Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.11.2010 23:04 - Хипеболоидът на инженер Гарин Ал.Толстой (откъси)
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 1116 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 01.11.2010 23:04


  

А. Н. Толстой

ГИПЕРБОЛОИД ИНЖЕНЕРА ГАРИНА

 

Алексей Толстой

ХИПЕРБОЛОИДЪТ НА ИНЖЕНЕР ГАРИН

 

 

 

Философията на инженер Гарин, изобретателя на смъртоносния лъч свръхиндивидуалиста, влуден от манията за господство над целия свят се родее с идеологията на фашизма, надигнал глава в началото на двайсетте години.

 

 

 

ФАНТАСТИКА НА АКТУАЛНИТЕ ИДЕИ

 

Неотдавнашното представяне на романа „Аелита“ в библиотека „Галактика“ ми даде възможност да споделя някои свои мисли за създателя му Алексей Толстой и по-конкретно за онзи дял в разностранното негово белетристично творчество, което принадлежи към научно фантастичната литература. Естествено, не бих искал, а и не бива в настоящия предговор да се повтарям. Улеснен съм все пак от това, че този път вниманието ни е насочено към друг роман на писателя – към „Хиперболоидът на инженер Гарин“, написан няколко години по-късно от „Аелита“, през 1925-1927 г., когато доминираща е темата за изобличението на капиталистическия свят в цяла една поредица от произведения (разказите „Черният петък“, „Мираж“ и „Съюзът на петимата“, романът „Черното злато“, известен сетне и със заглавието „Емигранти“). Емоционално стилистично този нов период в развитието на художника, способен изобщо на многостранни превъплъщения, свидетелствува за известно успокояване на романтичната му приповдигнатост, която го е обзела в началото на завръщането му в съветската родина и която е намерила най-вече израз в споменатата „Аелита“. Тя е излята като на един дъх след драматичното му приобщаване към новата социална действителност, той е на високата вълна на чувствата, обхванали го след категоричния и съдбовен избор да боде с революцията, да утвърждава нейната правда, нейните идеали. Оттук и нескритият патетичен накал на неговата творба.

Но след опиянението настъпва отрезвяване, което не означава преоценка на позициите, а по-мъдро и по-спокойно вглеждане в реалностите на живота, търсенето на по-дълбок смисъл. При Алексей Толстой този процес се осъществява и чрез съпоставката между стария и новия свят, чрез противопоставянето на моралната им същност. Още в ранното си творчество писателят се придържа към принципите на критическия реализъм и създава немалко произведения, в които остава верен на духа на демократизма и на гражданската доблест, характерен за големите майстори на руската литература. Максим Горки му дава висока оценка, като отбелязва „жестоката правдивост“ на неговото изображение, а в статията „Възраждане на реализма“ вестник „Правда“ от 26 януари 1914 г. го нарежда сред младите прозаици, тясно свързани с реалистичното направление. Алексей Толстой живее и продължително време на Запад, той познава отлично буржоазните среди на Европа, вникнал е в антихуманната същност на стария свят, във философията и морала му. Оттук и увереността, плътността, дълбочината, с която го рисува в своите книги и конкретно в „Хиперболоидът на инженер Гарин“. Неговото изобличение се гради именно върху това познание, което е убедително в много пластове – и когато възсъздава делничния бит, но още повече тогава, когато прониква отвъд външната му видимост, за да навлезе в нравствените и духовните измерения на тази действителност.

Нека пак си припомним кога Алексей Толстой създава своя роман – още в двайсетте години. В сериозните културни среди научнофантастичният жанр е още много далече от тази тежест и авторитет, която има сега, макар че все още и в наши дни не липсват хора, гледащи на него с високомерно снизхождение. Сигурно биха могли да се подкрепят и с примери за едно подобно отношение, защото в застрашително нарасналия поток на тази литература не са инцидентно изключение и проявите на долнопробно съчинителство (ала в кой ли жанр ги няма?!), но все пак направо зловредно късогледство би било и да не се види какъв качествен естетически скок бе направен, колко много сериозни автори от десетки страни защитиха престижа му (селекцията на „Галактика“ също потвърждава тази обективна истина).

Прав е обаче колегата и следовникът на Алексей Толстой, познатият и у нас съветски писател фантаст Александър Казанцев, като пише, че „Аелита“ и „Хиперболоидът на инженер Гарин“ се появяват в научнофантастичния жанр тогава, през 20-те години, когато той „изобилствува от нископробни произведения, а заради това е изтикан от ценителите на литературата в нейния заден двор“ (сп. „Вопросы литератури“, 1983, кн. 1).

А Алексей Толстой е от ония първопроходци в неовладяната територия, тръгнали по верните пътища, които още тогава вдигат високо летвата на идейно-художественото майсторство и служат за пример. При самите извори на младата съветска литература се извисява неговата могъща писателска фигура, за да респектира и напомня на следващите поколения, че и чрез този жанр могат да се решават най-отговорни творчески задачи, да се воюва за утвърждаването на революционните идеали, да се удовлетворяват най-сериозни естетически потребности и да се способствува за възпитанието в комунистически дух.

Богатата и разностранна дарба на Алексей Толстой, изявила се и в такива класически творби като трилогията „Ходене по мъките“ или мащабното историческо платно „Петър Първи“, беше остро чувствителна не само към социалните повели на времето, но и към широтата на читателските интереси, към пъстрата гама от вкусове и пристрастия. И в своята дейност той се стремеше да е в съзвучие с тях, стремеше се не към евтиния флирт, не към капризите на модата, а към такова овладяване на потребностите, при което има движение към по-голямата мярка.

Разбира се, това бе възможно и защото той беше щедро надарен от природата, чувствуваше се сигурен в най-различните области на литературното творчество. Нека освен за споменатите негови произведения си спомним например и за великолепните му приказки, за незабравимите Буратино и Малвина, за „Златното ключе“, което е открехнало вратата на света на красотата на не едно поколение. Но неговото слово, когато това бе потребно, можеше да звучи и гневно, да съдържа унищожителни присъди или да увлича към справедливи битки. Така бе по време на Великата отечествена война, когато се роди страстната му публицистика.

Алексей Толстой владее като първокласен майстор пластическата сила на словото. Той е в състояние да представи зримо и внушително пред нас всичко, нищо не би могло да ограничи размаха на буйното му въображение. С каква лекота в „Аелита“ ни пренася на Марс! Никаква трудност не представлява за него в „Хиперболоидът на инженер Гарин“ за минута да ни грабне от оживените ленинградски улици и да ни въведе в богат парижки апартамент. Дори и тогава, когато реши да ни запознае с техническото изобретение, пак ще стори това уверено, убедително, ще ни предложи и чертежи, за да се убедим напълно в неговата достоверност.

Александър Казанцев, когото вече цитирах, е абсолютно прав, като твърди, че ако Алексей Толстой си бе поставил за цел да бъде изобразител на фантасмагоричното, сигурно и тук би бил ненадминат. Но той не се блазни от подобна задача. Чрез фантастиката писателят се стреми да бъде близо до реалния живот, чрез нея да постави проблеми, които са от съдбовно значение за времето, в което живее. Мисля си, че тъкмо в резултат на тази връзка, на плътните му и дълбоки контакти със съвременността и на гражданския му усет да вижда най-важното, най-значимото, се дължат и неговите непогрешими предвиждания за бъдещето, неслучайно го сравняват с Жул Верн. Великият му френски събрат е даже по-неопределен, по-мъгляв, а и понеже много по-често се поддава на подобни прогнозирания, естествено, допуска и повече грешки. Когато Алексей Толстой пише „Аелита“, идеите на Циолковски още не са признати. Но Лося Гусев строи своя спътник, готви се да покорява просторите на Космоса. Над тази „фантасмагория“ тогава някои се надсмиват. Както и абсурдно им изглежда, че спътникът се строи в една плевня. Именно в плевня обаче Сергей Корольов строи десет години по-късно първите си ракети…

Като антинаучна приумица са били възприемани и топлинните лъчи с чудовищна сила, описани в „Хиперболоидът на инженер Гарин“. Сега и децата се досещат, че съвременният им прототип е лазерът.

Ала не с тези иначе неоспорими допирни точки с предстоящата научно-техническа революция фантастичната проза на Алексей Толстой е близка до новите поколения. Сам писателят по повод на „Хиперболоидът на инженер Гарин“ прави изявлението, че се гордее не с друго, а с предвиждането му в условията на капитализма да се появи фашизмът. Като сериозен творец, като автор на истинска литература той се оттласква от изобретението на инженер Гарин, за да ни въведе в кръг на нравствени и философски проблеми. И понеже е вникнал дълбоко в механизмите на буржоазните политически кръгове, понеже отлично познава антихуманната природа на капитализма, той ни изправя пред реално заплашващо човечеството и цивилизацията зло. Той предупреждава, че и най-познатите достижения на науката, ако попаднат в ръцете на ония, които се интересуват единствено от изгодата и всемогъщата власт, могат да се превърнат в бедствие за света.

За жалост развоят на световната история потвърди правото му на тревога. Когато четем „Хиперболоидът на инженер Гарин“, не можем да се отървем от мрачните асоциации, свързани с Хирошима и Нагасаки. Но още по-печалното е, че с проблемните си внушения романът не ни връща единствено в миналото, а изостря днешните ни тревоги за съдбата на планетата, за оцеляване на човечеството. Ето един момент, при който бихме били доволни произведението да е загубило актуалната си острота. Но не е. Четем го и мисълта ни отнася към ония съвременни привърженици на теорията да се владее светът чрез сила, които кроят проекти за звездни щитове и звездни войни.

Наистина бих искал нашите потомци, когато и те поемат в ръцете си книгата на Алексей Толстой, да не проумяват точно тези ни днешни тревоги, да им изглеждат те анахронични…

 

Атанас СВИЛЕНОВ


Тарашкин сигурно щеше да забрави за тези личности с остри брадички, ако не беше се случило онова странно събитие същата сутрин недалеч от гребната база в брезовата горичка, в една полуразрушена виличка със заковани прозорци.


4

Когато слънцето се издигна от розовата зора над гъсталака на островите, Тарашкин разкърши ставите си и тръгна към двора на спортния клуб да събира трески. Беше пет часът и нещо. Портичката тропна и по влажната пътечка, бутайки с ръка велосипеда, се зададе Василий Виталиевич Шелга.
Шелга беше добре трениран спортист, мускулест и подвижен, среден на ръст, с яка шия, бърз, спокоен и предвидлив. Работеше в криминалната милиция и спортуваше, за да поддържа формата си.
– Е, как е, другарю Тарашкин? Всичко ли е наред? – запита той, докато спираше колелото до входа. – Дойдох да погреба малко… Гледай каква мръсотия, тц, тц.
Той смъкна рубашката, нави ръкавите под лактите на слабите си мускулести ръце и се залови да чисти двора на спортния клуб, все още затрупан с материали, останали след ремонта на саловете.
– Днес ще дойдат момчетата от завода – за една нощ ще сложим всичко в ред – каза Тарашкин. – Е какво, Василий Виталиевич, ще се запишете ли в отбора на шесторката?
– Не знам какво да правя – отвърна Шелга, търкаляйки празна бъчвичка от смола, – от една страна, трябва да бием московчани, от друга, страхувам се, че няма да бъда редовен… Тя се заплита една при нас…
– Пак нещо с бандити ли?
– Къде ти – криминалисти в международен мащаб!
– Жалко – каза Тарашкин, – щяхме да погребем малко.
Шелга излезе при саловете, загледа се в трепкащите слънчеви петна по цялата река, чукна дръжката на метлата и тихичко повика Тарашкин:
– Знаете ли кой живее тук в близките вили?
– Има някои, живеят тук и през зимата.
– Да е идвал някой към средата на март в една от тези вили?
Тарашкин хвърли поглед към огряната от слънцето река, почеса единия си крак с ноктите на другия.
– Ей там в онази горичка има една вила със заковани прозорци – каза той, – преди около четири седмици, много добре си спомням, гледам – коминът пуши.
– Видяхте ли някого от вилата?
– Чакайте, Василий Виталиевич. Тъкмо тях трябва да съм видял днес.
И Тарашкин разказа за двамата мъже, които бяха пристанали на разсъмване до блатистия бряг.
Шелга само повтаряше „така, така“, острите му очи се превърнаха в цепки.
– Да вървим, покажете ми вилата – каза той и полипа кобура на пистолета си, който висеше на ремък отзад.


5

Вилата в залинялата брезова горичка изглеждаше необитаема – входната стълба беше прогнила, върху капаците на прозорците бяха заковани дъски. В сутерена стъклата изпочупени, ъглите на къщата под разнебитените водосточни тръби бяха обрасли с мъх, под прозорците растеше лобода.
– Прав сте – каза Шелга, след като огледа вилата иззад дърветата, после я заобиколи предпазливо. – Днес са идвали… Но за какъв дявол им е трябвало да се пъхат през прозореца? Тарашкин, я елате, тук нещо не е в ред.
Те веднага отидоха до външната стълба. По нея личаха стъпки. Вляво от стълбата капакът на прозореца висеше на едната панта – съвсем наскоро откъртен. Прозорецът разтворен навътре. На влажния пясък под прозореца – пак отпечатъци от подметки. Големи, явно от едър човек, и други, по-малки, тесни – с носовете навътре.
– Стъпките на стълбата са от други обувки – каза Шелга.
Той надзърна през прозореца, свирна тихичко, извика: „Ей, чичо, прозорецът ви е отворен, да не ви задигнат нещо.“ Никой не отговори. От полутъмната стая идеше сладникав неприятен дъх.
Шелга повика по-високо, повдигна се на перваза, извади револвера и леко скочи в стаята. След него се вмъкна и Тарашкин.
Първата стая беше празна, по пода се търкаляха начупени тухли, изронена мазилка, накъсани вестници. Открехнатата врата водеше към кухнята. По масите и табуретките бяха пръснати примуси, фаянсови тигли, стъклени, метални колби, стъкленици и цинкови сандъчета. Догаряйки, единият от примусите още съскаше.
Шелга отново извика: „Ей, чичо!“ Поклати глава и предпазливо открехна вратата към полутъмната стая, прорязана от плоски слънчеви лъчи, проникващи през процепите на капаците.
– Ето го! – каза Шелга.
В дъното на стаята на желязно легло по гръб лежеше облечен човек. Ръцете му бяха отметнати зад главата и завързани за пръчките на леглото. Краката – омотани с въже. Сакото и ризата – разкъсани отпред. Главата – неестествено отметната, острата брадичка стърчеше.
– Я виж как са го наредили – каза Шелга, оглеждайки убития със забитата до дръжката кама под зърното на гърдата. – Измъчвали са го… Ето, вижте…
– Василий Виталиевич, това е същият, който дойде с лодката. Убили са го преди не повече от час.
– Останете тук, пазете, нищо да не се пипа, никого те пускайте, чувате ли, Тарашкин?
След няколко минути Шелга вече разговаряше по телефона от клуба:
– Веднага пратете наряд на гарите… Да се проверяват всички пътници… Наряди по всички хотели. Да се проверяват всички, които са се прибрали между шест и осем часа сутринта. Веднага един служител и куче на мое разположение.


6

Докато пристигне служебното куче, Шелга се залови внимателно да огледа вилата, започвайки от тавана.
Навсякъде беше мръсно, счупени стъкла, изпокъсани тапети, ръждясали консервени кутии. Прозорците – целите в паяжина, по ъглите – плесен, всичко гъбясало. Изглежда, вилата е била изоставена още от 1918 година. Обитавани се оказаха само кухнята и стаята с железния креват. Никъде никакви признаци на удобства, никакви остатъци от храна, освен намереното в джоба на убития френско хлебче и парче салам.
Тук никой не е живял, идвали са само да вършат нещо, което е трябвало да крият. Такъв беше първият извод на Шелга след обиска. Огледът на кухнята показа, че се е работило с някакви химични препарати. Като разгледа купчинките пепел под похлупака, където по всяка вероятност са се правили химически опити, и прелисти няколко брошури с подгънати ъгълчета на някои страници, той установи още нещо: убитият се е занимавал с най-обикновена пиротехника.
Това заключение доведе Шелга до задънена улица. Претърси още веднъж дрехите на убития, но не намери нищо ново. Тогава подходи към въпроса от друга страна.
Стъпките под прозореца показваха, че убийците са били двама, че са се вмъкнали през прозореца, защото сигурно са очаквали съпротива, невъзможно е било човекът във вилата да не чуе трясъка при откъртването на капака.
Това означаваше, че убийците е трябвало на всяка цена или да получат нещо много важно, или да убият човека във вилата.
По-нататък: ако допуснем, че са искали просто да го убият, тогава, първо, могли са да го направят по-лесно, да речем, да го причакат някъде на пътя към вилата и, второ, положението, в което се намираше убитият на леглото, показваше, че са го измъчвали, не е бил убит веднага. Убийците са искали да узнаят нещо от този човек, което той не е искал да каже.
Какво са се мъчили да изтръгнат от него? Пари ли? Трудно е да се предположи, че човек, дошъл нощем в изоставена вила да се занимава с пиротехника, ще носи със себе си много пари. По-сигурно е, че убийците са искали да узнаят някаква тайна, свързана с нощните занимания на убития.
И така Шелга стигна до мисълта за нов оглед на кухнята. Той отмести от стената сандъците и откри на пода в кухнята квадратен капак за мазето, каквито често се правят във вилите. Тарашкин запали една полуизгоряла свещ и легна по корем, осветявайки влажното мазе, където Шелга бе слязъл внимателно по прогнила хлъзгава стълба.
– Елате тук със свещта – извика от тъмното Шелга, – ето къде е била истинската лаборатория.
Мазето заемаше площта под цялата вила. Край стените бяха наредени няколко дъсчени маси на магарета, бутилки с газ, малък мотор и динамо, стъклени вани за електролиза, шлосерски инструменти и навсякъде по масите – купчини пепел…
– Ето с какво се е занимавал тук – с известно недоумение каза Шелга, разглеждайки дебелите дървени блокчета и ламаринените листове. И листовете, и блокчетата бяха пробити на много места, някои срязани наполовина, местата на разрезите и дупките изглеждаха обгорени и разтопени.
На една изправена дъбова дъска дупчиците бяха колкото една десета от милиметъра, сякаш правени с игла. По средата на дъската беше написано с едри букви: „П. П. Гарин“. Шелга обърна дъската – и на обратната страна личаха същите букви наопаки: да се чудиш как е бил прогорен този надпис в тридюймовата дъска.
– Тю, дяволска работа – каза Шелга, – не. П. П. Гарин не се е занимавал с пиротехника.
– Василий Виталиевич, а това тук какво е? – запита Тарашкин, сочейки пирамидка, висока дюйм и половина, в основата около един дюйм, пресована от някакво сиво вещество.
– Къде я намерихте?
– Там ги има цяло сандъче.
Шелга повъртя в ръце пирамидката, помириса я, остави я на края на масата, мушна в едната й страна запалена клечка кибрит и се отдръпна в далечния ъгъл на мазето. Клечката догоря, пирамидката лумна с ослепително бял пламък. Горя пет минути и няколко секунди без пушек, почти без никаква миризма.
– Не ви препоръчвам да правите повече подобни опити – каза Шелга, – пирамидката можеше да се окаже газова свещ. Тогава нямаше да излезем от мазето. Много добре – какво научихме? Да се опитаме да уточним: първо, убийството е извършено не с цел отмъщение или грабеж. Второ, научихме фамилното име на убития – П. П. Гарин. Засега това е всичко. Искате да ми възразите, Тарашкин, че П. П. Гарин е написал името на дъската. Това е обяснимо психологически. Ако аз, да кажем, съм изнамерил подобно нещо, тогава сигурно от радост бих написал своето име, а не вашето. Ние знаем, че убитият е работил в лаборатория: значи именно той е изобретателят, тоест Гарин.
Шелга и Тарашкин излязоха от мазето, запалиха по цигара и седнаха пред входа на припек в очакване на служителя с кучето.






Гласувай:
5
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 26219573
Постинги: 14402
Коментари: 18428
Гласове: 24986
Архив
Календар
«  Декември, 2019  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031