Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.10.2010 22:28 - ХипсоСъзнание. Дж. Бейнс Част 6
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 1083 Коментари: 0 Гласове:
0



    ХИПНОЗА
Обикновено за хипнозата се мисли като за нещо да­лечно, което не засяга пряко нашия живот. При самото споменаване на тази дума си представяме цирков спектакъл, където илюзионистът принуждава лица от публиката да извършват всевъзможни смешни и странни неща. Човек не приема дори за миг мисълта, че е пряко и лично свързан с различни хипнотични явления. Всъщност хипнозата е неразделна част от психическия ни живот още от момента на раждането. Оскъдните данни за действително научния аспект на хипнозата са причина да я считаме единствено като процес, протичащ между хипнотизатора и поддаващия се на хипноза субект, при което последният временно губи волята и преценката си. Това обаче е само съзна­телно и преднамерено предизвикване на състояние на хипноза. В по-разпространената си проява хипнозата е спонтанен процес, предизвикван от определени естес­твени хипнотични елементи или извършван несъзна­телно от някои хора. Хипнозата се определя като емоционална реакция, предизвикваща определени психо-физиологични проме­ни.. Има две основни емоционални състояния, които д-р Уолтър Хес (носител на Нобелова награда за медицина 1949 г., за изследванията си върху мозъка) нарича „ерготропно" и „трофотропно". Ерготропното състоя­ние съответства на тревожна емоционална реакция, при която се възбужда симпатичната нервна система, а трофотропното - на стабилизираща емоция, при коя­то доминира парасимпатичната нервна система. Всеки хипнотичен процес протича неизменно чрез тревожна или стабилизираща емоционална реакция. Първото и най-просто хипнозно състояние е онова, ко­ето изпитва детето под въздействието на майчините ласки и приспивни песни. Те предизвикват релаксация и регулират органичните процеси. Нормалното разви­тие на личността се състои в намиране на правилен ба­ланс между успокояващите и тревожните стимули. Установено е с различни експерименти и наблюдения, че липсата на хипнотичния стимул на майката забавя нормалното развитие на детето. То може да претърпи сериозни физически и психически увреждания, а в някои случаи дори да настъпи смърт. Хипнозата винаги предизвиква усилено емоционално състояние, независимо дали е стабилизиращо или разс­тройващо. Техниките за хипнотизиране хвърлят много светлина върху спонтанните и несъзнателни аспекти на този процес. Всички без изключение прибягват до съсредоточаване на вниманието на субекта върху не­що. В древността са прилагали внезапен разтърсващ стимул, например удар на гонг, съчетан с категорична заповед за заспиване. При други процедури вниманието на индивида се задържа чрез слухови или визуални сти­мули. За да предизвика положително или стабилизира­що хипнозно състояние, хипнотизаторът си служи с различни внушения, довеждащи до физическа и емоцио­нална релаксация. Емоциите имат различна степен на интензивност. Степените съответстват на дълбочината на хипноза­та. При всяка степен настъпват изменения в поведени­ето, които засягат интелектуалните способности и нормалните реакции на субекта. Някои от тези проме­ни според дълбочината на хипнозното състояние са следните: изменения във физическите функции, екзалтация на въображението, халюцинации, аналгезия, спонтанна каталепсия, намаляване и прекъсване на връзката с външния свят и накрая временно прекратяване на жизнените функции, или състояние на летаргия с потискане на обмяната, дишането и кръвообращени­ето. Хипнозата всъщност е форма на емоционален шок. Пириц в своя труд „Въведение в психологията" твърди, че най-важният психологически фактор в човешката маса се крие в емоциите, „тъй като екзалтацията им е обратно пропорционална на интелектуалния и во­леви живот, и способността на индивида за критична оценка и висшите психически функции отслабват. Ин­дивидът изпада в състояние на свръхподатливост на внушение и увеличена склонност към подражание". Фройд определя преднамерената хипноза като „колективна формация, състояща се само от двама души". Ако се върнем към теорията за нивото на съзнание, трябва да определим хипнозата като дълбок спад в нивото на съзнателност, причинен от внезапно или пос­тепенно завладяване на вниманието на субекта. Следо­вателно, поведението на хипнотизирания субект твърде много напомня характеристиките на несъзна­телното мислене. При хипнозата детето в човека изплува на повърх­ността, а то лесно се поддава на внушение, тъй като е лишено от интелектуална зрялост. Как убеждаваме детето да избърши нещо? Естествено, налагаме му во­лята си, като внушаваме страх с властен тон (ерготропна реакция) или го успокояваме, като му предлагаме някаква награда (трофотропна реакция). Животът поражда поредица от разстройващи и стабилизиращи емоционални състояния, което показва, че хипнозното състояние е неразделна част от всекидневната човешка дейност. По този начин на повърхността излизат подсъзнателни форми на мислене, ка­то емоционалните състояния взимат връх над висши­те функции на интелекта. В съвременния свят човек особено трудно може да излезе от хипнозното състояние и да се превърне от „антииндивид" в „индивид". Имам предвид непреодоли­мото културно и емоционално въздействие на общест­вената група и на някои технологически придобивки. Масата поглъща индивида и го облъчва с настроенията си, като го хипнотизира и подлага на непрекъснато емоционално въздействие. Според Анатол Милехнин, „психофизиологичното поведение на индивидите, със­тавляващи множеството, е по същността си идентич­но с това, което се поражда при преднамерено предизвикано хипнозно състояние с определена дълбочина". В прочутата си книга „Психология на тълпата" Постав льо Бон формулира закона за менталното единст­во на тълпата. Живеем в ерата на тълпите. Всичко е организирано съгласно политическата, икономическа, философска или религиозна принадлежност на индиви­да, който е безсилен да се изтръгне от въздействието на групата. В същата книга Льо Бон излага твърде ин­тересни принципи, тясно свързани с тази тема: „...Съществува психологически закон за менталното единство на тълпата... Най-удивителният факт, кой­то наблюдаваме в психологическата тълпа, е следни­ят: каквито и да са съставляващите я индивиди, колкото и да е сходен начинът им на живот, работата им, характера и интелигентността им, поради самото об­стоятелство, че са се превърнали в тълпа, те придобиват нещо подобно на колективна душа, която ги принуждава да мислят, чувстват и действат по начин съвсем различен от този, по който биха мислили, чукствали или действали поотделно... Разпадането на съзна­телната личност за сметка на несъзнателната, насоч­ването чрез внушение, заразяването на чувствата и мислите в същия смисъл, и склонността внушенията веднага да се превръщат в дела са основните характеристики на индивида в тълпата. Това вече не е същият индивид, а безволев автомат". Според описанието на Льо Бон, поведението на тъл­пата е предизвикано от ниското ниво на съзнателност - хипнозно състояние, при което отпада способността за разсъждение, критичност и разграничение. Индиви­дуалната интелигентност не помага на субекта да се изтръгне от хипнозното въздействие на общността, освен ако той не притежава високо ниво на съзнател­ност, постигнато целенасочено или спонтанно. Политическите и религиозни общности особено ефикасно пречат на своите последователи да постигнат интелектуална независимост, а те освен това са подложени и на много по-широкото и мощно въздействие на чове­чеството, особено що се отнася до неговата форма на култура и организация. Следователно хипнозното състояние е присъщо за „нормалното" съществуване на човека. Онези, които по различни причини успеят да се превърнат в истински „индивиди", постигат действителната същност на човешки същества, притежаващи съзнателност. Днешното човечество съвсем не е връхна точка в еволюцията на човешкия вид. То не е достигнало дори до средата на своя еволюционен път. Човекът е неза­вършена постройка, изградена само наполовина. Нека не забравяме, че съзнателното поведение на човешкия вид на планетата датира от не повече от десет-двайсет хиляди години, а несъзнателното - от сто-сто и петдесет хиляди, и дори милиони години, ако разглеждаме еволюцията на вида от зараждането на най-прос­тата форма на живот. Хипнозата винаги „омайва" съзнанието на индивида, като приковава вниманието му чрез дълготрайни или изменящи се стимули. Елементите на нашия цивилизован живот притежават мощно хипнозно въздействие. Думата „омайва" е показателна сама по себе си. А колко много „омайващи" неща съществуват в днешния свят. Преградите по пътя към високото ниво на съзнател­ност се издигат отвсякъде. Пресата, киното, телеви­зията, радиото, рекламите, витрините, политическите и религиозни доктрини говорят за добре организира­на конспирация, чиято цел е да поддържа хипнотичния сън. Ярките цветове, блестящите метали, неоновите реклами, причудливите архитектурни форми и безкрайната поредица от визуални образи държат индивида в „психологически плен". Истинските механизми на хип­нозата обаче действат в психическата сфера на инди­вида и особено в областта на въображението. Интелектуалецът или ученият, който се занимава със сложна мисловна дейност, е не по-малко, а може би по-дълбоко хипнотизиран от фанатизирания телеман. Калейдоскопичният поток на въображението го държи „ома­ян" и омагьосан от пластмасовия свят, изливащ се в безкрайно многообразие на форми. Стимулите могат да бъдат както външни, така и вътрешни - ето защо бягството от цивилизацията не е спасение от хипноза­та, тъй като собствените ни мисли притежават съ­щата хипнотизираща сила. Живеем наистина в свят на хипнотизирани същест­ва, където лидерите са „хипнотизирани хипнотизато­ри", развили в себе си силно емоционално състояние и най-често самите те са фанатици и жертва на халюцинации или натрапчиви идеи. От друга страна, липсата на стимули нарушава функционирането на мозъчната кора и хората стават раз­дразнителни, податливи на внушения, жертва на визуа­лни и слухови халюцинации. Само поддържането на високо съзнателно ниво позволява на индивида да достиг­не подходяща емоционална хомеостаза, правилна адаптация към средата и пълноценно използване на интелектуалните си способности. Накратко, индивидът непрекъснато е подложен на хипноза поради външни влияния или на „самохипноза" поради натрапчиви идеи, които владеят съзнанието му. Хипнозното състояние винаги представлява ниско ниво на съзнателност, при което подсъзнанието взема надмощие над съзнателната част, тоест детето до­минира над възрастния. Една от главните пречки за постигане на високо ни­во на съзнателност е емоционалната симбиоза между майката и детето. Тази хипнотична връзка създава силни сугестивни връзки, които обикновено са устой­чиви на времето. Някогашното дете остава зависимо от образа на майката, който е много дълбоко свързан със стабилизиращите емоционални реакции. В детст­вото стабилизиращото влияние на майката е средство да се избегнат тревожните емоционални състояния, които детето среща в постепенните си контакти със средата. През този период майката символизира кре­пост, където детето намира убежище от негативни­те емоции. Щом порасне и достигне зряла възраст, де­тето много трудно се освобождава от симбиозата с майката и обикновено търси някакъв символичен за­местител. Тълпата представлява майката, тъй като в нея индивидът се чувства защитен от анонимност­та й, освободен от отговорностите и избавен от задължението да изгради собствен начин на поведение. Такъв индивид може да остарее и да си остане дете. Възможно е „второто детство" на старите хора да е само отслабване на „поведението на възрастния човек", което животът им е налагал. В старостта си ин­дивидът просто започва да се държи като детето, кое­то винаги е бил. РЕАЛНО И ВЪОБРАЖАЕМО СЪЩЕСТВУВАНЕ Светът на сънищата и светът на будността са ос­новните сфери в дейността на съзнанието, което се колебае между тези две крайности. Няма ясна граница между двете състояния, те по-скоро се различават по степента на нивото на съзнателност. Когато спи, човек е по-малко съзнателен, отколкото когато е буден -когато е буден, е по-съзнателен. Това не означава, че индивидът е напълно буден в будното си състояние, тъй като съществуват толкова степени на будност, колкото са и степените на съня. Всъщност обичайно­то будно състояние е посредствено и можем да се счи­таме за будни само в сравнение с дълбокото сънно със­тояние с пълна загуба на съзнание. Състоянието, погрешно наричано съзнателно, е всъщност хипосъзнателно, а Азът, с който хората обикновено функционират, е хипосъзнателният Аз и всъщност би трябвало да се разглежда като част от подсъзнанието. Ще разграничим две Аз, проявяващи се в съзнанието ни: висше Аз и низше Аз. Висшето Аз е съзнателно, а низшето Аз - хипосъзнателно. Нисшето Аз ни е доста­тъчно да се справяме в обикновения живот и то дотолкова, че може да изминат години без да сме се свързали с Висшето Аз. Истинското Аз, по определението в тази книга, е висшето Аз - резултат от съзнателно рефлективното познание на индивида. Както вече споменахме, Азът и Ние са противоположни фактори - Азът е нещо същностно за индивида, докато личността, тоест Ние, е нещо несъщностно, наложена конструкция по модела на обществената група. Да разгледаме подробно истинското значение на ин­дивидуалността. Ако едно лице не се самоопредели, а се поддаде на предписанията на масата в резултат на широкото й културно и емоционално въздействие, то престава да съществува като индивидуалност и се сли­ва с тълпата, чието ирационално поведение вече анали­зирахме. Инстинктивната, емоционална и ирационална тълпа, която функционира ментално в един нереален свят, е резултат на колективното безсъзнателно и сферата на сънищата, които са неразделна част от ниските нива на съзнателност. Следователно, когато антииндивидът казва „аз", той всъщност има предвид „ние". Неговото „обичайно аз" в действителност е узурпатор, псевдо-аз, което е само емоционално-културна проекция на обществената група. По този начин антииндивидът, подвластен на низшето Аз, на Ние, е лишен от собствено, реално същес­твуване и е само отражение на групата. ДА БЪДЕШ ИСТИНСКИ означава напълно да съзнаваш, че същест­вуваш като индивид. Тук Хамлетовият въпрос „да бъ­деш или да не бъдеш" придобива неподозирана психологическа и философска дълбочина. Много са елементите, които ни пречат да водим истинско съществуване, но всички действат по един и същ начин - спират развитието и проявата на висше­то Аз. Нереалното съществуване винаги трябва да се разглежда във връзка с Аза, тоест доколко индивидът може да каже: „Аз съм". Вероятно най-важният фактор. определящ въображаемото съществуване, е „изместването" във бреме­то. Ние съзнателно настройваме всекидневната си дейност към времето и придобиваме усещане за място във времето и пространството. Не е така обаче с под­съзнанието, където съжителстват минало, настояще и бъдеще. По време на сън факторът време изчезва на­пълно - за трийсет секунди може да сънуваме събития, обхващащи цял живот. Влиянието на низшето или подсъзнателното Аз се проявява по отношение на времето като неспособност да живеем в настоящия момент. Съзнанието на субекта се проектира или към миналото, или към бъдещето, и се раздвоява. Да сме неспособни да живеем в настоя­щия момент означава да не можем да съсредоточим съзнанието си в точката, където миналото и бъдеще­то се сливат, тоест в настоящия момент. Ако в даден момент съзнанието на човек не е проектирано в настоящето, той все едно не съществува, ТЪЙ КАТО ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ Е НАСТО­ЯЩИЯТ МОМЕНТ. Миналото и бъдещето нямат реа­лно съществуване СЕГА. Човешкото същество живее обикновено в миналото или в бъдещето и следователно води нереално, въображаемо съществуване. Комплексите са ярка проява на проектиране и фиксиране на съзнанието в миналото, а нервното напрежение - на проектиране в бъдещето. Плахият човек не прави никаква разлика между унизителното преживяване сега и всички унижения, които е преживял през детството си. Всъщност неговата плахост изплува на по­върхността, връща го към миналото и то се слива с настоящето. Нервното напрежение е мъчителното усещане, че времето тече. Индивидът проектира своето Аз в бъ­дещето, като се опитва да отгатне какво ще се случи и предварително да реши проблемите, които биха изникнали. Това се превръща в лош навик и човек живее в непрекъснато очакване на предстоящето, в тревога пред неизвестното, както се вижда от следните два примера. Джон закусва. Часът е точно 8 сутринта. Той е разтревожен, защото е станал късно, а трябва да е на ра­бота в определения час. Предстои му труден ден и той изпитва силно емоционално напрежение от смътното и подсъзнателно предусещане за онова, което трябва да направи. Сигурно в осем и пет ще стане от масата, ще целуне жена си и ще се качи в колата си. Той вече е извършил всичко това в мислите си като непрекъсната поредица, свързана с други предстоящи действия. С други думи, това, което прави в настоящия момент, се смесва с това, което му предстои в бъдеще. Джон наи­стина има кола и наистина трябва да отиде на работа, но в осем часа сутринта единствената реалност е, че закусва. В този момент всичко, което му предстои да прави по-късно, е все още само бъдещ проект. Всичко, което не е пряко свързано с настоящия момент, в кой­то човек живее, е нереално и въображаемо по отноше­ние на Аза. Колата, в която Джон ще се качи в осем и пет, не съществува за него, докато не съвпадне с нас­тоящия миг. Неговото Аз обаче е проектирано изцяло в бъдещето и го принуждава да води въображаемо съществуване, тоест изобщо да не съществува. Нека разгледаме друг, малко по-различен случай: Чарлс, който притежава незряло или неразвито Аз, седи в офиса си и пише служебно писмо - работа, която върши непрекъснато от няколко години. Докато пише, той смътно усеща присъствието на други хора около себе си, много му е горещо, усеща как яката на ризата го стяга, знае, че е седнал неудобно и все още е под емо­ционален стрес от сутрешния спор с шефа си. Междувременно друга част от ума му работи активно, опитвайки се да реши финансовия проблем, пред който ще се изправи утре и в същото време се чувства нещастен и си мисли дали не е по-добре да си намери друга работа. Колко време е минало? Вероятно по-малко от секунда -промеждутък, в който Чарлс е успял да се проектира мислено в миналото, в настоящето и в бъдещето. Не­що повече, неговото Аз е следвало мисленото пъте­шествие. Именно Азът се е проектирал и се е откъснал от физическото изпълнение на това, което прави к мо­мента. Човек лесно попада под хипнозата на собствените си мисли и външни възприятия, която го отвежда направо в света на сънищата и неговото Аз престава да същес­твува в обективната действителност. Посочихме, че неспособността да живеем в настоя­щето е резултат от невъзможността да съсредото­чим Аза си в настоящия момент. Така откриваме още една разлика между низшето и висшето Аз: ВИСШЕ­ТО притежава цялост и неделимо единство, а низшето се разделя на множество дребни, слабо интегрирани Азове. Низшето Аз се проектира в безброй частици, всяка от които следва определен поток от мисловна­та дейност. Висшето Аз е Аз на менталната концент­рация, то напълно съзнава настоящия момент и възп­риема събитията последователно - така, както се случват. На пръв поглед изглежда, че не трябва да планираме предстоящите неща, за да избегнем проектиране в бъ­дещето. И най-повърхностният анализ обаче показва, че всяка ментална дейност, независимо дали е насочена към миналото, настоящето или бъдещето, се превръ­ща в дейност на настоящия момент, стига човек да съсредоточи Аза си върху нея, като изключи всички дру­ги физически действия, тоест ако индивидът се зани­мава в настоящия момент единствено с планиране на бъдещата си дейност. За да живеем в настоящето, задължително изискване е да концентрираме цялата си физическа и умствена дейност в настоящия миг. Да мислим за други неща, докато вършим някаква механична физическа работа, е вредно, тъй като психофизическото единство се нарушава, умът и тялото се раздвояват в две разнородни дейности и се получава вътрешно разделение. Мисълта и действията ни трябва да бъдат напълно обединени, за да се прояви висшето Аз. УМОРА И РАБОТА Разделянето на мисълта и действията е катастро­фално, тъй като води до разпиляване на нервна енергия поради едновременното извършване на взаимно изключващи се действия. Ясно изразени конфликти нас­тъпват, когато трябва да вземем важни решения, за­щото индивидът желае да придобие нещо и едновре­менно с това да избегне други неща. Това съвместно съществуване на стремеж за придобиване и стремеж за избягване на нещо противопоставя два противоречиви волеви импулси, които предизвикват излишен разход на нервна енергия. Това ще се разбере по-ясно от следния пример. Разхождате се разсеяно по улицата и носите пакет в ръка. Изведнъж пакетът пада на земята. Вие незабав­но изпадате под въздействието на два противоречиви импулса: от една страна ви е досадно, че трябва да се наведете и изпитвате вътрешно нежелание за това, а от друга знаете, че ТРЯБВА да вдигнете пакета. Така и постъпвате. При това толкова просто наглед дейст­вие изразходвате невероятно количество енергия, тъй като го извършвате против собственото си желание, по принуда. Този пример илюстрира в основни линии действието на закона за умората и изразходването на енергия: „Колкото по-голямо психическо и физическо единство има при дадена работа, толкова по-малко енергия се из­разходва, и обратно". Това обяснява защо всяка рабо­та, извършвана с нежелание, бързо изморява. Състоянието на ментална концентрация, приложено към оп­ределена дейност, значително забавя настъпването на умора и увеличава личната производителност. Много хора извършват рутинна работа, която не изисква особено усилие, но в края на работното време, дори да не е дълго, се чувстват изтощени. От друга страна, онези, които се занимават с творческа дей­ност, могат да удължават значително работния си ден, без да усетят умора. Творческата работа изисква особена концентрация на интелектуалните способнос­ти. Принципът на удоволствието увеличава произво­дителността и забавя настъпването на умората, неза­висимо какво правим. Удоволствието обаче не възниква спонтанно само защото човек обича да върши нещо, а често произтича от качеството. Ако човек извърш­ва безупречно работата си, това поражда у него чувст­во на наслада, особено когато става въпрос за някаква уважавана и ценена от хората дейност. Например изключително добрият играч на голф се радва на факта, че владее нещо, което е извън възможностите на повече­то хора. По тази причина той има високо мнение за се­бе си и положението си в обществото. Разумното самоуважение е една от най-силните потребности на човека и е крайно необходимо за нормалното му същест­вуване в обществото. Ето един интересен експеримент - поставете си за цел да извличате удоволствие от работа, която обикновено ви е неприятна. Ще откриете с изненада, че не­що, което преди ви е уморявало и изнервяло, сега ви по­мага да отпочинете и да се разтоварите. Интересът към дадена дейност допринася да я извършваме лесно и правилно поради постигнатото единство между мисъл и тяло. Човешкото същество изразходва повече нервна енер­гия, отколкото е необходимо. Хроничната умора, умс­твеното изтощение, физическата и нервна слабост, неврозата, голям брой астенични състояния представ­ляват всъщност енергийна недостатъчност поради из­лишно разпиляване на енергия. Често хора, водещи нор­мален живот без особено физическо или умствено на­товарване, изпитват постоянна умора, която обикновено приписват на физически заболявания. Главният проблем на много хора се крие в липсата на дисциплини­рано въображение, а то ги тласка към безпорядъчни и хаотични действия, които разпиляват и поглъщат енергията им. Разбира се, ниското ниво на съзнател­ност е винаги основна първопричина за повечето човешки проблеми.
За предишната част ТУК
 



Гласувай:
0
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 26124946
Постинги: 14317
Коментари: 18377
Гласове: 24917
Архив
Календар
«  Ноември, 2019  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930