СЪЗНАНИЕ И ПОДСЪЗНАНИЕ
Човешкият ум се състои от съзнателна и подсъзна­телна част. Класическата представа за това деление е айсбергът - виждаме само върха му, а по-голямата част остава скрита под морската повърхност. Част­та, до която нямаме постоянен и свободен достъп, представлява отделна личност в индивида, една непоз­ната, тайнствена, сложна и ирационална същност. Във връзва с темите, разглеждани в тази глава, няма да правим разлива между подсъзнателното и несъзнаваното, тъй като те се различават само по степента на будност.
Между съзнателното и несъзнаваното има характерни разлики, по които може лесно да ги разграничим. Ето някои от тях:
Съзнателно мислене
- следва правилата на логиката
- ясно изразена способност за разграничаване
- подчинява се на социалните норми, независимо каква цена има такова подчинение за индивида
- ръководи се от чувството за дълг.
- основава се на разсъждението и себеизизявата.
Несъзнателно мислене
-  има собствена логика, която не следва правилата на силогизма, нито отношението между причина и следствие.
-  Крититичната способност за разграничаване не е ясно установена.
- зачита единствено психофизическото благосъстоя­ние на индивида и не се интересува какви последици мо­же да има такова поведение за останалите.
- ръководи се от принципа на удоволствието.
- гради се на емоциите и се развива чрез тяхното потискане.
Съзнателното и подсъзнателното представляват две отделни личности във всеки от нас, но не същест­вува ясна и точна граница помежду им. Те са в постоян­но взаимодействие. Продуктът от интелектуалната дейност е смесица от съзнателни и подсъзнателни еле­менти. Например, когато взимаме решение, никога не знаем до каква степен несъзнателните импулси и преживявания са повлияли на нашия интелектуален процес. Тази намеса на мисли, които не се ръководят от нор­мите на логиката и разсъдъка, може да спре безвъзв­ратно индивида по пътя му към истината, принуждавайки го да възприеме за реални елементи, които изоб­що не отговарят на действителността.
Нека да си зададем въпроса можем ли да преценим ко­га мисленето ни е съзнателно и кога - несъзнателно. И най-повърхностният поглед към проблема разкрива непреодолими трудности. Нима мислещият може да се самоизследва със собствения си познавателен апарат, за да определи до каква степен способността му за ана­лиз е съвършена или неточна? При оценка на другите се явяват същите пречки, защото анализиращият трябва първо да определи собственото си ниво на съзнател­ност.
Нужно ли е да разглеждаме намесата на подсъзнание­то като функционално разстройство или трябва да я възприемаме като нещо естествено, нормално и необ­ходимо?
За да отговорим на този въпрос, нека се върнем към класификацията на човечеството на „индивиди" и „антииндивиди" и към възможността да се постигне „свръхсъзнание".
Относително свободната воля на човешкото същес­тво му дава възможност да избира в определени грани­ци това, което желае да постигне в живота. Не трябва да съдим, критикуваме или упрекваме онези, които се задоволяват да вегетират в собственото си невежество, без да се стремят да опознаят себе си. Всички не могат да бъдат еднакви. Есетствено е да има антииндивиди, индивиди, гении, грубияни, безделници и прочее. За онези, които не се стремят да познаят истината, ниското ниво на съзнателност трябвало да се разглежда като нормално и необходимо. За разлика от тях, хо­рата, които смятат за свой неотменен дълг да се усъ­вършенстват и да постигнат пълна реализация и зря­лост като индивиди, трябва да разглеждат намесата на подсъзнанието като явление, от чието превъзмогване зависи техния напредък.
Освен за „антииндивиди", може да говорим и за „антихора", чието съзнание почти не се отличава от животинското. Следователно, въз основа на нашата тео­рия за съзнателното ниво може да стигнем до логично­то заключение, че именно съзнанието отличава човека от животното. Човешкото в човека не е свързано с не­говата интелигентност. Наблюдават се индивиди с блестяща интелигентност, но изцяло обладани от животински страсти.  Доктор Джекил и мистър Хайд в книгата на Робърт Луис Стивънсън символично предс­тавят животинския фактор, скрит в несъзнаваното. Трябва обаче да поясним, че подсъзнанието, също ка­то децата, не е нито добро, нито лошо - там просто липсва такъв критерий. То е лековерно, злосторно, лес­но се поддава на външни внушения и представлява един вид продължение на детството. Къде е детето, което някога сме били? Обикновено гледаме на него като на нещо отминало и отдавна отмряло, за да даде път на възрастния. То обаче живее в латентен вид във всекиго, приспано от възпитанието. В моменти на напрежение детето у нас изплува и поема управлението на мозъка, като ни тласка към ирационални действия, дължащи се на инфантилни реакции на страх, гняв или любов. Това дете трябва да възпитаваме и дисциплинира­ме, за да пораснем наистина и да придобием емоционал­на и интелектуална зрялост.
Ние дори не си даваме сметка доколко сме деца, докъде стига играта ни с живота, как бягаме от реалност­та, за да потърсим убежище в скута на въображаемата майка и да се унесем в детски мечти. Много рядко човек е способен да се изправи пред живота такъв, какъвто е и да погледне действителността лице в лице, без да потъва във въображаем свят, изграден по собствен вкус. Причината за това е, че трябва да успокои трево­гата на детето в сблъсъка му с истинския свят, къде­то то се чувства самотно, безпомощно и изоставено. Само действително зрелият човек може да живее в ре­алността и да познае света такъв, какъвто е, без да го украсява, за да го направи по-поносим.
Детето във всеки от нас си прави лоши шеги и обикновено проваля съзнателните ни планове. От него за­виси до голяма степен дали сме здрави или болни, дали просперираме или се разоряваме, дали успяваме или се проваляме.
В моменти на ужас това безкритично дете е способ­но да ни заслепи, да ни накара да онемеем или да ни пара­лизира от страх. При други, по-добри обстоятелства то ликува от нашия успех. То е способно непрекъснато да ни пречи да печелим пари, но може и да ни помогне. Ако то се интересува активно от нашите проекти, със сигурност ще успеем, но ако е равнодушно към тях, напредъкът ни ще е много бавен или никакъв. Парадоксално е, че това неразумно и лишено от преценка дете е в много отношения наш господар и управлява голяма част от мозъка ни. То знае повече, отколкото съзна­телното ни Аз, то е архивът, където са записани всички случили се събития, всички бегли сравнения, всички подсъзнателни наблюдения. Не можем да направим ни­що без негово разрешение и помощ. Ако то не ни даде разрешение за някакво начинание, със сигурност ще се провалим, но ако ни подкрепи, непременно ще успеем.
Безброй са случаите на хора, прекарали тежки физически страдания, причинени от подсъзнанието - в ин­фантилните си усилия да избягат от неприятните факти, те прибягват към убежището на болестта или инвалидността.
Много психосоматични заболявания се дължат на бягство от онези неща, които дълбоко ни разстройват и тогава болестта е приемливо оправдание да избегнем сблъсъка с действителността.
Властта на подсъзнанието в живота ни е огромна -вярваме, че Бог ни е помогнал в нещо, докато всъщност ние сме използвали вярата си в някакво божествено съ­щество като средство за постигане на определени це­ли. Разбира се, когато вярваме дълбоко и истински в не­що, ние печелим съдействието на подсъзнанието. Д-р Джон Файфър описва това явление в книгата си „Човешкият мозък":
„Доброволен участник в експеримента е подложен на хипноза и хипнотизаторът му казва, че ще докосне ръката му с нагорещено желязо. Той е готов за най-лошо­то и то идва. Няма значение дали хипнотизаторът из­ползва вместо нагорещено желязо пръста си, молив или късче лед - ефектът е винаги един и същ. Хипнотизираният крещи от болка и дърпа ръката си. Очакването на изгарянето е толкова силно, че причинява същите из­менения в организма, както при истинско изгаряне. По кръвоносните съдове към ръката протича безцветна течност и избива навън в „засегнатата" зона. Теч­ността предизвиква появата на истински мехури, толкова болезнени и дълготрайни, колкото предизвиканите от действително изгаряне".
Единствената причина за това явление е въздейст­вието на подсъзнанието върху тялото. Както ще обяс­ним по-нататък, хипнотичното състояние е принуди­телно свеждане на човека до много ниско ниво на съзна­телност.
Нека се спрем на едно още по-интересно явление. Хипнотизираният субект получава следното постхипнотично внушение - докосването с пръст ще е равносилно на докосване с нагорещено желязо. Резултатът винаги е същият като при истинско изгаряне - въпреки че субектът вече е излязъл от хипнозата и е в съзнание, той неизбежно става жертва на неудържимия натиск на подсъзнанието. Този експеримент ясно ни показва каква огромна сила упражняват върху нас дълбоко вкоренените представи.
Да разгледаме какво става, когато нивото на съзна­ние се издигне. Издигането винаги е свързано с намаля­ване на полето на ментална дейност, контролирано от подсъзнанието, и разширяване на полето на ментална дейност, контролирано от съзнателната част. С дру­ги думи, когато издигаме съзнателното си ниво, ние придаваме съзнателност на подсъзнанието. Това озна­чава, че подлагаме „детето" на някакъв контрол. „Де­тето" ще ни се подчинява, докато поддържаме високо ниво на съзнателност. Това отчасти е целта на мето­да ХипсоСъзнание.

ХИПНОЗА
Обикновено за хипнозата се мисли като за нещо да­лечно, което не засяга пряко нашия живот. При самото споменаване на тази дума си представяме цирков спектакъл, където илюзионистът принуждава лица от публиката да извършват всевъзможни смешни и странни неща. Човек не приема дори за миг мисълта, че е пряко и лично свързан с различни хипнотични явления. Всъщност хипнозата е неразделна част от психическия ни живот още от момента на раждането.
Оскъдните данни за действително научния аспект на хипнозата са причина да я считаме единствено като процес, протичащ между хипнотизатора и поддаващия се на хипноза субект, при което последният временно губи волята и преценката си. Това обаче е само съзна­телно и преднамерено предизвикване на състояние на хипноза. В по-разпространената си проява хипнозата е спонтанен процес, предизвикван от определени естес­твени хипнотични елементи или извършван несъзна­телно от някои хора.
Хипнозата се определя като емоционална реакция, предизвикваща определени психо-физиологични проме­ни..
Има две основни емоционални състояния, които д-р Уолтър Хес (носител на Нобелова награда за медицина 1949 г., за изследванията си върху мозъка) нарича „ерготропно" и „трофотропно". Ерготропното състоя­ние съответства на тревожна емоционална реакция, при която се възбужда симпатичната нервна система, а трофотропното - на стабилизираща емоция, при коя­то доминира парасимпатичната нервна система.
Всеки хипнотичен процес протича неизменно чрез тревожна или стабилизираща емоционална реакция. Първото и най-просто хипнозно състояние е онова, ко­ето изпитва детето под въздействието на майчините ласки и приспивни песни. Те предизвикват релаксация и регулират органичните процеси. Нормалното разви­тие на личността се състои в намиране на правилен ба­ланс между успокояващите и тревожните стимули. Установено е с различни експерименти и наблюдения, че липсата на хипнотичния стимул на майката забавя нормалното развитие на детето. То може да претърпи сериозни физически и психически увреждания, а в някои случаи дори да настъпи смърт.
Хипнозата винаги предизвиква усилено емоционално състояние, независимо дали е стабилизиращо или разс­тройващо. Техниките за хипнотизиране хвърлят много светлина върху спонтанните и несъзнателни аспекти на този процес. Всички без изключение прибягват до съсредоточаване на вниманието на субекта върху не­що. В древността са прилагали внезапен разтърсващ стимул, например удар на гонг, съчетан с категорична заповед за заспиване. При други процедури вниманието на индивида се задържа чрез слухови или визуални сти­мули. За да предизвика положително или стабилизира­що хипнозно състояние, хипнотизаторът си служи с различни внушения, довеждащи до физическа и емоцио­нална релаксация.
Емоциите имат различна степен на интензивност. Степените съответстват на дълбочината на хипноза­та. При всяка степен настъпват изменения в поведени­ето, които засягат интелектуалните способности и нормалните реакции на субекта. Някои от тези проме­ни според дълбочината на хипнозното състояние са следните: изменения във физическите функции, екзалтация на въображението, халюцинации, аналгезия, спонтанна каталепсия, намаляване и прекъсване на връзката с външния свят и накрая временно прекратяване на жизнените функции, или състояние на летаргия с потискане на обмяната, дишането и кръвообращени­ето. Хипнозата всъщност е форма на емоционален шок.
Пириц в своя труд „Въведение в психологията" твърди, че най-важният психологически фактор в човешката маса се крие в емоциите, „тъй като екзалтацията им е обратно пропорционална на интелектуалния и во­леви живот, и способността на индивида за критична оценка и висшите психически функции отслабват. Ин­дивидът изпада в състояние на свръхподатливост на внушение и увеличена склонност към подражание". Фройд определя преднамерената хипноза като „колективна формация, състояща се само от двама души".
Ако се върнем към теорията за нивото на съзнание, трябва да определим хипнозата като дълбок спад в нивото на съзнателност, причинен от внезапно или пос­тепенно завладяване на вниманието на субекта. Следо­вателно, поведението на хипнотизирания субект твърде много напомня характеристиките на несъзна­телното мислене.
При хипнозата детето в човека изплува на повърх­ността, а то лесно се поддава на внушение, тъй като е лишено от интелектуална зрялост. Как убеждаваме детето да избърши нещо? Естествено, налагаме му во­лята си, като внушаваме страх с властен тон (ерготропна реакция) или го успокояваме, като му предлагаме някаква награда (трофотропна реакция).
Животът поражда поредица от разстройващи и стабилизиращи емоционални състояния, което показва, че хипнозното състояние е неразделна част от всекидневната човешка дейност. По този начин на повърхността излизат подсъзнателни форми на мислене, ка­то емоционалните състояния взимат връх над висши­те функции на интелекта.
В съвременния свят човек особено трудно може да излезе от хипнозното състояние и да се превърне от „антииндивид" в „индивид". Имам предвид непреодоли­мото културно и емоционално въздействие на общест­вената група и на някои технологически придобивки. Масата поглъща индивида и го облъчва с настроенията си, като го хипнотизира и подлага на непрекъснато емоционално въздействие. Според Анатол Милехнин, „психофизиологичното поведение на индивидите, със­тавляващи множеството, е по същността си идентич­но с това, което се поражда при преднамерено предизвикано хипнозно състояние с определена дълбочина".
В прочутата си книга „Психология на тълпата" Постав льо Бон формулира закона за менталното единст­во на тълпата. Живеем в ерата на тълпите. Всичко е организирано съгласно политическата, икономическа, философска или религиозна принадлежност на индиви­да, който е безсилен да се изтръгне от въздействието на групата. В същата книга Льо Бон излага твърде ин­тересни принципи, тясно свързани с тази тема:
„...Съществува психологически закон за менталното единство на тълпата... Най-удивителният факт, кой­то наблюдаваме в психологическата тълпа, е следни­ят: каквито и да са съставляващите я индивиди, колкото и да е сходен начинът им на живот, работата им, характера и интелигентността им, поради самото об­стоятелство, че са се превърнали в тълпа, те придобиват нещо подобно на колективна душа, която ги принуждава да мислят, чувстват и действат по начин съвсем различен от този, по който биха мислили, чукствали или действали поотделно... Разпадането на съзна­телната личност за сметка на несъзнателната, насоч­ването чрез внушение, заразяването на чувствата и мислите в същия смисъл, и склонността внушенията веднага да се превръщат в дела са основните характеристики на индивида в тълпата. Това вече не е същият индивид, а безволев автомат".
Според описанието на Льо Бон, поведението на тъл­пата е предизвикано от ниското ниво на съзнателност - хипнозно състояние, при което отпада способността за разсъждение, критичност и разграничение. Индиви­дуалната интелигентност не помага на субекта да се изтръгне от хипнозното въздействие на общността, освен ако той не притежава високо ниво на съзнател­ност, постигнато целенасочено или спонтанно. Политическите и религиозни общности особено ефикасно пречат на своите последователи да постигнат интелектуална независимост, а те освен това са подложени и на много по-широкото и мощно въздействие на чове­чеството, особено що се отнася до неговата форма на култура и организация.
Следователно хипнозното състояние е присъщо за „нормалното" съществуване на човека. Онези, които по различни причини успеят да се превърнат в истински „индивиди", постигат действителната същност на човешки същества, притежаващи съзнателност.
Днешното човечество съвсем не е връхна точка в еволюцията на човешкия вид. То не е достигнало дори до средата на своя еволюционен път. Човекът е неза­вършена постройка, изградена само наполовина. Нека не забравяме, че съзнателното поведение на човешкия вид на планетата датира от не повече от десет-двайсет хиляди години, а несъзнателното - от сто-сто и петдесет хиляди, и дори милиони години, ако разглеждаме еволюцията на вида от зараждането на най-прос­тата форма на живот.
Хипнозата винаги „омайва" съзнанието на индивида, като приковава вниманието му чрез дълготрайни или изменящи се стимули. Елементите на нашия цивилизован живот притежават мощно хипнозно въздействие. Думата „омайва" е показателна сама по себе си. А колко много „омайващи" неща съществуват в днешния свят.
Преградите по пътя към високото ниво на съзнател­ност се издигат отвсякъде. Пресата, киното, телеви­зията, радиото, рекламите, витрините, политическите и религиозни доктрини говорят за добре организира­на конспирация, чиято цел е да поддържа хипнотичния сън. Ярките цветове, блестящите метали, неоновите реклами, причудливите архитектурни форми и безкрайната поредица от визуални образи държат индивида в „психологически плен". Истинските механизми на хип­нозата обаче действат в психическата сфера на инди­вида и особено в областта на въображението. Интелектуалецът или ученият, който се занимава със сложна мисловна дейност, е не по-малко, а може би по-дълбоко хипнотизиран от фанатизирания телеман. Калейдоскопичният поток на въображението го държи „ома­ян" и омагьосан от пластмасовия свят, изливащ се в безкрайно многообразие на форми. Стимулите могат да бъдат както външни, така и вътрешни - ето защо бягството от цивилизацията не е спасение от хипноза­та, тъй като собствените ни мисли притежават съ­щата хипнотизираща сила.
Живеем наистина в свят на хипнотизирани същест­ва, където лидерите са „хипнотизирани хипнотизато­ри", развили в себе си силно емоционално състояние и най-често самите те са фанатици и жертва на халюцинации или натрапчиви идеи.
От друга страна, липсата на стимули нарушава функционирането на мозъчната кора и хората стават раз­дразнителни, податливи на внушения, жертва на визуа­лни и слухови халюцинации. Само поддържането на високо съзнателно ниво позволява на индивида да достиг­не подходяща емоционална хомеостаза, правилна адаптация към средата и пълноценно използване на интелектуалните си способности.
Накратко, индивидът непрекъснато е подложен на хипноза поради външни влияния или на „самохипноза" поради натрапчиви идеи, които владеят съзнанието му. Хипнозното състояние винаги представлява ниско ниво на съзнателност, при което подсъзнанието взема надмощие над съзнателната част, тоест детето до­минира над възрастния.
Една от главните пречки за постигане на високо ни­во на съзнателност е емоционалната симбиоза между майката и детето. Тази хипнотична връзка създава силни сугестивни връзки, които обикновено са устой­чиви на времето. Някогашното дете остава зависимо от образа на майката, който е много дълбоко свързан със стабилизиращите емоционални реакции. В детст­вото стабилизиращото влияние на майката е средство да се избегнат тревожните емоционални състояния, които детето среща в постепенните си контакти със средата. През този период майката символизира кре­пост, където детето намира убежище от негативни­те емоции. Щом порасне и достигне зряла възраст, де­тето много трудно се освобождава от симбиозата с майката и обикновено търси някакъв символичен за­местител. Тълпата представлява майката, тъй като в нея индивидът се чувства защитен от анонимност­та й, освободен от отговорностите и избавен от задължението да изгради собствен начин на поведение. Такъв индивид може да остарее и да си остане дете. Възможно е „второто детство" на старите хора да е само отслабване на „поведението на възрастния човек", което животът им е налагал. В старостта си ин­дивидът просто започва да се държи като детето, кое­то винаги е бил.

За предишната част ТУК
следва продължение....