дебело половин дюйм. Зоя извади парчето и го приближи към светлината от камината. Стоманата беше изцяло прорязана по дебелина от някакво фино оръжие на ивички, завъртулки, а по диагонала сякаш с писец бе изписано с курсив: „Проба на силата… проба… Гарин.“ От долната страна парченца от някои букви се бяха изронили. Ролинг дълго разглежда парчето стомана.
– Прилича на „изпробване на писец“ – промълви той, – сякаш са писали с игла в меко тесто.
– Това е направено, когато са изпробвали модела на Гариновия апарат на разстояние от тридесет крачки – каза Зоя. – Семьонов твърди, че Гарин се надява да построи апарат, който съвсем леко, като масло може да разреже броненосец на разстояние двадесет кабелта. Извинявайте, Ролинг, но аз настоявам – вие сте длъжен да завладеете този страшен апарат.
Ролинг ненапразно бе получил в Америка житейска школовка. До последната клетка на тялото си той беше трениран за борба.
Както е известно, тренировката разпределя точно усилията между мускулите и предизвиква в тях възможно най-голямо напрежение. Така че, когато Ролинг се впускаше в борба, отначало у него започваше да работи въображението – то навлизаше в девствените дебри на инициативите и откриваше там нещо, заслужаващо внимание. Стоп. Въображението спираше да работи. Включваше се здравият смисъл – преценяваше, съпоставяше, премисляше, заключаваше: полезно. Стоп. Започваше да действува практичният ум – пресмяташе, съобразяваше, правеше равносметка: актив. Стоп. Включваше се волята, издръжливостта на молибденовата стомана, страхотната воля на Ролинг и той като бик с кървясали очи напираше към целта и я постигаше, каквото и да струваше това на него и на другите.
Приблизително същият процес протече и днес. Ролинг огледа дебрите на неизвестното, здравият смисъл заключи: Зоя е права. Практичният ум направи равносметка: най-изгодното – да се откраднат чертежите и апаратът. Гарин да бъде ликвидиран. Точка. Съдбата на Гарин бе решена, кредитът – открит, в работата се включи волята. Ролинг стана от креслото, обърна се с гръб към камината и каза с издадена напред челюст:
– Утре чакам Семьонов на булевард „Малзерб“.


20

След тази вечер изминаха седем седмици. Двойникът на Гарин бе убит на о-в Крестовски. Семьонов дойде на булевард „Малзерб“ без чертежите и апарата. Ролинг за малко не му разби главата с мастилницата. Вчера в Париж бяха видели Гарин или негов двойник.
На другия ден както винаги към един часа Зоя се отби с колата на булевард „Малзерб“. Ролинг седна до нея в закритата лимузина, опря брадичката си на бастуна и каза през зъби:
– Гарин е в Париж.
Зоя се облегна на възглавниците. Ролинг я погледна ядосано.
– Главата на Семьонов отдавна трябваше да бъде отсечена с гилотината, той е мърльо, евтин убиец, нахалник и глупак – каза Ролинг. – Доверих му се и се оказах в смешно положение. Възможно е да ме вкара тук в някоя мръсна история…
Ролинг предаде на Зоя целия разговор със Семьонов. Не са успели да откраднат чертежите и апарата, защото безделниците, наети от Семьонов, са убили не Гарин, а негов двойник. Появата на двойника особено тревожеше Ролинг. Той разбра, че противникът е ловък. Гарин или знаеше за подготвяното покушение, или предвиждаше, че то е неизбежно, и ги заблуди, като им пробута човек, който прилича на него. Всичко беше много неясно. Но най-необяснимото беше – за какъв дявол е дошъл в Париж?
Лимузината се движеше сред множество автомобили по „Шанз-Елизе“. Денят беше топъл, влажен, в леката нежно синкава мъгла се открояваха крилатите коне на Гран Пале, полукръглите покриви на високите сгради, тентите над прозорците, бухналите корони на кестените.
В автомобилите едни седяха полуизлегнати, други – преметнали крак връз крак, трети – захапали кръглата ръкохватка на бастуна – предимно бързо забогатели нисички контета с пролетни шапки и ярки връзки. Те водеха на закуска в Булонската гора хубавички момичета, каквито Париж гостоприемно предоставяше на чужденците за развлечение.
На площад Етоал лимузината на Зоя Монроз настигна наета кола, в която седеше Семьонов и един човек с жълто, пълно лице и с прошарени мустаци. И двамата, наведени напред, с известна ярост следяха малкия зелен автомобил, който завиваше по площада към спирката за метрото.
Семьонов сочеше автомобила на своя шофьор, но беше трудно да се промъкнат сред потока от коли. Накрая успяха и искаха с пълна скорост да пресекат пътя на зеленото автомобилче. Но то беше спряло вече до метрото. От него изскочи среден на ръст човек с широко вълнено палто и се изгуби под земята.
Всичко това стана за две-три минути пред очите на Ролинг и Зоя. Тя извика на шофьора да завие към метрото. Спряха почти едновременно е колата на Семьонов. Размахвайки бастуна, той изтича до лимузината, отвори вратичката и каза страшно разтревожен:
– Това беше Гарин. Измъкна се. Нищо. Днес ще ида при него на Батиньол, ще му предложа да се спогодим. Ролинг, трябва да се споразумеем: какъв кредит отпускате, за да получите апарата? Можете да бъдете спокоен – ще действувам в рамките на закона. Впрочем позволете да ви представя Стас Тъклински. Напълно подходящ човек.
Без да дочака разрешение, той извика Тъклински, който веднага изтича до разкошната лимузина, смъкна шапката си, поклони се и целуна ръчицата на пани Монроз.
Ролинг не подаде ръка нито на единия, нито на другия, само очите му блестяха като на кугуар в клетка от вътрешността на лимузината. Беше неразумно да се задържат на площада пред очите на всички. Зоя предложи да идат да закусят на левия бряг в ресторант „Лаперуз“, малко посещаван през този сезон.
Следва продължение....