Блогът на zahariada :: Хиперболоидът на инженер Гарин. Ал. Толстой

7 В централната поща при едно от гишетата за подаване на телеграми за чужбина се провря червеникава пълна ръка с трепереща телеграфна бланка. Телеграфистът се загледа няколко секунди в ръката и накрая разбра: „Аха, без пети пръст, без кутре“, и зачете бланката. „Варшава, Маршалковска, до Семьонов. Поръчението е изпълнено наполовина, инженерът замина, не успях да взема документите, чакам нареждане. Стас.“ Телеграфистът подчерта с червен молив – Варшава. Стана, затулвайки с тялото си прозорчето, заразглежда през решетката подателя на телеграмата. Беше едър човек на средна възраст, с болнава жълтеникаво-сива кожа на подпухналото лице, с увиснали мустаци. Очите му не се виждаха през цепките на подутите клепачи. На обръснатата си глава носеше кафяв кадифен каскет. – Какво има? – запита грубо той. – Приемайте телеграмата. – Телеграмата е шифрована – отвърна телеграфистът. – Как така шифрована? Какви глупости дрънкате! Това е търговска телеграма, длъжен сте да я приемете. Ще ви покажа удостоверение, аз съм от полското посолство, носите отговорност за най-малкото забавяне! Четирипръстият гражданин се ядоса, бузите му се тресяха, той не говореше, а лаеше, но ръката му продължаваше да трепери неспокойно върху дъската на гишето. – Вижте какво, гражданино – настояваше телеграфистът, – макар да твърдите, че телеграмата ви била търговска, аз съм сигурен, че е политическа, шифрована. Телеграфистът се усмихваше. Жълтият господин се ядосваше и повишаваше глас, а в това време едно момиче незабелязано взе телеграмата и я занесе на масата, където Василий Виталиевич Шелга преглеждаше всички подадени телеграми през този ден. Щом погледна бланката: „Варшава, Маршалковска“, той излезе иззад преградката в залата, застана зад ядосания подател и напрани знак на телеграфиста. Той се понамръщи, пусна една шега по повод политиката на пановете и започна да пише квитанцията. Полякът сумтеше тежко от яд, пристъпвайки от крак на крак, лачените му обувки скърцаха. Шелга наблюдаваше внимателно големите му крака. Отиде до изходните врати, кимна към поляка и нареди на дежурния служи тел: – Да се проследи. Вчерашното дирене с кучето ги заведе от вилата в брезовата гора до река Крестовка и по-нататък следите се загубиха: сигурно убийците се бяха качили на лодка. Вчерашният ден не донесе нови данни. Престъпниците по всяка вероятност се бяха укрили добре в Ленинград. Прегледът на телеграмите също не доведе до нищо. Може би само тази последната – до Варшава за Семьонов – представляваше известен интерес. Телеграфистът подаде на поляка квитанцията, той бръкна в джоба на жилетката си за дребни пари. В този момент до гишето бързо се приближи с бланка в ръка красив тъмноок човек с остра брадичка и докато чакаше да се освободи мястото, със спокойна неприязън гледаше солидното шкембе на ядосания поляк. После Шелга забеляза как човекът с острата брадичка изведнъж се стегна целият: забелязал бе четирипръстата ръка и веднага погледна поляка в лицето. Очите им се срещнаха. Долната челюст на поляка увисна. Подпухналите клепачи широко се разтвориха. В мътните му очи се мярна ужас. Лицето му се промени като на страшния хамелеон – стана оловносиво. И едва тогава Шелга разбра – позна човека с брадичката, застанал пред поляка: това беше двойникът на убития във вилата в брезовата горичка на остров Крестовски. Полякът издаде хриплив вик и хукна с невероятна бързина към изхода. Агентът, който трябваше да го следи отдалеч, безпрепятствено го пусна да изтича на улицата и се шмугна след него. Двойникът на убития остана пред гишето. Студените му очи с тъмни кръгове не изразяваха нищо друго, освен учудване. Той сви рамене и когато полякът изчезна, подаде бланката на телеграфиста. „Париж, булевард „Батиньол“, до поискване, номер 555. Незабавно са заемете с анализа, качеството да се повиши с петдесет процента, към средата на май чакам първата пратка. П. П.“ – Телеграмата се отнася за научни изследвания, с които сега се занимава мой другар, командирован в Париж от Института за неорганична химия – каза той на телеграфиста. После извади бавно от джоба си кутия цигари, почука цигарата и внимателно я запали. Шелга вежливо се обърна към него: – Може ли само две думи. Човекът с брадичката го погледна, отпусна клепачи и отговори с прекомерна любезност: – Моля. – Аз съм служител в криминалната – каза Шелга, разтваряйки леко картата си, – може би ще потърсим по-удобно място за разговор? – Искате да ме арестувате? – Нямам такова намерение. Искам да ви предупредя, че полякът, който избяга, възнамерява да ви убие, тъй като вчера на острова той е убил инженер Гарин. Човекът с брадичката помисли около минута. Продължаваше да е все така вежлив и спокоен. – Моля – каза той, – да вървим, разполагам с четвърт час свободно време. 8 На улицата край пощата дежурният агент притича до Шелга – целият зачервен, на петна. – Другарю Шелга, избяга. – Защо го изтървахте? – Чакаше го автомобил, другарю Шелга. – А мотоциклетът ви къде е? – Ей там се търкаля – каза агентът, сочейки мотоциклета на сто крачки от входа на пощата, – той изтича и разпра гумата му с нож. Аз изсвирих. Той се метна в колата и изчезна. – Видяхте ли номера на колата? – Не. – Ще подам рапорт срещу вас. – Ама как да го видя, когато целият номер беше зацапан с кал? – Добре, вървете в криминалната, след двадесет минути ще дойда. Шелга настигна човека с брадичката. Вървяха известно време, без да разговарят. Свиха по Булеварда на Профсъюзите. – Вие поразително приличате на убития – каза Шелга. – Много пъти са ми го казвали, името ми е Пянков-Питкевич – отзивчиво отвърна човекът с брадичката. – Снощи прочетох във вечерния вестник за убийството на инженер Гарин. Това е ужасно. Добре познавах този човек, способен, прекрасен химик. Често съм ходил в лабораторията му на остров Крестовски. Той работеше над голямо откритие, свързано с военната химия. Знаете ли какво представляват така наричаните димни свещи? Шелга хвърли поглед към него, не отговори, а запита: – Как мислите – има ли някаква връзка убийството на Гарин с интересите на Полша? – Не смятам. Причината за убийството е много по-дълбока. Сведения за работата на Гарин намериха място в американския печат. Полша е могла да послужи само като междинна инстанция. Шелга предложи да поседнат на булеварда. Нямаше хора. Той извади от портфейла си изрезки от руски и чуждестранни вестници, нареди ги на коленете си. – Казвате, че Гарин е работил в областта на химията, сведения за него са проникнали в чуждия печат. Тук едно друго съвпада с вашите думи, но някои неща не ми са ясни напълно. Ето, прочетете. „… В Америка проявяват интерес към съобщението от Ленинград за работата на един руски изобретател. Предполагат, че неговият уред притежава най-голяма разрушителна сила от всички известни досега.“ Питкевич го прочете. – Странно – каза той, усмихвайки се, – не знаех… Не съм чувал за това. Не, то не се отнася за Гарин. Шелга подаде втора изрезка: „… Във връзка с предстоящите големи маневри на американския флот в тихоокеанските води бе направено официално запитване във военното министерство дали се знае нещо за апарати с колосална разрушителна сила, които се строят в Съветска Русия.“ Питкевич сви рамене: „Глупости“ – и взе от Шелга трета изрезка: „Кралят на химията, милиардерът Ролинг, замина за Европа. Заминаването му има връзка с организирането на тръст от заводи, обработващи продукти от каменовъглена смола и готварска сол. В Париж Ролинг даде интервю, като изказа увереност, че неговият огромен химически концерн ще внесе успокоение в страните на Стария свят, разтърсвани от революционни сили. Особено агресивно Ролинг говори за Съветска Русия, където според слухове се извършва загадъчна работа по предаване на топлинна енергия на разстояние.“ Питкевич го прочете внимателно. Замисли се. После, смръщил вежди, каза: – Да. Твърде е възможно – убийството на Гарин има някаква връзка с тази бележка. – Вие спортист ли сте? – запита неочаквано Шелга, хвана ръката на Питкевич и я обърна с дланта нагоре. – Аз съм запален спортист. – Искате да видите дали нямам мазоли от гребла, другарю Шелга… Виждате два мехура, което показва, че съм лош гребец и че преди два дена наистина гребах близо час и половина непрекъснато, закарах с лодка Гарин на Крестовски… Тези сведения задоволяват ли ви? Шелга пусна ръката му и се засмя. – Браво, другарю Питкевич, с вас ще е интересно да се позанимаем сериозно. – Никога не се отказвам от сериозна борба. – Кажете, Питкевич, познавате ли от по-рано този четирипръст поляк? – Искате да знаете защо се учудих толкова, когато видях четирипръстата му ръка? Много сте наблюдателен, другарю Шелга. Да, изумих се… нещо повече, уплаших се. – Защо? – Е, това вече няма да ви кажа. Шелга захапа забелената кожичка на устната си. Загледа се надолу по пустия булевард. Питкевич продължи: – При него не само ръката е осакатена – има страшно голям белег напреко по гърдите. Гарин го осакати през хиляда деветстотин и деветнадесета година. Този човек се казва Стас Тъклински… – Какво – запита Шелга, – покойният Гарин го е осакатил по начина, по който е пробил тридюймовата дъска ли? Питкевич обърна бързо глава към събеседника си и те се гледаха известно време в очите: единият спокойно и непроницаемо, другият весело и открито. – Все пак имате ли намерение да ме арестувате, другарю Шелга? – Не… Има време. – Прав сте. Аз зная много неща. Но, разбира се, с никакви принудителни мерки не ще изтръгнете от мен онова, което не желая да разкрия. Сам знаете, че не съм замесен в престъплението. Искате ли да играем с открити карти? Условията на борбата: след хубав удар се срещаме отново и разговаряме откровено. Това ще прилича на партия шахмат. Забранени хватки – да се пребиваме до смърт. Впрочем докато ние с вас разговаряме, вие се излагате на смъртна опасност, уверявам ви – не се шегувам. Ако на вашето място седеше Стас Тъклински, тогава, да речем, аз щях да се огледам – безлюдно, – щях да тръгна бавно към Сенатския площад, а него щяха да го намерят на тази скамейка безнадеждно мъртъв с отвратителни петна по тялото. Но, повтарям, към вас няма да прилагам тези номера. Искате ли една партия? – Добре. Съгласен съм – каза Шелга с блеснали очи, – пръв ще нападам аз, нали? – Разбира се, ако не ме бяхте пипнали на пощата, естествено, аз нямаше да предложа играта. А колкото до четирипръстия поляк – обещавам да помагам при залавянето му. Където и да го срещна, веднага ще ви се обадя по телефона или с телеграма. – Добре. А сега, Питкевич, покажете това, с което заплашвате… Питкевич тръсна глава, усмихна се: „Нека бъде, както казвате – играем с открити карти“, и извади внимателно от страничния си джоб плоска кутийка. В нея имаше тръбичка, дебела колкото един пръст. – Ето това е, само като се натисне единият край – вътре стъкълцето ще изпращи. 9 Когато наближи криминалната милиция, Шелга изведнъж се спря, сякаш се удари в телеграфен стълб: „Ех – въздъхна той, – ех! – и ядосано тупна с крак: – Ама че хитрец, ама че артист такъв!“ Наистина Шелга бе изпратен за зелен хайвер. Беше на две крачки от убиеца (вече нямаше никакво съмнение) и не го арестува. Разговаряше с човек, който явно знаеше всички нишки на убийството, и онзи се изхитри да не му каже нищо съществено. Този Пянков-Питкевич криеше някаква тайна… Шелга изведнъж разбра – тази тайна имаше тъкмо държавно, световно значение… Беше пипнал здраво Пянков-Питкевич – „изплъзна се, мръсникът му с мръсник, изигра ме!“ Шелга изтича по стълбите на третия етаж в стаята си в отдела. На масата имаше пакет, увит с вестникарска хартия. В дълбоката ниша на прозореца седеше кротък шишко с намазани с катран ботуши. Сложил каскета на корема си, той се поклони на Шелга. – Бабичев, управител на сградата – каза той и от него лъхна силна миризма на ракия – на улица Пушкинска, номер двайсет и четвърти, жилищна кооперация. – Вие ли сте донесли пакета? – Аз го донесох. От апартамент номер тринайсет… Намира се не в централния корпус, а в пристройката. Вече второ денонощие откак е изчезнал живеещият там. Днес повикахме милиция, отвориха вратата, съставиха акт, както е по закон – управителят прикри с ръка прозявката си, страните му се зачервиха, очите леко изпъкнаха, овлажняха, миризма на ракия изпълни стаята, – та тоя пакет, значи, аз намерих допълнително в печката. – Името на изчезналия? – Савелиев Иван Алексеевич. Шелга разви пакета. В него имаше снимка на Пянков-Питкевич, гребен, ножици и шишенце с тъмна течност, боя за коса. – С какво се занимаваше Савелиев? – От науката беше. Когато в сградата се спука тръбата на мръсния канал, комитетът се обърна към него… А той – „Бих се радвал, казва, да ви помогна, но аз съм химик“. – Често ли го нямаше нощем в квартирата? – Нощем ли? Не. Не съм забелязал – управителят отново прикри уста с ръка, – виж, щом се развиделее – излиза, това да. Но нощем – не съм забелязал, пиян не съм го виждал. – Посещаваха ли го познати? – Не съм забелязал. Шелга запита по телефона милиционерското управление в Петроградската страна на острова. Оказа се, че в пристройката на номер двадесет и четири на Пушкинска наистина е живял Иван Алексеевич Савелиев, тридесет и шест годишен, инженер-химик. Заселил се на Пушкинска през февруари с лична карта, издадена от тамбовската милиция. Шелга изпрати телеграфно запитване до Тамбов и заедно с управителя на сградата потегли с автомобил за Фонтанка, където в криминалното, в хладилна камера, стоеше трупът на човека, убит на остров Крестовски. Управителят веднага позна наемателя от апартамент тринадесети
Следва продължение....,
За предишната част ТУК

Нагоре

Тагове: инженер,