Блогът на zahariada :: ХипсоСъзнание. Дж. Бейнс Част 6

ХИПНОЗА
Обикновено за хипнозата се мисли като за нещо далечно, което не засяга пряко нашия живот. При самото споменаване на тази дума си представяме цирков спектакъл, където илюзионистът принуждава лица от публиката да извършват всевъзможни смешни и странни неща. Човек не приема дори за миг мисълта, че е пряко и лично свързан с различни хипнотични явления. Всъщност хипнозата е неразделна част от психическия ни живот още от момента на раждането. Оскъдните данни за действително научния аспект на хипнозата са причина да я считаме единствено като процес, протичащ между хипнотизатора и поддаващия се на хипноза субект, при което последният временно губи волята и преценката си. Това обаче е само съзнателно и преднамерено предизвикване на състояние на хипноза. В по-разпространената си проява хипнозата е спонтанен процес, предизвикван от определени естествени хипнотични елементи или извършван несъзнателно от някои хора. Хипнозата се определя като емоционална реакция, предизвикваща определени психо-физиологични промени.. Има две основни емоционални състояния, които д-р Уолтър Хес (носител на Нобелова награда за медицина 1949 г., за изследванията си върху мозъка) нарича „ерготропно" и „трофотропно". Ерготропното състояние съответства на тревожна емоционална реакция, при която се възбужда симпатичната нервна система, а трофотропното - на стабилизираща емоция, при която доминира парасимпатичната нервна система. Всеки хипнотичен процес протича неизменно чрез тревожна или стабилизираща емоционална реакция. Първото и най-просто хипнозно състояние е онова, което изпитва детето под въздействието на майчините ласки и приспивни песни. Те предизвикват релаксация и регулират органичните процеси. Нормалното развитие на личността се състои в намиране на правилен баланс между успокояващите и тревожните стимули. Установено е с различни експерименти и наблюдения, че липсата на хипнотичния стимул на майката забавя нормалното развитие на детето. То може да претърпи сериозни физически и психически увреждания, а в някои случаи дори да настъпи смърт. Хипнозата винаги предизвиква усилено емоционално състояние, независимо дали е стабилизиращо или разстройващо. Техниките за хипнотизиране хвърлят много светлина върху спонтанните и несъзнателни аспекти на този процес. Всички без изключение прибягват до съсредоточаване на вниманието на субекта върху нещо. В древността са прилагали внезапен разтърсващ стимул, например удар на гонг, съчетан с категорична заповед за заспиване. При други процедури вниманието на индивида се задържа чрез слухови или визуални стимули. За да предизвика положително или стабилизиращо хипнозно състояние, хипнотизаторът си служи с различни внушения, довеждащи до физическа и емоционална релаксация. Емоциите имат различна степен на интензивност. Степените съответстват на дълбочината на хипнозата. При всяка степен настъпват изменения в поведението, които засягат интелектуалните способности и нормалните реакции на субекта. Някои от тези промени според дълбочината на хипнозното състояние са следните: изменения във физическите функции, екзалтация на въображението, халюцинации, аналгезия, спонтанна каталепсия, намаляване и прекъсване на връзката с външния свят и накрая временно прекратяване на жизнените функции, или състояние на летаргия с потискане на обмяната, дишането и кръвообращението. Хипнозата всъщност е форма на емоционален шок. Пириц в своя труд „Въведение в психологията" твърди, че най-важният психологически фактор в човешката маса се крие в емоциите, „тъй като екзалтацията им е обратно пропорционална на интелектуалния и волеви живот, и способността на индивида за критична оценка и висшите психически функции отслабват. Индивидът изпада в състояние на свръхподатливост на внушение и увеличена склонност към подражание". Фройд определя преднамерената хипноза като „колективна формация, състояща се само от двама души". Ако се върнем към теорията за нивото на съзнание, трябва да определим хипнозата като дълбок спад в нивото на съзнателност, причинен от внезапно или постепенно завладяване на вниманието на субекта. Следователно, поведението на хипнотизирания субект твърде много напомня характеристиките на несъзнателното мислене. При хипнозата детето в човека изплува на повърхността, а то лесно се поддава на внушение, тъй като е лишено от интелектуална зрялост. Как убеждаваме детето да избърши нещо? Естествено, налагаме му волята си, като внушаваме страх с властен тон (ерготропна реакция) или го успокояваме, като му предлагаме някаква награда (трофотропна реакция). Животът поражда поредица от разстройващи и стабилизиращи емоционални състояния, което показва, че хипнозното състояние е неразделна част от всекидневната човешка дейност. По този начин на повърхността излизат подсъзнателни форми на мислене, като емоционалните състояния взимат връх над висшите функции на интелекта. В съвременния свят човек особено трудно може да излезе от хипнозното състояние и да се превърне от „антииндивид" в „индивид". Имам предвид непреодолимото културно и емоционално въздействие на обществената група и на някои технологически придобивки. Масата поглъща индивида и го облъчва с настроенията си, като го хипнотизира и подлага на непрекъснато емоционално въздействие. Според Анатол Милехнин, „психофизиологичното поведение на индивидите, съставляващи множеството, е по същността си идентично с това, което се поражда при преднамерено предизвикано хипнозно състояние с определена дълбочина". В прочутата си книга „Психология на тълпата" Постав льо Бон формулира закона за менталното единство на тълпата. Живеем в ерата на тълпите. Всичко е организирано съгласно политическата, икономическа, философска или религиозна принадлежност на индивида, който е безсилен да се изтръгне от въздействието на групата. В същата книга Льо Бон излага твърде интересни принципи, тясно свързани с тази тема: „...Съществува психологически закон за менталното единство на тълпата... Най-удивителният факт, който наблюдаваме в психологическата тълпа, е следният: каквито и да са съставляващите я индивиди, колкото и да е сходен начинът им на живот, работата им, характера и интелигентността им, поради самото обстоятелство, че са се превърнали в тълпа, те придобиват нещо подобно на колективна душа, която ги принуждава да мислят, чувстват и действат по начин съвсем различен от този, по който биха мислили, чукствали или действали поотделно... Разпадането на съзнателната личност за сметка на несъзнателната, насочването чрез внушение, заразяването на чувствата и мислите в същия смисъл, и склонността внушенията веднага да се превръщат в дела са основните характеристики на индивида в тълпата. Това вече не е същият индивид, а безволев автомат". Според описанието на Льо Бон, поведението на тълпата е предизвикано от ниското ниво на съзнателност - хипнозно състояние, при което отпада способността за разсъждение, критичност и разграничение. Индивидуалната интелигентност не помага на субекта да се изтръгне от хипнозното въздействие на общността, освен ако той не притежава високо ниво на съзнателност, постигнато целенасочено или спонтанно. Политическите и религиозни общности особено ефикасно пречат на своите последователи да постигнат интелектуална независимост, а те освен това са подложени и на много по-широкото и мощно въздействие на човечеството, особено що се отнася до неговата форма на култура и организация. Следователно хипнозното състояние е присъщо за „нормалното" съществуване на човека. Онези, които по различни причини успеят да се превърнат в истински „индивиди", постигат действителната същност на човешки същества, притежаващи съзнателност. Днешното човечество съвсем не е връхна точка в еволюцията на човешкия вид. То не е достигнало дори до средата на своя еволюционен път. Човекът е незавършена постройка, изградена само наполовина. Нека не забравяме, че съзнателното поведение на човешкия вид на планетата датира от не повече от десет-двайсет хиляди години, а несъзнателното - от сто-сто и петдесет хиляди, и дори милиони години, ако разглеждаме еволюцията на вида от зараждането на най-простата форма на живот. Хипнозата винаги „омайва" съзнанието на индивида, като приковава вниманието му чрез дълготрайни или изменящи се стимули. Елементите на нашия цивилизован живот притежават мощно хипнозно въздействие. Думата „омайва" е показателна сама по себе си. А колко много „омайващи" неща съществуват в днешния свят. Преградите по пътя към високото ниво на съзнателност се издигат отвсякъде. Пресата, киното, телевизията, радиото, рекламите, витрините, политическите и религиозни доктрини говорят за добре организирана конспирация, чиято цел е да поддържа хипнотичния сън. Ярките цветове, блестящите метали, неоновите реклами, причудливите архитектурни форми и безкрайната поредица от визуални образи държат индивида в „психологически плен". Истинските механизми на хипнозата обаче действат в психическата сфера на индивида и особено в областта на въображението. Интелектуалецът или ученият, който се занимава със сложна мисловна дейност, е не по-малко, а може би по-дълбоко хипнотизиран от фанатизирания телеман. Калейдоскопичният поток на въображението го държи „омаян" и омагьосан от пластмасовия свят, изливащ се в безкрайно многообразие на форми. Стимулите могат да бъдат както външни, така и вътрешни - ето защо бягството от цивилизацията не е спасение от хипнозата, тъй като собствените ни мисли притежават същата хипнотизираща сила. Живеем наистина в свят на хипнотизирани същества, където лидерите са „хипнотизирани хипнотизатори", развили в себе си силно емоционално състояние и най-често самите те са фанатици и жертва на халюцинации или натрапчиви идеи. От друга страна, липсата на стимули нарушава функционирането на мозъчната кора и хората стават раздразнителни, податливи на внушения, жертва на визуални и слухови халюцинации. Само поддържането на високо съзнателно ниво позволява на индивида да достигне подходяща емоционална хомеостаза, правилна адаптация към средата и пълноценно използване на интелектуалните си способности. Накратко, индивидът непрекъснато е подложен на хипноза поради външни влияния или на „самохипноза" поради натрапчиви идеи, които владеят съзнанието му. Хипнозното състояние винаги представлява ниско ниво на съзнателност, при което подсъзнанието взема надмощие над съзнателната част, тоест детето доминира над възрастния. Една от главните пречки за постигане на високо ниво на съзнателност е емоционалната симбиоза между майката и детето. Тази хипнотична връзка създава силни сугестивни връзки, които обикновено са устойчиви на времето. Някогашното дете остава зависимо от образа на майката, който е много дълбоко свързан със стабилизиращите емоционални реакции. В детството стабилизиращото влияние на майката е средство да се избегнат тревожните емоционални състояния, които детето среща в постепенните си контакти със средата. През този период майката символизира крепост, където детето намира убежище от негативните емоции. Щом порасне и достигне зряла възраст, детето много трудно се освобождава от симбиозата с майката и обикновено търси някакъв символичен заместител. Тълпата представлява майката, тъй като в нея индивидът се чувства защитен от анонимността й, освободен от отговорностите и избавен от задължението да изгради собствен начин на поведение. Такъв индивид може да остарее и да си остане дете. Възможно е „второто детство" на старите хора да е само отслабване на „поведението на възрастния човек", което животът им е налагал. В старостта си индивидът просто започва да се държи като детето, което винаги е бил. РЕАЛНО И ВЪОБРАЖАЕМО СЪЩЕСТВУВАНЕ Светът на сънищата и светът на будността са основните сфери в дейността на съзнанието, което се колебае между тези две крайности. Няма ясна граница между двете състояния, те по-скоро се различават по степента на нивото на съзнателност. Когато спи, човек е по-малко съзнателен, отколкото когато е буден -когато е буден, е по-съзнателен. Това не означава, че индивидът е напълно буден в будното си състояние, тъй като съществуват толкова степени на будност, колкото са и степените на съня. Всъщност обичайното будно състояние е посредствено и можем да се считаме за будни само в сравнение с дълбокото сънно състояние с пълна загуба на съзнание. Състоянието, погрешно наричано съзнателно, е всъщност хипосъзнателно, а Азът, с който хората обикновено функционират, е хипосъзнателният Аз и всъщност би трябвало да се разглежда като част от подсъзнанието. Ще разграничим две Аз, проявяващи се в съзнанието ни: висше Аз и низше Аз. Висшето Аз е съзнателно, а низшето Аз - хипосъзнателно. Нисшето Аз ни е достатъчно да се справяме в обикновения живот и то дотолкова, че може да изминат години без да сме се свързали с Висшето Аз. Истинското Аз, по определението в тази книга, е висшето Аз - резултат от съзнателно рефлективното познание на индивида. Както вече споменахме, Азът и Ние са противоположни фактори - Азът е нещо същностно за индивида, докато личността, тоест Ние, е нещо несъщностно, наложена конструкция по модела на обществената група. Да разгледаме подробно истинското значение на индивидуалността. Ако едно лице не се самоопредели, а се поддаде на предписанията на масата в резултат на широкото й културно и емоционално въздействие, то престава да съществува като индивидуалност и се слива с тълпата, чието ирационално поведение вече анализирахме. Инстинктивната, емоционална и ирационална тълпа, която функционира ментално в един нереален свят, е резултат на колективното безсъзнателно и сферата на сънищата, които са неразделна част от ниските нива на съзнателност. Следователно, когато антииндивидът казва „аз", той всъщност има предвид „ние". Неговото „обичайно аз" в действителност е узурпатор, псевдо-аз, което е само емоционално-културна проекция на обществената група. По този начин антииндивидът, подвластен на низшето Аз, на Ние, е лишен от собствено, реално съществуване и е само отражение на групата. ДА БЪДЕШ ИСТИНСКИ означава напълно да съзнаваш, че съществуваш като индивид. Тук Хамлетовият въпрос „да бъдеш или да не бъдеш" придобива неподозирана психологическа и философска дълбочина. Много са елементите, които ни пречат да водим истинско съществуване, но всички действат по един и същ начин - спират развитието и проявата на висшето Аз. Нереалното съществуване винаги трябва да се разглежда във връзка с Аза, тоест доколко индивидът може да каже: „Аз съм". Вероятно най-важният фактор. определящ въображаемото съществуване, е „изместването" във бремето. Ние съзнателно настройваме всекидневната си дейност към времето и придобиваме усещане за място във времето и пространството. Не е така обаче с подсъзнанието, където съжителстват минало, настояще и бъдеще. По време на сън факторът време изчезва напълно - за трийсет секунди може да сънуваме събития, обхващащи цял живот. Влиянието на низшето или подсъзнателното Аз се проявява по отношение на времето като неспособност да живеем в настоящия момент. Съзнанието на субекта се проектира или към миналото, или към бъдещето, и се раздвоява. Да сме неспособни да живеем в настоящия момент означава да не можем да съсредоточим съзнанието си в точката, където миналото и бъдещето се сливат, тоест в настоящия момент. Ако в даден момент съзнанието на човек не е проектирано в настоящето, той все едно не съществува, ТЪЙ КАТО ЕДИНСТВЕНАТА РЕАЛНОСТ Е НАСТОЯЩИЯТ МОМЕНТ. Миналото и бъдещето нямат реално съществуване СЕГА. Човешкото същество живее обикновено в миналото или в бъдещето и следователно води нереално, въображаемо съществуване. Комплексите са ярка проява на проектиране и фиксиране на съзнанието в миналото, а нервното напрежение - на проектиране в бъдещето. Плахият човек не прави никаква разлика между унизителното преживяване сега и всички унижения, които е преживял през детството си. Всъщност неговата плахост изплува на повърхността, връща го към миналото и то се слива с настоящето. Нервното напрежение е мъчителното усещане, че времето тече. Индивидът проектира своето Аз в бъдещето, като се опитва да отгатне какво ще се случи и предварително да реши проблемите, които биха изникнали. Това се превръща в лош навик и човек живее в непрекъснато очакване на предстоящето, в тревога пред неизвестното, както се вижда от следните два примера. Джон закусва. Часът е точно 8 сутринта. Той е разтревожен, защото е станал късно, а трябва да е на работа в определения час. Предстои му труден ден и той изпитва силно емоционално напрежение от смътното и подсъзнателно предусещане за онова, което трябва да направи. Сигурно в осем и пет ще стане от масата, ще целуне жена си и ще се качи в колата си. Той вече е извършил всичко това в мислите си като непрекъсната поредица, свързана с други предстоящи действия. С други думи, това, което прави в настоящия момент, се смесва с това, което му предстои в бъдеще. Джон наистина има кола и наистина трябва да отиде на работа, но в осем часа сутринта единствената реалност е, че закусва. В този момент всичко, което му предстои да прави по-късно, е все още само бъдещ проект. Всичко, което не е пряко свързано с настоящия момент, в който човек живее, е нереално и въображаемо по отношение на Аза. Колата, в която Джон ще се качи в осем и пет, не съществува за него, докато не съвпадне с настоящия миг. Неговото Аз обаче е проектирано изцяло в бъдещето и го принуждава да води въображаемо съществуване, тоест изобщо да не съществува. Нека разгледаме друг, малко по-различен случай: Чарлс, който притежава незряло или неразвито Аз, седи в офиса си и пише служебно писмо - работа, която върши непрекъснато от няколко години. Докато пише, той смътно усеща присъствието на други хора около себе си, много му е горещо, усеща как яката на ризата го стяга, знае, че е седнал неудобно и все още е под емоционален стрес от сутрешния спор с шефа си. Междувременно друга част от ума му работи активно, опитвайки се да реши финансовия проблем, пред който ще се изправи утре и в същото време се чувства нещастен и си мисли дали не е по-добре да си намери друга работа. Колко време е минало? Вероятно по-малко от секунда -промеждутък, в който Чарлс е успял да се проектира мислено в миналото, в настоящето и в бъдещето. Нещо повече, неговото Аз е следвало мисленото пътешествие. Именно Азът се е проектирал и се е откъснал от физическото изпълнение на това, което прави к момента. Човек лесно попада под хипнозата на собствените си мисли и външни възприятия, която го отвежда направо в света на сънищата и неговото Аз престава да съществува в обективната действителност. Посочихме, че неспособността да живеем в настоящето е резултат от невъзможността да съсредоточим Аза си в настоящия момент. Така откриваме още една разлика между низшето и висшето Аз: ВИСШЕТО притежава цялост и неделимо единство, а низшето се разделя на множество дребни, слабо интегрирани Азове. Низшето Аз се проектира в безброй частици, всяка от които следва определен поток от мисловната дейност. Висшето Аз е Аз на менталната концентрация, то напълно съзнава настоящия момент и възприема събитията последователно - така, както се случват. На пръв поглед изглежда, че не трябва да планираме предстоящите неща, за да избегнем проектиране в бъдещето. И най-повърхностният анализ обаче показва, че всяка ментална дейност, независимо дали е насочена към миналото, настоящето или бъдещето, се превръща в дейност на настоящия момент, стига човек да съсредоточи Аза си върху нея, като изключи всички други физически действия, тоест ако индивидът се занимава в настоящия момент единствено с планиране на бъдещата си дейност. За да живеем в настоящето, задължително изискване е да концентрираме цялата си физическа и умствена дейност в настоящия миг. Да мислим за други неща, докато вършим някаква механична физическа работа, е вредно, тъй като психофизическото единство се нарушава, умът и тялото се раздвояват в две разнородни дейности и се получава вътрешно разделение. Мисълта и действията ни трябва да бъдат напълно обединени, за да се прояви висшето Аз. УМОРА И РАБОТА Разделянето на мисълта и действията е катастрофално, тъй като води до разпиляване на нервна енергия поради едновременното извършване на взаимно изключващи се действия. Ясно изразени конфликти настъпват, когато трябва да вземем важни решения, защото индивидът желае да придобие нещо и едновременно с това да избегне други неща. Това съвместно съществуване на стремеж за придобиване и стремеж за избягване на нещо противопоставя два противоречиви волеви импулси, които предизвикват излишен разход на нервна енергия. Това ще се разбере по-ясно от следния пример. Разхождате се разсеяно по улицата и носите пакет в ръка. Изведнъж пакетът пада на земята. Вие незабавно изпадате под въздействието на два противоречиви импулса: от една страна ви е досадно, че трябва да се наведете и изпитвате вътрешно нежелание за това, а от друга знаете, че ТРЯБВА да вдигнете пакета. Така и постъпвате. При това толкова просто наглед действие изразходвате невероятно количество енергия, тъй като го извършвате против собственото си желание, по принуда. Този пример илюстрира в основни линии действието на закона за умората и изразходването на енергия: „Колкото по-голямо психическо и физическо единство има при дадена работа, толкова по-малко енергия се изразходва, и обратно". Това обяснява защо всяка работа, извършвана с нежелание, бързо изморява. Състоянието на ментална концентрация, приложено към определена дейност, значително забавя настъпването на умора и увеличава личната производителност. Много хора извършват рутинна работа, която не изисква особено усилие, но в края на работното време, дори да не е дълго, се чувстват изтощени. От друга страна, онези, които се занимават с творческа дейност, могат да удължават значително работния си ден, без да усетят умора. Творческата работа изисква особена концентрация на интелектуалните способности. Принципът на удоволствието увеличава производителността и забавя настъпването на умората, независимо какво правим. Удоволствието обаче не възниква спонтанно само защото човек обича да върши нещо, а често произтича от качеството. Ако човек извършва безупречно работата си, това поражда у него чувство на наслада, особено когато става въпрос за някаква уважавана и ценена от хората дейност. Например изключително добрият играч на голф се радва на факта, че владее нещо, което е извън възможностите на повечето хора. По тази причина той има високо мнение за себе си и положението си в обществото. Разумното самоуважение е една от най-силните потребности на човека и е крайно необходимо за нормалното му съществуване в обществото. Ето един интересен експеримент - поставете си за цел да извличате удоволствие от работа, която обикновено ви е неприятна. Ще откриете с изненада, че нещо, което преди ви е уморявало и изнервяло, сега ви помага да отпочинете и да се разтоварите. Интересът към дадена дейност допринася да я извършваме лесно и правилно поради постигнатото единство между мисъл и тяло. Човешкото същество изразходва повече нервна енергия, отколкото е необходимо. Хроничната умора, умственото изтощение, физическата и нервна слабост, неврозата, голям брой астенични състояния представляват всъщност енергийна недостатъчност поради излишно разпиляване на енергия. Често хора, водещи нормален живот без особено физическо или умствено натоварване, изпитват постоянна умора, която обикновено приписват на физически заболявания. Главният проблем на много хора се крие в липсата на дисциплинирано въображение, а то ги тласка към безпорядъчни и хаотични действия, които разпиляват и поглъщат енергията им. Разбира се, ниското ниво на съзнателност е винаги основна първопричина за повечето човешки проблеми.
За предишната част ТУК

Нагоре