Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Постинг
05.10.2010 22:34 -
ХипсоСъзнание. Дж. Бейнс Част 2
Автор: zahariada
Категория: Други
Прочетен: 2385 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 07.10.2010 18:39
Прочетен: 2385 Коментари: 2 Гласове:
3
Последна промяна: 07.10.2010 18:39
ХипсоСъзнание
(техники за постигане на личен успех) СТРЕС
Човешкото същество е надарено с физиологичен механизъм, който му позволява да се приспособи към измененията на околната среда и по този начин да поддържа постоянно вътрешно равновесие. Този механизъм е известен като хомеостаза и представлява способност да запазваме органична и психическа стабилност. Болестта е борба за поддържане на тъканите в хомеостатично равновесие. Организмът реагира мигновено на външните въздействия, за да запази равновесието. Треската например е усилието на организма да възстанови нормалното състояние. Органичното равновесие може да се сравни с неподвижно махало. Всеки достатъчно силен стимул задвижва махалото. Стресът е именно усилието да се върнем към равновесната точка. Канадският лекар Ханс Сили го определя по следния начин: „Стресът е състояние, проявяващо се чрез специфичен синдром, който се състои от всички неспецифични изменения, настъпили в биологичната система. Стресът е общият знаменател на всички адаптационни реакции на организма". Никой не е свободен от стрес, защото той е присъща реакция на всички живи същества, включително на по-нисшите организми, които са лишени от нервна система. Това явление е характерно за живите същества при взаимодействието им със средата. Целият живот на човека е борба с околната среда. Индивидът не може да си представи съществуването си като някаква изолирана единица. Различните събития в живота му го подлагат на непрекъснати изисквания да се приспособява. Ако не успее да се адаптира, той сериозно уврежда здравето и благосъстоянието си. Индивидът живее с постоянно усилие за адаптация, тоест под стрес. Стресът обаче не винаги е вреден, а е по-скоро елемент, присъщ на живота. Няма човек, който да е абсолютно незасегнат от това състояние. Следователно стресът може да е съвместим със здравето, но може да има и патологичен характер, върху който ще се спрем в тази глава. Стресови фактори са онези елементи, които предизвикват у субекта стресова реакция, известна в медицината като „общ синдром на адаптация". Стресовите фактори могат да бъдат бактерии, микроорганизми, токсични вещества, екстремни температури или проблеми от емоционален характер. Общият синдром на адаптацията е определящ фактор при високо кръвно налягане, сърдечносъдови и бъбречни болести, артрит, кожни и очни възпаления, алергични състояния, нервни и умствени разстройства, сексуални нарушения, смущения в храносмилането и обмяната на веществата, и ракови заболявания. Под въздействието на стреса (да не забравяме, че тук разглеждаме патологичната страна на този термин) индивидът живее в постоянно състояние на безпокойство. Всяка трудна ситуация, всеки проблем, всяка лоша вест го изнервя все повече. Налягането във „вътрешния парен котел" постепенно се покачва, докато накрая някое незначително събитие предизвика внезапен взрив. Напрегнатият човек се изтощава излишно, защото изразходва големи количества нервна енергия. Обикновено състоянието на напрегнатост предполага раздвояване на личността - такъв индивид е притиснат едновременно от няколко изисквания и не знае кое трябва да изпълни първо. Напрежението може да се прояви като общо органично състояние или като мускулно, емоционално или умствено състояние. Ето защо говорим за емоционално, умствено и мускулно напрежение. Все пак съществува един общ фактор за всички случаи на напрежение -безпокойството. Можем да предизвикаме изкуствена невроза в лабораторния плъх, като го подложим на „тревога", тоест като го накараме да полага непрекъснати усилия да се адаптира. Поради тази причина някои хора са изложени на повече стрес от други. Например песимистът изкуствено създава стресово състояние, причинено от мрачните му мисли, докато оптимистът изгражда в себе си известна съпротивителна способност срещу напрежението. Ефектът от стреса зависи от множество трудно определими фактори, като биологичната и културна наследственост, формирането на личността, историята на клиничните заболявания, темперамента и прочее. За да изясним някои положения в механизма на стреса, непременно трябва да познаваме стадиите на проявата му: 1) стадий на тревога 2) стадий на съпротивление 3) стадий на изтощаване. Стадият на тревога е основна реакция на организма спрямо някакъв дразнител, към който все още не се е приспособил. В този стадий разграничаваме два фази -шок и противодействие. Шоковата фаза обхваща органичните реакции, предизвикани преди да се задействат съпротивителните или защитни механизми. В тази фаза настъпват редица изменения в ендокринната система, обмяната на веществата, състава на кръвта, дишането и други. По време на фазата на противодействие настъпва хомеостатична реакция за балансиране на измененията, която включва защитните механизми на организма. Стадият на съпротивление започва, когато организмът е подложен на вече изживян стресов стимул, към който проявява голяма търпимост. Но ако постъпи нов, различен стресов стимул, субектът отново изпада в предишния период на тревога. Стадият на изтощаване настъпва, когато организмът е подложен на непрекъснато и продължително въздействие на някакъв тревожен стимул, поради което постепенно губи съпротивителните си сили. По този начин става ясно как протича адаптацията към различни тревожни стимули или стресови въздействия - организмът разбива съпротивителни сили и се адаптира. Чрез същия процес стресът или неочакваният шок може да принуди организма да избегне някакво заболяване, като задейства защитните механизми. В древността използвали подобни средства за лечение на различни заболявания и в много случаи постигали положителен резултат. Шаманът, който ужасява пациента си със страшни маски и смъртни заплахи, понякога успява да го излекува, като несъзнателно използва принципа на стреса. Пускането на кръв, бичуването, къпането в ледена вода действат на същия принцип. Дори днес при някои психически заболявания все още се прилага електрошокова терапия. Тревожните стимули нарушават хомеостазата на индивида и обхващат целия потенциал на жизнения механизъм. Тревогата не е свързана с индивидуалните качества и недостатъци, тя атакува еднакво смелия и боязливия, предпазливия и неблагоразумния. Непрекъснатото повтаряне на тревожните сигнали създава неспокойна личност или превръща нормалната в неспокойна. Всъщност неврозата, нервността, безсилието са основни форми на проява на тревогата. Съществува обаче нормална тревога, породена от истинска опасност - тя е присъща за здравия човек. При много индивиди стресовият фактор може да произтича от психически конфликти, породени обикновено от противоречието между съзнанието и инстинктите. В тези случаи главен двигател е сексуалният нагон. Когато говорим за напрежение, винаги трябва да отчитаме силния латентен импулс, произтичащ от потиснати емоции или инстинкти, тоест от репресията. Дълго потисканите емоции придобиват огромна разрушителна сила и действат като отрова. Според някои психиатри потискането на половия нагон е главната структурна причина за неврозата в цивилизованите общества. Всеки потиснат импулс увеличава налягането в „психическия парен котел". Нека вземем прост пример: един човек обижда друг, поради което последният изпитва силно желание да го удари, но общественото му Аз, тоест възпитанието, не му разрешава и го кара да потисне този импулс. Такова джентълменско поведение възбужда латентно напрежение в него. Нервното и емоционално напрежение, причинено от събитие с елемент на насилие, остава дълго след инцидента, но не като съзнателно състояние, а като смътна тревога и безпокойство. Всички сме изпитвали напрегнатото състояние, предшестващо някакво действие, особено ако то е от изключителна важност. Интересно е например да наблюдаваме спринтьорите на сто метра гладко бягане в секундите преди старта. Те всъщност изживяват състезанието предварително и това въображаемо преживяване ги натоварва със силен стрес. Дори поради някаква причина състезанието да бъде отменено в последната секунда, напрегнатото състояние остава. Примерът показва, че повечето видове напрежение са причинени от въображаемото изживяване на още ненастъпили събития - нещо, което хората вършат непрекъснато. Този лош навик причинява огромна загуба на нервна енергия поради ненужната тревога, която възбужда. Съществуват различни степени на напрежение. Ще разгледаме основно три от тях: вълнение, мъчително безпокойство и тревожност. Вълнението е смътно усещане за несигурност и нервност, което често се превръща във всекидневно хронично състояние. Мъчителното безпокойство е по-силно състояние на тревога, породено от натиска на особени събития или обстоятелства. Тревожността възниква при заплаха за самото съществуване на организма. Тревожността е страх от смъртта и мобилизира някои защитни механизми, които, така да се каже, тласкат индивида към внезапно нервно и жизнено „вътрешно горене". Когато човек е в смъртна опасност, защитните механизми се задействат и увеличават неимоверно енергията и съпротивителната способност на организма. В такъв момент човек е способен на истински подвизи. Ако опасността е постоянна и непрекъсната, индивидът бързо стига до изтощение, при което защитните му сили рязко спадат. Невъзможно е да извършваме каквато и да е дейност без прекъсване и без почивка, тъй като периодично се нуждаем да се разтоварим от напрежението и да възвърнем хомеостатичното си равновесие. Оттам произтича и неизбежната необходимост да пестим енергия и да спим през нощта, за да компенсираме изразходваното от стреса. Една от най-често срещаните и типични прояви на напрежението е хроничната умора. Невротичното изтощение проличава особено силно в момента на събуждането. Астеникът изпитва вътрешна съпротива да стане и с удоволствие би останал в леглото. Струва му се потискащо и трудно да пристъпи към каквато и да е двигателна дейност и се чувства замаян и уморен. Да не забравяме, че именно сутрин човек се подготвя да посрещне отговорностите на деня и това е отправната точка във всекидневието. Щом свърши работният ден, с него до известна степен свършват и нашите отговорности и задължения - ето защо в този момент астеникът изпада в състояние на дълбоко блаженство, което продължава до късно през нощта, а на другия ден цикълът се повтаря. Често възникват редица субективни усещания, като сърцебиене, тежест в сърдечната област, задух и прочее. Всички форми на напрежение са признак на енергийна недостатъчност - състояние на изтощение, което причинява преумора. При сравнително здравия човек с нормално телосложение липсата на нервна енергия се дължи на две основни причини - изчерпването й през деня и недостатъчното й възстановяване по време на сън. Изчерпването винаги се дължи на лоши навици, поради които нервната енергия се подава неправилно. Колкото и странно да изглежда, съвременното възпитание не включва създаването на положителни навици, свързани с въображението и чувствата. От малки ни учат да се мием и къпем, да не преяждаме, да спазваме нормите на езика и поведението в обществото, но чувствата и въображението се пренебрегват, сякаш са без значение. Например, един от най-вредните навици е желанието да вършим няколко неща едновременно, което води до напрежение и изхабяване. Друг лош навик е непрекъснато да се връщаме към неприятни спомени от миналото. Стресът е основен причинител на следните болести: а) сърдечносъдови заболявания, ендокардит, миокардит, перикардит, сърдечна невроза, сърцебиене, бодежи в сърдечната област, неравномерен пулс, артериосклероза б) бъбречни заболявания в) еклампсия - една от най-опасните форми на токсикозите в бременността г) ревматоиден артрит д) кожни болести: еритема, екзема, обриви, импетиго, псориазис, копривна треска, сърбежи, диабет, подагра, алергии ж) сексуални нарушения з) стомашни смущения като гастрит, язва, рак на стомаха и хранопровода, възпаление на червата, запек и) болести на обмяната - анемия, скорбут к) рак л) нервни и психически разстройства: спазми, невралгии, цефалгия, мигрена, безсъние, неврастения, хистерия, психоза м) затлъстяване, Ако от този дълъг списък разгледаме само вредата, причинена от сърдечните заболявания и нервните и психически разстройства, ще придобием добра представа за въздействието на стреса. Когато се появят патологични прояви на напрежение, често прибягваме до транквиланти, които временно освобождават мозъчната кора от разстройващите въздействия. Успокоителните средства обаче имат разрушително действие и не могат да се приемат неограничено. При прекомерна употреба те могат да причинят психически и физически увреждания, например, стомашни язви и колити. Необяснимо защо медицината не отдава на релаксацията онова изключително значение, което тя има като естествена предпазна мярка и средство за лечение на тревожните състояния. РАЗТРЕВОЖЕНИЯТ ИНДИВИД
Човек Всекидневно изживява различни емоции, усещания, гневни изблици, агресивност, репресии и провали. Емоцията е реакция на организма срещу някаква смущаваща ситуация, приятна или неприятна. Тя обикновено се определя като „състояние на вълнение", „нарушаване на равновесието" или „силна, случайна и неорганизирана реакция към някакъв дразнител". Всяка силна емоция е придружена от физиологични и психически изменения. При интензивно емоционално състояние протича нервен ток с анормална мощност, който претоварва естествените пътища, нарушава и обърква някои мозъчни функции и временно ги анулира. На физиологично ниво протичат интересни реакции, които подсказват, че организмът се готви за борба. Настъпват някои от следните изменения: зениците се разширяват, пулсът и сърцебиенето се ускоряват, кръвното налягане се покачва, ритъмът и дълбочината на дишане се увеличават и се засилва консумацията на кислород, нараства кръвната захар, секрецията на потните жлези става по-силна, потиска се отделянето на слюнка и стомашен сок, подобрява се свиваемостта на мускулите. Силното емоционално състояние винаги представлява отклонения от нормата, която предполага спокойствие и равновесие. Все пак измененията, причинени от емоциите, са полезни за индивид, който е принуден да атакува или да се спасява с бягство. Емоцията издига максимално енергийното ниво и удължава времетраенето на полезното усилие. Човек в момент на смъртна опасност е способен да извърши истински физически подвизи. Като нарушават временно равновесието, емоционалните състояния пускат в ход защитните механизми на организма. Хомеостазата е способността на организма да поддържа вътрешно равновесие и постоянно да се стреми да го възстановява. Хомеостатичната способност е подложена на голямо изпитание при емоционалните състояния. Очевидно емоционалното напрежение засяга целия организъм, като нарушава тези важни хомеостатични функции. Най-смущаващото емоционално състояние се причинява от страх пред въображаема или все още несъществуваща опасност. Този страх се проявява под формата на тревога. Фройд твърди, че всички видове тревога са всъщност страх от смъртта. Човешкото същество се чувства застрашено в самото си съществуване, но не от непосредствена и осезаема, а по-скоро от някаква въображаема, проектирана в бъдещето опасност. Крапф смята, че „първите изживявания на тревога у индивида се дължат на временна липса на кислород, докато индивидът все още е в утробата и тази първична заплаха за съществуването поражда биологични спомени, които завинаги свързват усещането за тревога с жизненоважния механизъм на насищането с кислород, дори когато по-късно околната среда не намалява непосредствено количеството кислород... Субективните изживявания на тревога обикновено са придружени от рефлексна хипоксия (липса на кислород)". Разграничаваме две основни групи тревожни стимули: вътрешни и външни. Тъй като тревогата е явление, мобилизиращо цялата личност на индивида, произходът на вътрешните и външни сигнали всъщност се свежда до взаимоотношението между човека и средата. За да изясним първопричината за тревогата, трябва да вникнем в цялостното формиране на личността и психоаналитичната й структура. Личността се разглежда преди всичко като отличителен белег на индивида. Гордън Олпърт в „Психология на личността" твърди, че „личността е продукт на сложната културна история на всеки човек". Но „никоя характеристика на личността не е освободена от наследствени влияния. Личността на индивида е средство за адаптиране или оцеляване в резултат от взаимодействието между органичните му потребности и околната среда, която е едновременно благосклонна и враждебна към тези потребности. Взаимодействието се осъществява благодарение на гъвкавата и способна да се видоизменя нервна система. В процеса на приспособяване на органичните потребности към изискванията на средата, централната нервна система създава известни характерни формации, като навици, отношения, лични черти, начини на сублимиране и мислене. Тези характерни форми на приспособяване, взети в тяхната цялост, определят личността". Личността не се формира с раждането, а постепенно въз основа на различни преживявания. При формирането й важна роля изпълняват „нагоните", тоест основните мотиви, произтичащи от физиологията и химията на тялото. Основните нагони се дължат на телесните потребности. Например, гладът е резултат от липсата на храна в тялото. Нагоните изискват определено изменение, за да се задоволи някаква потребност. Нагонът е винаги състояние на органично напрежение, което се засилва, докато организмът реагира по начин, който освобождава натрупаното напрежение. Вегетативната нервна система непрекъснато налага различни пренастройки, които се изпълняват от гръбначномозъчната система. Тя трябва да се грижи непрестанно за сигурността и удобството на индивида, затворен между емоционалните потребности и ограниченията и изскванията на средата. Това взаимодействие между вегетативната и централната нервна система поражда непрекъснати психически конфликти, тъй като всички нагони по същността си са стремеж да се придобие или избегне нещо - с други думи, индивидът желае да придобие нещо или да избегне друго, което застрашава сигурността му. Във всекидневието обаче желаното и нежеланото често се смесват. Например, едно лице с деликатен стомах желае да яде пикантни ястия, но се страхува да не му прилошее. Това поражда вътрешна борба. Понякога, в по-сложни ситуации, съзнанието се претоварва, стремейки се да намери правилно решение. Може би най-важните органични потребности са секс и храна. Свободното и естествено задоволяване на половия нагон е възпрепятствано от правилата на цивилизования живот, а потискането му вероятно е основна причина за напрежението в съвременния човек. Околната среда непрекъснато издига бариери пред желанията ни, застрашава спокойствието ни и ни изправя пред множество проблеми. Приспособяването към различни ситуации, наред с изискванията на индивидуалната мотивировка, налага известна пренастройка, за да се задоволят нагоните. За целта хората създават различни навици, тоест механизми за адаптация, които са изключително сложни, тъй като на всеки нагон съответстват множество възможни реакции. Степента на зрялост на адаптационните механизми хвърля силна светлина върху причините за тревогата. Възрастният индивид притежава известни способности за съзнателна нагласа. За разлика от него, детето е лишено от такива способности. Все пак, с изключение на половия нагон, другите му нагони са толкова силни, колкото и на възрастния. За да се приспособи, бебето реагира на вътрешните изменения с емоционална възбуда, плач и рефлексивна физическа активност. То реагира емоционално на потребностите си с външни рефлекси и получава вниманието и грижите на родителите, от които зависи тяхното задоволяване. Адаптационните механизми на човека могат да бъдат зрели или инфантилни. Зрели са, ако индивидът живее в съзвучие с реалността, адаптира се напълно към нея и реагира разумно и интелигентно към околната среда. Незряла е настройката на индивид, който реагира преди всичко емоционално (като дете) и емоциите вземат връх над интелекта. На практика зрелостта и инфантилизмът не включват всички реакции на човека, а само някои техни страни. Например индивидът може да е зрял в семейните си отношения, но да не е такъв в обществените. Определени ситуации предизвикват незрели реакции в уравновесени хора, защото не са успели да изградят в личността си определени качества, които са останали на инфантилно ниво. Приспособяването и настройката зависят на първо място от тенденциите, които личността следва по време на развитието си, а то до известна степен върви ръка за ръка с физиологичния растеж. Някои явления, свързани с личностното развитие, се отразяват пряко върху чувството за несигурност, тревогата и стресовите реакции. Формирането на личността може да се сравни със строежа на пирамида. Основата й представлява културната и биологична наследственост, а следващият ред - отличителните белези на личността, формирането на личността се състои в специализиране или индивидуализиране на първичните безцелни действия на детето. Изграждат се двигателни вериги - бариери, които потискат цялостната възбуда на нервната система и я локализират. Локализирането постепенно отстранява ненужните действия за постигане на по-голяма прецизност. Поведението на детето отначало се изразява в хаотични реакции на тялото, които постепенно се диференцират и формират навици и тенденции. На по-висш етап на развитие отделните единици на поведение се обединяват в по-широка система. Това интегриране е може би крайното ментално осъществяване, което индивидът трябва да постигне. Интегрирането означава и сливане на отделните системи в едно цяло. Индивид, чийто живот е изпъстрен с разнообразни и силни преживявания, несъмнено притежава по-слабо интегрирана личност в сравнение с необразования човек, почти лишен от навици и характерни черти. Може би така ще си обясним защо простите хора в повечето случаи имат по-стабилна и по-уравновесена личност от интелектуалеца. Процесът на интеграция е от изключително значение за способността за приспособяване, тъй като ако в него липсва мисловна дейност, индивидът престава да се развива и следва стереотипни модели на поведение. След като разгледаме цялостния процес на формиране на личността, ще се върнем отново към този въпрос. Обединяването на различните изживявания на личността не става едновременно или постепенно, тъй като много от тях не се интегрират по подходящ начин, не успяват да проникнат в психиката, а „се плъзгат" по повърхността й и после биват забравени. Така придобитият опит е много по-беден в сравнение с временните и преходни изживявания. Причината се крие в самата природа на човека, който не си прави труда да осмисли новите понятия и преживявания, а предпочита да ги противопостави на вече придобити качества и навици. В ума са напластени определени форми на мислене и индивидът смята, че е много трудно и измерително да промени собствената си интеграция. Естествено това явление автоматично предизвиква трудности в приспособяването, тъй като светът се мени непрекъснато и тласка човека към нова психическа нагласа. Понякога се изненадваме от непреодолимите трудности, пред които се изправя някой образован човек, мъчейки се да разбере съвсем прости понятия, които липсват в интелектуалния му багаж. Интеграцията на личността въпреки всичко продължава непрекъснато, но след трийсетгодишна възраст в нея се включват твърде малко нови качества. Другият формиращ процес, тясно свързан с тревогата и способността за самоконтрол, е ученето. Той обхваща всички придобивки и промени на растежа. Голяма част от него се извършва чрез подражание - с други думи, като преднамерено или несъзнателно се копира чуждото поведение и по този начин личността възприема чужди модели на адаптация. Психоаналитичната представа за личността се състои от следните четири части: 1/ Несъзнавано 2/ Подсъзнателно, или То З/Аз 4/ Свръхаз. Ако си представим, че съзнанието ни е като езеро, то дъното ще съответства на несъзнаваното. Всъщност, несъзнаваното е нашето психологично и физиологично наследство. То се управлява от секрецията на ендокринните жлези, наследствеността, състава на кръвта, националната принадлежност, обществената и религиозната среда, обичаите и тенденциите, културата и милионите предишни човешки съществувания. Корените му датират от появата на човека на Земята. Несъзнаваното е инстинктивната нисша първична основа на човека. Посредник между несъзнаваното и Аза е подсъзнанието, или То. Корените му се крият в несъзнаваното, с което е тясно свързано. Двете заедно образуват резервоара на инстинктите, обичаите и спомените. То не може да бъде морално или неморално, защото е съвкупност от различни склонности, инстинкти и желания. То не познава социалните, семейни и етични условности, а стремежът му е да задоволи възможно най-бързо собствените си органични и психически потребности. Тези потребности са известни като нагони. Нагоните са стремежи, произтичащи от подсъзнанието и изискват задоволяването на определени нужди. Азът е онази част от подсъзнанието, която е претърпяла промени под въздействието на външни обстоятелства. Азът помага на индивида да се приспособи, като го учи да разпознава диктатите на реалността. Над сферата на Аза се намира Свръхазът или цензурата, който в известен смисъл представлява моралната съвест на индивида. Той се формира главно през детството, когато детето асимилира културните норми на поведение. Според Фройд, Свръхазът от морална гледна точка не е по-висш от Аза, защото се създава под натиска на обществото. Свръхазът е Аз, потиснат от възпитанието и социалните условности, онази част от Аза, която са моделирали възпитателите ни. Свръхазът издига различни забрани, които задействат репресивните механизми. Репресията се явява като следствие от борбата между То и Свръхаза. Подсъзнанието, или То, се проявява физиологично чрез таламуса, който е нервен център, разположен под мозъка. Таламусът и съседните на него области са център на инстинктите, емоциите, болката, навиците и настроенията. Областта на таламуса е основен мозъчен регулатор - цялата симпатична нервна система зависи от нея. Съзнателната част на индивида е представена в главния мозък - седалище на ума, съзнанието и Волята. Мозъчната кора е седалище на съзнанието и волята, тя е регулиращ, контролиращ и хармонизиращ център, а таламусът е център на емоционалните и подсъзнателните импулси. Ако мозъчната кора не функционира добре, таламусните импулси действат произволно, без контрол от страна на мозъчната кора и индивидът става жертва на своите нагони, емоции, пристъпи на гняв и агресивност. Механизмът на потискане се задейства, когато от подсъзнанието постъпи импулс, противоречащ на морала и възпитанието. Този импулс протича като електрически ток към мозъчната кора и среща по пътя си цензурата или Свръхаза, който го потиска - възможно е индивидът изобщо да не осъзнае съществуването му, тъй като импулсът не достига до мозъчната кора. Той се отклонява към симпатичната нервна система, разстройва я и тя поражда чувство за тревога. Накратко, всеки човек разполага със собствен психически механизъм, за да посрещне въздействията на околната среда. Личността е карта на менталните механизми на всеки човек. Тази структура е съвкупност от вериги, които позволяват проява на индивидуалната интелигентност. СЪЗНАНИЕ И ХИПСОСЪЗНАНИЕ
Въведох термина ХипсоСъзнание (от гръцката дума хипсо - „издигане"), за да дам научно, рационално и физиологично обяснение на различни функционални смущения в човека, които са от изключително и решаващо значение в живота му. Тези смущения са свързани с неспособността му използва ефективно интелектуалните си възможности, за да реши емоционалните си конфликти, да живее в реалния свят, да познае истината, да се избави от вредните последици на стреса, да е в мир с обществената група и изобщо да се справи с всички онези проблеми, които изискват правилно функциониране на мозъка. На теория фактът, че човек притежава интелигентност, би трябвало да му позволи да реши успешно всички тези проблеми. Но какво се извършва вътре в него и го превръща в променлива единица, подчинена на обстоятелствата, емоциите и импулсите си? Защо необикновената структура на нашия мозък не ни позволява да посрещнем с истинско разбиране влиянието на средата? В нашите възможности е да видим какво става в ума на индивида и как то му пречи да използва пълноценно своята интелигентност. Ще се опитаме да разкрием този фактор, като вземем за основа психологическите термини от предишната глава и прибавим някои други в тази. Съществува един-единствен основен елемент, който нанася съществен и неподозиран упадък на човешкия ум - НИСКОТО НИВО НА СЪЗНАНИЕ. Съзнанието, което обхваща всички ситуации в съществуването ни, е основната същност на психическия ни живот. Уорън в своя „Речник по психология" дава следното определение за съзнание: 1) Отличителен белег на психическия живот, характеризиращ се по различни начини като: а) най-общо усещане; б) централен ефект на нервното възприятие; в) способност за преживяване; г) субективен аспект на мозъчната дейност; д) взаимоотношение между Аза и средата. 2/ Общ сбор от преживяванията на субекта в даден момент. З/ Способност на индивида да познава външните предмети и да им въздейства. 4/ Отношение на индивида към моралните или социални противоречия В собственото му поведение, което предполага някакъв оценъчен критерий. От тези дефиниции можем да се убедим, че целият живот на съзнанието се върти около Аза. Азът е главната отправна точка на индивида, в която се срещат минало и бъдеще. Азът трябва винаги да се разглежда като постоянно свързан със съзнанието. Надявам се обаче да докажа, доколкото е възможно и като имам предвид неуловимия и трудно определим характер на психическите явления, че при повечето индивиди съзнанието „функционира" без Аза, или поне без зряло и стабилно Аз. Нека първо разделим съзнанието на две основни състояния, които всички добре познаваме - сън и будност. За момента ще е по-добре да оставим настрана определението на тези състояния, за да разгледаме цялостния феномен на съзнанието. Да сравним съзнанието с деленията на термометъра. Да си представим скала от 20 градуса - десет над нулата и други десет под нулата. Градусите, разположени над нулата, представляват състоянието на будност, а тези под нея - сънното състояние. Знаем, че съществуват различни степени на дълбочина на съня, които все още остават неизследвани и некласифицирани чрез практически приложими понятия. Никой не се замисля, че наред с различните дълбочинни нива на сън, има и няколко степени на будност човек може да бъде повече или по-малко — буден в обичайната си дейност. Ако се върнем към аналогията с термометъра, трябва да отнесем „топ-линиите" градуси (над нулата) към будността, а „студените" (под нулата) към съня. Когато измерваме температурата, разбираме, че не говорим за две различни явления - едно, наречено топлина, и друго - студ. Става дума за едно и също явление, което наричаме температура. Както знаем, нулата е условна величина, възприета за удобство. На практика това означава, че при 10 градуса над нулата все още е студено, а при 50 градуса под нулата все още е топло. Тоест с 20 градуса над нулата искаме да посочим, че е по-малко студено, отколкото при 0 градуса, а когато казваме 50 градуса под нулата, искаме да поясним, че е ПО-МАЛКО ТОПЛО, отколкото при 0 градуса. По аналогичен начин сънят и будността трябва да се разглеждат като едно и също явление - като различни степени на съзнателност. В нашата скала на съзнанието сънят и будността се смесват. Произволната нула отразява само момента на заставането или, както погрешно го наричаме, на „загуба на съзнанието". Съществува привидно състояние на физиологична будност, при която отсъстват явленията, характерни за съня, и друго състояние на по-дълбока будност, свързано с мозъчната и умствена дейност, което е психически неуловимо. Ще използваме нашата скала на съзнанието именно за това състояние, което ще наречем „истинска будност", за разлика от физиологичната будност, която пък ще наречем „привидна будност". Тъй като става въпрос за ново, сложно явление, ще уточним някои термини, за да не настъпи объркване. Когато казваме, че сме будни, ще имаме предвид истинската или дълбока будност. А сега да се опитаме да вградим в този психически комплекс „съзнателното" и „подсъзнателното". Така, както тези термини са интерпретирани от традиционната психология, те се оказват неприложими към общата схема на скалата на съзнанието и затова сме принудени да въведем трети елемент, който ще наречем „свръхсъзнателно". Невъзможно е да определим точното място на свръхсъзнателното, съзнателното и подсъзнателното, тъй като техният диапазон на действие Варира според менталната дейност на индивида. Можем само да се опитаме да определим елементите на съзнанието, които включват всяка една от тези части. Ето защо, трябва да анализираме подробно явлението АЗ. Какво е Азът? Обикновено го определят като „самоличност", като нещо, което се запазва без съществени промени до края на живота ни. Ще се опитаме да дадем такава дефиниция, която да свърже понятието за Аза с по-конкретни и определени човешки способности в пълно съответствие с теорията ни за нивото на съзнателност. АЗЪТ Е СЪВКУПНОСТ ОТ СЪЗНАТЕЛНО РЕФЛЕКТИВНОТО ПОЗНАНИЕ НА ИНДИВИДА. На пръв поглед Азът е само още едно наименование на личността. Самата представа за личността като нещо уникално и различно за всеки човек ни подтиква да я отъждествяваме с Аза. Всъщност при анализ в светлината на системата ХипсоСъзнание ще видим, че Азът е пълна противоположност на личността. Нека разделим индивида на два основни механизма -Аз и Ние. Тук обаче Ние има малко по-различно значение от това на Фриц Кюнкел. Ще разглеждаме това Ние като синоним на личността, като показател за решаващото въздействие на социалната група върху индивида, когото тя формира, моделира и трансформира. Ние е това, което не е същностно за индивида. То е пряко или косвено въздействие на други умове, проникнало в неговия ум, без той да може да се противопостави или да се изтръгне от натиска му. Азът, за разлика от Ние, е всичко онова, което е същностно за индивида. Азът е онази част от влиянията на културата и бита, които индивидът е избрал целенасочено и е променил, разширил и приложил по собствена преценка. Истинското Аз се формира винаги въз основа на размисъл и интелигентен анализ на фактите. Всеки индивид притежава Аз, но той е извън обсега на функционалния механизъм на интелекта. Такъв Аз обикновено не е зряла, разбита и опитна единица, а само едно ограничено до минимум, лабилно и безсилно „аз". Всички хора са имали някакви проблясъци на съзнателно познание и именно те са формирали тяхното Аз. Вече определихме Аза като „съвкупност от съзнателно рефлективното познание на индивида". Нека не забравяме, че не говорим за Аза в общоприетия му психологически смисъл, а за едно АЗ с главни букви. Това е истинското АЗ, Вътрешно присъщо на човека, за разлика от псевдо-Аза, присъщ повече на полусъзнателни същества, неспособни да използват творчески интелигентността си. Всички хора, при които Азът не е формиран от съвкупността на съзнателно рефлективното познание, не притежават Аз в точния смисъл на думата, а само Ние. При други индивиди Азът съществува, но е сведен до минимум поради крайно ограничения сбор от съзнателен опит. Каква е причината едни да имат истинско АЗ, а други - не? Познанието, защото то е архитектът, който гради човешкия ментален механизъм. По-нататък ще обясним, че не е толкова важно КАКВО научаваме, а КАК го научаваме. Може да разграничим пет различни вида учене или познание: 1) Несъзнателно познание 2) Несъзнателно рефлективно познание 3) Съзнателно познание 4) Съзнателно рефлективно познание 5) Свръхсъзнателно рефлективно познание. Несъзнателното познание протича главно чрез създаване на условни рефлекси, подражание и- внушение -то заедно с несъзнателно рефективното познание формира подсъзнанието. Несъзнателно рефлективното познание се натрупва, когато индивидът разсъждава подробно Върху понятия или преживявания, но при ниско ниво на будност. Възможно ли е човек да е несъзнателен, ако използва своята интелигентност? Нека разгледаме скалата за измерване на съзнанието. Виждаме, че деленията съответстват на степените на будност, през които преминава индивидът. По време на този преход той не губи способността си да разсъждава, но тя се изменя под въздействието на полусънното състояние. Нима не мислим и не разсъждаваме по време на сън? По-нататък ще разгледаме темата по-задълбочено. Съзнателното познание се извършва, когато индивидът поддържа високо ниво на будност, но е лишен до известна степен от способността да разсъждава или не я използва правилно. Съзнателно рефлективното познание протича, когато индивидът използва рефлективната си способност при по-високо ниво на съзнателност или будност от обичайното. Накрая, свръхсъзнателно рефлективно познание постига онзи индивид, който чрез определен метод се е издигнал до високо ниво на съзнателност и наред с това прилага особено добре рефлективната си способност. Съзнателното и съзнателно рефлективното познание, взети заедно, образуват съзнанието, а свръхсъзнателно рефлективното познание - свръхсъзнанието на индивида. Много малко хора притежават свръхсъзнателното, което представлява максимална степен на реализация на индивида. Ако разгледаме различните състояния на съзнанието, ще стигнем до изключително важен факт - сънното и будното състояние се преплитат в мозъка и оказват въздействие върху неговия механизъм. Индивидът никога не е напълно заспал или напълно буден. Денем в състоянието на будност винаги присъства известна доза сън. През нощта, когато сънуваме, винаги поддържаме някакво състояние на съзнателност. За да оценим степента на функционалните смущения, предизвикани в мозъка от сънното състояние, ще разгледаме накратко психическата дейност по време на сън. Светът на сънищата е лишен от логика, съразмерност и разумна интелигентност. Събитията, които „настъпват" по време на сън, са в пълен разрез с реалния живот на индивида и не зависят от физическите и моралните закони. Това е светът на абсурдното и нелогичното, където властва фантазията. По-висшите способности на ума временно са блокирани и остават да действат само инстинктивните и емоционалните сили. Индивидът разсъждава, но този процес напълно се изкривява под въздействието на съня. Думата „изкривяване" много точно описва това, което става в мозъка. Човек усилено разсъждава, но разсъжденията му са деформирани поради капризното и изменящо се влияние на онеиричната атмосфера, която неизменно присъства. Обикновеният човек е неспособен да живее пълноценно в реалния свят. Ще наречем това явление „ниско ниво на съзнание". Всички хора с ниско ниво на съзнание се намират в дълбоко сънно състояние. Психиката на индивидите с по-високо ниво на съзнание има по-слаба сънна характеристика. За да подчертаем огромното значение на този факт, приемаме следното твърдение: степента на функционално съвършенство на човешкия ум е правопропорционална на по-високото и обратнопропорционална на по-ниското ниво на съзнание. Колкото по-високо е нивото на съзнание на човека, толкова по-голяма е способността му да прилага пълноценно интелектуалните си способности, за да живее в реалния свят, да преодолее вътрешните противоречия и да познае истината. Това явление, непознато за психологията, както и всичко отнасящо се до истинското Аз, несъмнено е най-важният ключ за разшифроване на тревожните и променливи реакции в човешкото поведение. Отношението между съзнание и интелигентност е тясно свързано с този въпрос. Ясно е, че като говорим за съзнание, използваме тази дума в смисъл на „високо ниво на съзнание". Съзнанието и интелигентността не са идентични. Нещо повече, любопитно е да отбележим, че на практика прекалено културният и образован индивид поддържа по-ниско ниво на будност от необразования работник. Образованият човек до голяма степен е лишен от същинско Аз, тъй като носи голям културен товар -с други думи, влиянието на социалната група в него е много силно, широко и всеобхватно. Следователно той притежава много от онова, „което не е същностно за него" и на преден план в съзнанието му стои Ние. Необразованият човек с ограничен опит и култура има само онова, което е негово - той притежава повече Аз, отколкото Ние. Още древните философи в стремежа си да намерят истината стигнали до тези прости понятия. Те разбирали, че за да е валидно, познанието трябва да отговаря на истината и че мъдростта е съвършена форма на познание. А кога един индивид става мъдър! Когато е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, отвъд чистата привидност, като прекрачи бариерите на съня. За съжаление, теорията за нивото на съзнание ни навежда на мисълта, че ние, хората, сме жертва на чудовищна измама, защото част от съзнанието ни (под влияние на сънното състояние) пречи на правилното функциониране на мозъка. Това донякъде е така, защото живеем в свят, където целта е да се формират интелигентни същества, но за жалост с твърде ниско ниво на съзнателност. Ако малко се замислим върху неуловимото въздействие на съня, лесно ще проумеем трудностите, с които се сблъсква човек, когато изучава тънкия механизъм на ума, особено като вземем предвид, че собственото ни мислене е засегнато от тези смущения. Очевидно за да може да изследваме и разберем докрай това явление, трябва първо да освободим собствения си разум от смущаващото влияние на фантастичния свят на сънищата.
За предишната част ТУК
(техники за постигане на личен успех) СТРЕС
Човешкото същество е надарено с физиологичен механизъм, който му позволява да се приспособи към измененията на околната среда и по този начин да поддържа постоянно вътрешно равновесие. Този механизъм е известен като хомеостаза и представлява способност да запазваме органична и психическа стабилност. Болестта е борба за поддържане на тъканите в хомеостатично равновесие. Организмът реагира мигновено на външните въздействия, за да запази равновесието. Треската например е усилието на организма да възстанови нормалното състояние. Органичното равновесие може да се сравни с неподвижно махало. Всеки достатъчно силен стимул задвижва махалото. Стресът е именно усилието да се върнем към равновесната точка. Канадският лекар Ханс Сили го определя по следния начин: „Стресът е състояние, проявяващо се чрез специфичен синдром, който се състои от всички неспецифични изменения, настъпили в биологичната система. Стресът е общият знаменател на всички адаптационни реакции на организма". Никой не е свободен от стрес, защото той е присъща реакция на всички живи същества, включително на по-нисшите организми, които са лишени от нервна система. Това явление е характерно за живите същества при взаимодействието им със средата. Целият живот на човека е борба с околната среда. Индивидът не може да си представи съществуването си като някаква изолирана единица. Различните събития в живота му го подлагат на непрекъснати изисквания да се приспособява. Ако не успее да се адаптира, той сериозно уврежда здравето и благосъстоянието си. Индивидът живее с постоянно усилие за адаптация, тоест под стрес. Стресът обаче не винаги е вреден, а е по-скоро елемент, присъщ на живота. Няма човек, който да е абсолютно незасегнат от това състояние. Следователно стресът може да е съвместим със здравето, но може да има и патологичен характер, върху който ще се спрем в тази глава. Стресови фактори са онези елементи, които предизвикват у субекта стресова реакция, известна в медицината като „общ синдром на адаптация". Стресовите фактори могат да бъдат бактерии, микроорганизми, токсични вещества, екстремни температури или проблеми от емоционален характер. Общият синдром на адаптацията е определящ фактор при високо кръвно налягане, сърдечносъдови и бъбречни болести, артрит, кожни и очни възпаления, алергични състояния, нервни и умствени разстройства, сексуални нарушения, смущения в храносмилането и обмяната на веществата, и ракови заболявания. Под въздействието на стреса (да не забравяме, че тук разглеждаме патологичната страна на този термин) индивидът живее в постоянно състояние на безпокойство. Всяка трудна ситуация, всеки проблем, всяка лоша вест го изнервя все повече. Налягането във „вътрешния парен котел" постепенно се покачва, докато накрая някое незначително събитие предизвика внезапен взрив. Напрегнатият човек се изтощава излишно, защото изразходва големи количества нервна енергия. Обикновено състоянието на напрегнатост предполага раздвояване на личността - такъв индивид е притиснат едновременно от няколко изисквания и не знае кое трябва да изпълни първо. Напрежението може да се прояви като общо органично състояние или като мускулно, емоционално или умствено състояние. Ето защо говорим за емоционално, умствено и мускулно напрежение. Все пак съществува един общ фактор за всички случаи на напрежение -безпокойството. Можем да предизвикаме изкуствена невроза в лабораторния плъх, като го подложим на „тревога", тоест като го накараме да полага непрекъснати усилия да се адаптира. Поради тази причина някои хора са изложени на повече стрес от други. Например песимистът изкуствено създава стресово състояние, причинено от мрачните му мисли, докато оптимистът изгражда в себе си известна съпротивителна способност срещу напрежението. Ефектът от стреса зависи от множество трудно определими фактори, като биологичната и културна наследственост, формирането на личността, историята на клиничните заболявания, темперамента и прочее. За да изясним някои положения в механизма на стреса, непременно трябва да познаваме стадиите на проявата му: 1) стадий на тревога 2) стадий на съпротивление 3) стадий на изтощаване. Стадият на тревога е основна реакция на организма спрямо някакъв дразнител, към който все още не се е приспособил. В този стадий разграничаваме два фази -шок и противодействие. Шоковата фаза обхваща органичните реакции, предизвикани преди да се задействат съпротивителните или защитни механизми. В тази фаза настъпват редица изменения в ендокринната система, обмяната на веществата, състава на кръвта, дишането и други. По време на фазата на противодействие настъпва хомеостатична реакция за балансиране на измененията, която включва защитните механизми на организма. Стадият на съпротивление започва, когато организмът е подложен на вече изживян стресов стимул, към който проявява голяма търпимост. Но ако постъпи нов, различен стресов стимул, субектът отново изпада в предишния период на тревога. Стадият на изтощаване настъпва, когато организмът е подложен на непрекъснато и продължително въздействие на някакъв тревожен стимул, поради което постепенно губи съпротивителните си сили. По този начин става ясно как протича адаптацията към различни тревожни стимули или стресови въздействия - организмът разбива съпротивителни сили и се адаптира. Чрез същия процес стресът или неочакваният шок може да принуди организма да избегне някакво заболяване, като задейства защитните механизми. В древността използвали подобни средства за лечение на различни заболявания и в много случаи постигали положителен резултат. Шаманът, който ужасява пациента си със страшни маски и смъртни заплахи, понякога успява да го излекува, като несъзнателно използва принципа на стреса. Пускането на кръв, бичуването, къпането в ледена вода действат на същия принцип. Дори днес при някои психически заболявания все още се прилага електрошокова терапия. Тревожните стимули нарушават хомеостазата на индивида и обхващат целия потенциал на жизнения механизъм. Тревогата не е свързана с индивидуалните качества и недостатъци, тя атакува еднакво смелия и боязливия, предпазливия и неблагоразумния. Непрекъснатото повтаряне на тревожните сигнали създава неспокойна личност или превръща нормалната в неспокойна. Всъщност неврозата, нервността, безсилието са основни форми на проява на тревогата. Съществува обаче нормална тревога, породена от истинска опасност - тя е присъща за здравия човек. При много индивиди стресовият фактор може да произтича от психически конфликти, породени обикновено от противоречието между съзнанието и инстинктите. В тези случаи главен двигател е сексуалният нагон. Когато говорим за напрежение, винаги трябва да отчитаме силния латентен импулс, произтичащ от потиснати емоции или инстинкти, тоест от репресията. Дълго потисканите емоции придобиват огромна разрушителна сила и действат като отрова. Според някои психиатри потискането на половия нагон е главната структурна причина за неврозата в цивилизованите общества. Всеки потиснат импулс увеличава налягането в „психическия парен котел". Нека вземем прост пример: един човек обижда друг, поради което последният изпитва силно желание да го удари, но общественото му Аз, тоест възпитанието, не му разрешава и го кара да потисне този импулс. Такова джентълменско поведение възбужда латентно напрежение в него. Нервното и емоционално напрежение, причинено от събитие с елемент на насилие, остава дълго след инцидента, но не като съзнателно състояние, а като смътна тревога и безпокойство. Всички сме изпитвали напрегнатото състояние, предшестващо някакво действие, особено ако то е от изключителна важност. Интересно е например да наблюдаваме спринтьорите на сто метра гладко бягане в секундите преди старта. Те всъщност изживяват състезанието предварително и това въображаемо преживяване ги натоварва със силен стрес. Дори поради някаква причина състезанието да бъде отменено в последната секунда, напрегнатото състояние остава. Примерът показва, че повечето видове напрежение са причинени от въображаемото изживяване на още ненастъпили събития - нещо, което хората вършат непрекъснато. Този лош навик причинява огромна загуба на нервна енергия поради ненужната тревога, която възбужда. Съществуват различни степени на напрежение. Ще разгледаме основно три от тях: вълнение, мъчително безпокойство и тревожност. Вълнението е смътно усещане за несигурност и нервност, което често се превръща във всекидневно хронично състояние. Мъчителното безпокойство е по-силно състояние на тревога, породено от натиска на особени събития или обстоятелства. Тревожността възниква при заплаха за самото съществуване на организма. Тревожността е страх от смъртта и мобилизира някои защитни механизми, които, така да се каже, тласкат индивида към внезапно нервно и жизнено „вътрешно горене". Когато човек е в смъртна опасност, защитните механизми се задействат и увеличават неимоверно енергията и съпротивителната способност на организма. В такъв момент човек е способен на истински подвизи. Ако опасността е постоянна и непрекъсната, индивидът бързо стига до изтощение, при което защитните му сили рязко спадат. Невъзможно е да извършваме каквато и да е дейност без прекъсване и без почивка, тъй като периодично се нуждаем да се разтоварим от напрежението и да възвърнем хомеостатичното си равновесие. Оттам произтича и неизбежната необходимост да пестим енергия и да спим през нощта, за да компенсираме изразходваното от стреса. Една от най-често срещаните и типични прояви на напрежението е хроничната умора. Невротичното изтощение проличава особено силно в момента на събуждането. Астеникът изпитва вътрешна съпротива да стане и с удоволствие би останал в леглото. Струва му се потискащо и трудно да пристъпи към каквато и да е двигателна дейност и се чувства замаян и уморен. Да не забравяме, че именно сутрин човек се подготвя да посрещне отговорностите на деня и това е отправната точка във всекидневието. Щом свърши работният ден, с него до известна степен свършват и нашите отговорности и задължения - ето защо в този момент астеникът изпада в състояние на дълбоко блаженство, което продължава до късно през нощта, а на другия ден цикълът се повтаря. Често възникват редица субективни усещания, като сърцебиене, тежест в сърдечната област, задух и прочее. Всички форми на напрежение са признак на енергийна недостатъчност - състояние на изтощение, което причинява преумора. При сравнително здравия човек с нормално телосложение липсата на нервна енергия се дължи на две основни причини - изчерпването й през деня и недостатъчното й възстановяване по време на сън. Изчерпването винаги се дължи на лоши навици, поради които нервната енергия се подава неправилно. Колкото и странно да изглежда, съвременното възпитание не включва създаването на положителни навици, свързани с въображението и чувствата. От малки ни учат да се мием и къпем, да не преяждаме, да спазваме нормите на езика и поведението в обществото, но чувствата и въображението се пренебрегват, сякаш са без значение. Например, един от най-вредните навици е желанието да вършим няколко неща едновременно, което води до напрежение и изхабяване. Друг лош навик е непрекъснато да се връщаме към неприятни спомени от миналото. Стресът е основен причинител на следните болести: а) сърдечносъдови заболявания, ендокардит, миокардит, перикардит, сърдечна невроза, сърцебиене, бодежи в сърдечната област, неравномерен пулс, артериосклероза б) бъбречни заболявания в) еклампсия - една от най-опасните форми на токсикозите в бременността г) ревматоиден артрит д) кожни болести: еритема, екзема, обриви, импетиго, псориазис, копривна треска, сърбежи, диабет, подагра, алергии ж) сексуални нарушения з) стомашни смущения като гастрит, язва, рак на стомаха и хранопровода, възпаление на червата, запек и) болести на обмяната - анемия, скорбут к) рак л) нервни и психически разстройства: спазми, невралгии, цефалгия, мигрена, безсъние, неврастения, хистерия, психоза м) затлъстяване, Ако от този дълъг списък разгледаме само вредата, причинена от сърдечните заболявания и нервните и психически разстройства, ще придобием добра представа за въздействието на стреса. Когато се появят патологични прояви на напрежение, често прибягваме до транквиланти, които временно освобождават мозъчната кора от разстройващите въздействия. Успокоителните средства обаче имат разрушително действие и не могат да се приемат неограничено. При прекомерна употреба те могат да причинят психически и физически увреждания, например, стомашни язви и колити. Необяснимо защо медицината не отдава на релаксацията онова изключително значение, което тя има като естествена предпазна мярка и средство за лечение на тревожните състояния. РАЗТРЕВОЖЕНИЯТ ИНДИВИД
Човек Всекидневно изживява различни емоции, усещания, гневни изблици, агресивност, репресии и провали. Емоцията е реакция на организма срещу някаква смущаваща ситуация, приятна или неприятна. Тя обикновено се определя като „състояние на вълнение", „нарушаване на равновесието" или „силна, случайна и неорганизирана реакция към някакъв дразнител". Всяка силна емоция е придружена от физиологични и психически изменения. При интензивно емоционално състояние протича нервен ток с анормална мощност, който претоварва естествените пътища, нарушава и обърква някои мозъчни функции и временно ги анулира. На физиологично ниво протичат интересни реакции, които подсказват, че организмът се готви за борба. Настъпват някои от следните изменения: зениците се разширяват, пулсът и сърцебиенето се ускоряват, кръвното налягане се покачва, ритъмът и дълбочината на дишане се увеличават и се засилва консумацията на кислород, нараства кръвната захар, секрецията на потните жлези става по-силна, потиска се отделянето на слюнка и стомашен сок, подобрява се свиваемостта на мускулите. Силното емоционално състояние винаги представлява отклонения от нормата, която предполага спокойствие и равновесие. Все пак измененията, причинени от емоциите, са полезни за индивид, който е принуден да атакува или да се спасява с бягство. Емоцията издига максимално енергийното ниво и удължава времетраенето на полезното усилие. Човек в момент на смъртна опасност е способен да извърши истински физически подвизи. Като нарушават временно равновесието, емоционалните състояния пускат в ход защитните механизми на организма. Хомеостазата е способността на организма да поддържа вътрешно равновесие и постоянно да се стреми да го възстановява. Хомеостатичната способност е подложена на голямо изпитание при емоционалните състояния. Очевидно емоционалното напрежение засяга целия организъм, като нарушава тези важни хомеостатични функции. Най-смущаващото емоционално състояние се причинява от страх пред въображаема или все още несъществуваща опасност. Този страх се проявява под формата на тревога. Фройд твърди, че всички видове тревога са всъщност страх от смъртта. Човешкото същество се чувства застрашено в самото си съществуване, но не от непосредствена и осезаема, а по-скоро от някаква въображаема, проектирана в бъдещето опасност. Крапф смята, че „първите изживявания на тревога у индивида се дължат на временна липса на кислород, докато индивидът все още е в утробата и тази първична заплаха за съществуването поражда биологични спомени, които завинаги свързват усещането за тревога с жизненоважния механизъм на насищането с кислород, дори когато по-късно околната среда не намалява непосредствено количеството кислород... Субективните изживявания на тревога обикновено са придружени от рефлексна хипоксия (липса на кислород)". Разграничаваме две основни групи тревожни стимули: вътрешни и външни. Тъй като тревогата е явление, мобилизиращо цялата личност на индивида, произходът на вътрешните и външни сигнали всъщност се свежда до взаимоотношението между човека и средата. За да изясним първопричината за тревогата, трябва да вникнем в цялостното формиране на личността и психоаналитичната й структура. Личността се разглежда преди всичко като отличителен белег на индивида. Гордън Олпърт в „Психология на личността" твърди, че „личността е продукт на сложната културна история на всеки човек". Но „никоя характеристика на личността не е освободена от наследствени влияния. Личността на индивида е средство за адаптиране или оцеляване в резултат от взаимодействието между органичните му потребности и околната среда, която е едновременно благосклонна и враждебна към тези потребности. Взаимодействието се осъществява благодарение на гъвкавата и способна да се видоизменя нервна система. В процеса на приспособяване на органичните потребности към изискванията на средата, централната нервна система създава известни характерни формации, като навици, отношения, лични черти, начини на сублимиране и мислене. Тези характерни форми на приспособяване, взети в тяхната цялост, определят личността". Личността не се формира с раждането, а постепенно въз основа на различни преживявания. При формирането й важна роля изпълняват „нагоните", тоест основните мотиви, произтичащи от физиологията и химията на тялото. Основните нагони се дължат на телесните потребности. Например, гладът е резултат от липсата на храна в тялото. Нагоните изискват определено изменение, за да се задоволи някаква потребност. Нагонът е винаги състояние на органично напрежение, което се засилва, докато организмът реагира по начин, който освобождава натрупаното напрежение. Вегетативната нервна система непрекъснато налага различни пренастройки, които се изпълняват от гръбначномозъчната система. Тя трябва да се грижи непрестанно за сигурността и удобството на индивида, затворен между емоционалните потребности и ограниченията и изскванията на средата. Това взаимодействие между вегетативната и централната нервна система поражда непрекъснати психически конфликти, тъй като всички нагони по същността си са стремеж да се придобие или избегне нещо - с други думи, индивидът желае да придобие нещо или да избегне друго, което застрашава сигурността му. Във всекидневието обаче желаното и нежеланото често се смесват. Например, едно лице с деликатен стомах желае да яде пикантни ястия, но се страхува да не му прилошее. Това поражда вътрешна борба. Понякога, в по-сложни ситуации, съзнанието се претоварва, стремейки се да намери правилно решение. Може би най-важните органични потребности са секс и храна. Свободното и естествено задоволяване на половия нагон е възпрепятствано от правилата на цивилизования живот, а потискането му вероятно е основна причина за напрежението в съвременния човек. Околната среда непрекъснато издига бариери пред желанията ни, застрашава спокойствието ни и ни изправя пред множество проблеми. Приспособяването към различни ситуации, наред с изискванията на индивидуалната мотивировка, налага известна пренастройка, за да се задоволят нагоните. За целта хората създават различни навици, тоест механизми за адаптация, които са изключително сложни, тъй като на всеки нагон съответстват множество възможни реакции. Степента на зрялост на адаптационните механизми хвърля силна светлина върху причините за тревогата. Възрастният индивид притежава известни способности за съзнателна нагласа. За разлика от него, детето е лишено от такива способности. Все пак, с изключение на половия нагон, другите му нагони са толкова силни, колкото и на възрастния. За да се приспособи, бебето реагира на вътрешните изменения с емоционална възбуда, плач и рефлексивна физическа активност. То реагира емоционално на потребностите си с външни рефлекси и получава вниманието и грижите на родителите, от които зависи тяхното задоволяване. Адаптационните механизми на човека могат да бъдат зрели или инфантилни. Зрели са, ако индивидът живее в съзвучие с реалността, адаптира се напълно към нея и реагира разумно и интелигентно към околната среда. Незряла е настройката на индивид, който реагира преди всичко емоционално (като дете) и емоциите вземат връх над интелекта. На практика зрелостта и инфантилизмът не включват всички реакции на човека, а само някои техни страни. Например индивидът може да е зрял в семейните си отношения, но да не е такъв в обществените. Определени ситуации предизвикват незрели реакции в уравновесени хора, защото не са успели да изградят в личността си определени качества, които са останали на инфантилно ниво. Приспособяването и настройката зависят на първо място от тенденциите, които личността следва по време на развитието си, а то до известна степен върви ръка за ръка с физиологичния растеж. Някои явления, свързани с личностното развитие, се отразяват пряко върху чувството за несигурност, тревогата и стресовите реакции. Формирането на личността може да се сравни със строежа на пирамида. Основата й представлява културната и биологична наследственост, а следващият ред - отличителните белези на личността, формирането на личността се състои в специализиране или индивидуализиране на първичните безцелни действия на детето. Изграждат се двигателни вериги - бариери, които потискат цялостната възбуда на нервната система и я локализират. Локализирането постепенно отстранява ненужните действия за постигане на по-голяма прецизност. Поведението на детето отначало се изразява в хаотични реакции на тялото, които постепенно се диференцират и формират навици и тенденции. На по-висш етап на развитие отделните единици на поведение се обединяват в по-широка система. Това интегриране е може би крайното ментално осъществяване, което индивидът трябва да постигне. Интегрирането означава и сливане на отделните системи в едно цяло. Индивид, чийто живот е изпъстрен с разнообразни и силни преживявания, несъмнено притежава по-слабо интегрирана личност в сравнение с необразования човек, почти лишен от навици и характерни черти. Може би така ще си обясним защо простите хора в повечето случаи имат по-стабилна и по-уравновесена личност от интелектуалеца. Процесът на интеграция е от изключително значение за способността за приспособяване, тъй като ако в него липсва мисловна дейност, индивидът престава да се развива и следва стереотипни модели на поведение. След като разгледаме цялостния процес на формиране на личността, ще се върнем отново към този въпрос. Обединяването на различните изживявания на личността не става едновременно или постепенно, тъй като много от тях не се интегрират по подходящ начин, не успяват да проникнат в психиката, а „се плъзгат" по повърхността й и после биват забравени. Така придобитият опит е много по-беден в сравнение с временните и преходни изживявания. Причината се крие в самата природа на човека, който не си прави труда да осмисли новите понятия и преживявания, а предпочита да ги противопостави на вече придобити качества и навици. В ума са напластени определени форми на мислене и индивидът смята, че е много трудно и измерително да промени собствената си интеграция. Естествено това явление автоматично предизвиква трудности в приспособяването, тъй като светът се мени непрекъснато и тласка човека към нова психическа нагласа. Понякога се изненадваме от непреодолимите трудности, пред които се изправя някой образован човек, мъчейки се да разбере съвсем прости понятия, които липсват в интелектуалния му багаж. Интеграцията на личността въпреки всичко продължава непрекъснато, но след трийсетгодишна възраст в нея се включват твърде малко нови качества. Другият формиращ процес, тясно свързан с тревогата и способността за самоконтрол, е ученето. Той обхваща всички придобивки и промени на растежа. Голяма част от него се извършва чрез подражание - с други думи, като преднамерено или несъзнателно се копира чуждото поведение и по този начин личността възприема чужди модели на адаптация. Психоаналитичната представа за личността се състои от следните четири части: 1/ Несъзнавано 2/ Подсъзнателно, или То З/Аз 4/ Свръхаз. Ако си представим, че съзнанието ни е като езеро, то дъното ще съответства на несъзнаваното. Всъщност, несъзнаваното е нашето психологично и физиологично наследство. То се управлява от секрецията на ендокринните жлези, наследствеността, състава на кръвта, националната принадлежност, обществената и религиозната среда, обичаите и тенденциите, културата и милионите предишни човешки съществувания. Корените му датират от появата на човека на Земята. Несъзнаваното е инстинктивната нисша първична основа на човека. Посредник между несъзнаваното и Аза е подсъзнанието, или То. Корените му се крият в несъзнаваното, с което е тясно свързано. Двете заедно образуват резервоара на инстинктите, обичаите и спомените. То не може да бъде морално или неморално, защото е съвкупност от различни склонности, инстинкти и желания. То не познава социалните, семейни и етични условности, а стремежът му е да задоволи възможно най-бързо собствените си органични и психически потребности. Тези потребности са известни като нагони. Нагоните са стремежи, произтичащи от подсъзнанието и изискват задоволяването на определени нужди. Азът е онази част от подсъзнанието, която е претърпяла промени под въздействието на външни обстоятелства. Азът помага на индивида да се приспособи, като го учи да разпознава диктатите на реалността. Над сферата на Аза се намира Свръхазът или цензурата, който в известен смисъл представлява моралната съвест на индивида. Той се формира главно през детството, когато детето асимилира културните норми на поведение. Според Фройд, Свръхазът от морална гледна точка не е по-висш от Аза, защото се създава под натиска на обществото. Свръхазът е Аз, потиснат от възпитанието и социалните условности, онази част от Аза, която са моделирали възпитателите ни. Свръхазът издига различни забрани, които задействат репресивните механизми. Репресията се явява като следствие от борбата между То и Свръхаза. Подсъзнанието, или То, се проявява физиологично чрез таламуса, който е нервен център, разположен под мозъка. Таламусът и съседните на него области са център на инстинктите, емоциите, болката, навиците и настроенията. Областта на таламуса е основен мозъчен регулатор - цялата симпатична нервна система зависи от нея. Съзнателната част на индивида е представена в главния мозък - седалище на ума, съзнанието и Волята. Мозъчната кора е седалище на съзнанието и волята, тя е регулиращ, контролиращ и хармонизиращ център, а таламусът е център на емоционалните и подсъзнателните импулси. Ако мозъчната кора не функционира добре, таламусните импулси действат произволно, без контрол от страна на мозъчната кора и индивидът става жертва на своите нагони, емоции, пристъпи на гняв и агресивност. Механизмът на потискане се задейства, когато от подсъзнанието постъпи импулс, противоречащ на морала и възпитанието. Този импулс протича като електрически ток към мозъчната кора и среща по пътя си цензурата или Свръхаза, който го потиска - възможно е индивидът изобщо да не осъзнае съществуването му, тъй като импулсът не достига до мозъчната кора. Той се отклонява към симпатичната нервна система, разстройва я и тя поражда чувство за тревога. Накратко, всеки човек разполага със собствен психически механизъм, за да посрещне въздействията на околната среда. Личността е карта на менталните механизми на всеки човек. Тази структура е съвкупност от вериги, които позволяват проява на индивидуалната интелигентност. СЪЗНАНИЕ И ХИПСОСЪЗНАНИЕ
Въведох термина ХипсоСъзнание (от гръцката дума хипсо - „издигане"), за да дам научно, рационално и физиологично обяснение на различни функционални смущения в човека, които са от изключително и решаващо значение в живота му. Тези смущения са свързани с неспособността му използва ефективно интелектуалните си възможности, за да реши емоционалните си конфликти, да живее в реалния свят, да познае истината, да се избави от вредните последици на стреса, да е в мир с обществената група и изобщо да се справи с всички онези проблеми, които изискват правилно функциониране на мозъка. На теория фактът, че човек притежава интелигентност, би трябвало да му позволи да реши успешно всички тези проблеми. Но какво се извършва вътре в него и го превръща в променлива единица, подчинена на обстоятелствата, емоциите и импулсите си? Защо необикновената структура на нашия мозък не ни позволява да посрещнем с истинско разбиране влиянието на средата? В нашите възможности е да видим какво става в ума на индивида и как то му пречи да използва пълноценно своята интелигентност. Ще се опитаме да разкрием този фактор, като вземем за основа психологическите термини от предишната глава и прибавим някои други в тази. Съществува един-единствен основен елемент, който нанася съществен и неподозиран упадък на човешкия ум - НИСКОТО НИВО НА СЪЗНАНИЕ. Съзнанието, което обхваща всички ситуации в съществуването ни, е основната същност на психическия ни живот. Уорън в своя „Речник по психология" дава следното определение за съзнание: 1) Отличителен белег на психическия живот, характеризиращ се по различни начини като: а) най-общо усещане; б) централен ефект на нервното възприятие; в) способност за преживяване; г) субективен аспект на мозъчната дейност; д) взаимоотношение между Аза и средата. 2/ Общ сбор от преживяванията на субекта в даден момент. З/ Способност на индивида да познава външните предмети и да им въздейства. 4/ Отношение на индивида към моралните или социални противоречия В собственото му поведение, което предполага някакъв оценъчен критерий. От тези дефиниции можем да се убедим, че целият живот на съзнанието се върти около Аза. Азът е главната отправна точка на индивида, в която се срещат минало и бъдеще. Азът трябва винаги да се разглежда като постоянно свързан със съзнанието. Надявам се обаче да докажа, доколкото е възможно и като имам предвид неуловимия и трудно определим характер на психическите явления, че при повечето индивиди съзнанието „функционира" без Аза, или поне без зряло и стабилно Аз. Нека първо разделим съзнанието на две основни състояния, които всички добре познаваме - сън и будност. За момента ще е по-добре да оставим настрана определението на тези състояния, за да разгледаме цялостния феномен на съзнанието. Да сравним съзнанието с деленията на термометъра. Да си представим скала от 20 градуса - десет над нулата и други десет под нулата. Градусите, разположени над нулата, представляват състоянието на будност, а тези под нея - сънното състояние. Знаем, че съществуват различни степени на дълбочина на съня, които все още остават неизследвани и некласифицирани чрез практически приложими понятия. Никой не се замисля, че наред с различните дълбочинни нива на сън, има и няколко степени на будност човек може да бъде повече или по-малко — буден в обичайната си дейност. Ако се върнем към аналогията с термометъра, трябва да отнесем „топ-линиите" градуси (над нулата) към будността, а „студените" (под нулата) към съня. Когато измерваме температурата, разбираме, че не говорим за две различни явления - едно, наречено топлина, и друго - студ. Става дума за едно и също явление, което наричаме температура. Както знаем, нулата е условна величина, възприета за удобство. На практика това означава, че при 10 градуса над нулата все още е студено, а при 50 градуса под нулата все още е топло. Тоест с 20 градуса над нулата искаме да посочим, че е по-малко студено, отколкото при 0 градуса, а когато казваме 50 градуса под нулата, искаме да поясним, че е ПО-МАЛКО ТОПЛО, отколкото при 0 градуса. По аналогичен начин сънят и будността трябва да се разглеждат като едно и също явление - като различни степени на съзнателност. В нашата скала на съзнанието сънят и будността се смесват. Произволната нула отразява само момента на заставането или, както погрешно го наричаме, на „загуба на съзнанието". Съществува привидно състояние на физиологична будност, при която отсъстват явленията, характерни за съня, и друго състояние на по-дълбока будност, свързано с мозъчната и умствена дейност, което е психически неуловимо. Ще използваме нашата скала на съзнанието именно за това състояние, което ще наречем „истинска будност", за разлика от физиологичната будност, която пък ще наречем „привидна будност". Тъй като става въпрос за ново, сложно явление, ще уточним някои термини, за да не настъпи объркване. Когато казваме, че сме будни, ще имаме предвид истинската или дълбока будност. А сега да се опитаме да вградим в този психически комплекс „съзнателното" и „подсъзнателното". Така, както тези термини са интерпретирани от традиционната психология, те се оказват неприложими към общата схема на скалата на съзнанието и затова сме принудени да въведем трети елемент, който ще наречем „свръхсъзнателно". Невъзможно е да определим точното място на свръхсъзнателното, съзнателното и подсъзнателното, тъй като техният диапазон на действие Варира според менталната дейност на индивида. Можем само да се опитаме да определим елементите на съзнанието, които включват всяка една от тези части. Ето защо, трябва да анализираме подробно явлението АЗ. Какво е Азът? Обикновено го определят като „самоличност", като нещо, което се запазва без съществени промени до края на живота ни. Ще се опитаме да дадем такава дефиниция, която да свърже понятието за Аза с по-конкретни и определени човешки способности в пълно съответствие с теорията ни за нивото на съзнателност. АЗЪТ Е СЪВКУПНОСТ ОТ СЪЗНАТЕЛНО РЕФЛЕКТИВНОТО ПОЗНАНИЕ НА ИНДИВИДА. На пръв поглед Азът е само още едно наименование на личността. Самата представа за личността като нещо уникално и различно за всеки човек ни подтиква да я отъждествяваме с Аза. Всъщност при анализ в светлината на системата ХипсоСъзнание ще видим, че Азът е пълна противоположност на личността. Нека разделим индивида на два основни механизма -Аз и Ние. Тук обаче Ние има малко по-различно значение от това на Фриц Кюнкел. Ще разглеждаме това Ние като синоним на личността, като показател за решаващото въздействие на социалната група върху индивида, когото тя формира, моделира и трансформира. Ние е това, което не е същностно за индивида. То е пряко или косвено въздействие на други умове, проникнало в неговия ум, без той да може да се противопостави или да се изтръгне от натиска му. Азът, за разлика от Ние, е всичко онова, което е същностно за индивида. Азът е онази част от влиянията на културата и бита, които индивидът е избрал целенасочено и е променил, разширил и приложил по собствена преценка. Истинското Аз се формира винаги въз основа на размисъл и интелигентен анализ на фактите. Всеки индивид притежава Аз, но той е извън обсега на функционалния механизъм на интелекта. Такъв Аз обикновено не е зряла, разбита и опитна единица, а само едно ограничено до минимум, лабилно и безсилно „аз". Всички хора са имали някакви проблясъци на съзнателно познание и именно те са формирали тяхното Аз. Вече определихме Аза като „съвкупност от съзнателно рефлективното познание на индивида". Нека не забравяме, че не говорим за Аза в общоприетия му психологически смисъл, а за едно АЗ с главни букви. Това е истинското АЗ, Вътрешно присъщо на човека, за разлика от псевдо-Аза, присъщ повече на полусъзнателни същества, неспособни да използват творчески интелигентността си. Всички хора, при които Азът не е формиран от съвкупността на съзнателно рефлективното познание, не притежават Аз в точния смисъл на думата, а само Ние. При други индивиди Азът съществува, но е сведен до минимум поради крайно ограничения сбор от съзнателен опит. Каква е причината едни да имат истинско АЗ, а други - не? Познанието, защото то е архитектът, който гради човешкия ментален механизъм. По-нататък ще обясним, че не е толкова важно КАКВО научаваме, а КАК го научаваме. Може да разграничим пет различни вида учене или познание: 1) Несъзнателно познание 2) Несъзнателно рефлективно познание 3) Съзнателно познание 4) Съзнателно рефлективно познание 5) Свръхсъзнателно рефлективно познание. Несъзнателното познание протича главно чрез създаване на условни рефлекси, подражание и- внушение -то заедно с несъзнателно рефективното познание формира подсъзнанието. Несъзнателно рефлективното познание се натрупва, когато индивидът разсъждава подробно Върху понятия или преживявания, но при ниско ниво на будност. Възможно ли е човек да е несъзнателен, ако използва своята интелигентност? Нека разгледаме скалата за измерване на съзнанието. Виждаме, че деленията съответстват на степените на будност, през които преминава индивидът. По време на този преход той не губи способността си да разсъждава, но тя се изменя под въздействието на полусънното състояние. Нима не мислим и не разсъждаваме по време на сън? По-нататък ще разгледаме темата по-задълбочено. Съзнателното познание се извършва, когато индивидът поддържа високо ниво на будност, но е лишен до известна степен от способността да разсъждава или не я използва правилно. Съзнателно рефлективното познание протича, когато индивидът използва рефлективната си способност при по-високо ниво на съзнателност или будност от обичайното. Накрая, свръхсъзнателно рефлективно познание постига онзи индивид, който чрез определен метод се е издигнал до високо ниво на съзнателност и наред с това прилага особено добре рефлективната си способност. Съзнателното и съзнателно рефлективното познание, взети заедно, образуват съзнанието, а свръхсъзнателно рефлективното познание - свръхсъзнанието на индивида. Много малко хора притежават свръхсъзнателното, което представлява максимална степен на реализация на индивида. Ако разгледаме различните състояния на съзнанието, ще стигнем до изключително важен факт - сънното и будното състояние се преплитат в мозъка и оказват въздействие върху неговия механизъм. Индивидът никога не е напълно заспал или напълно буден. Денем в състоянието на будност винаги присъства известна доза сън. През нощта, когато сънуваме, винаги поддържаме някакво състояние на съзнателност. За да оценим степента на функционалните смущения, предизвикани в мозъка от сънното състояние, ще разгледаме накратко психическата дейност по време на сън. Светът на сънищата е лишен от логика, съразмерност и разумна интелигентност. Събитията, които „настъпват" по време на сън, са в пълен разрез с реалния живот на индивида и не зависят от физическите и моралните закони. Това е светът на абсурдното и нелогичното, където властва фантазията. По-висшите способности на ума временно са блокирани и остават да действат само инстинктивните и емоционалните сили. Индивидът разсъждава, но този процес напълно се изкривява под въздействието на съня. Думата „изкривяване" много точно описва това, което става в мозъка. Човек усилено разсъждава, но разсъжденията му са деформирани поради капризното и изменящо се влияние на онеиричната атмосфера, която неизменно присъства. Обикновеният човек е неспособен да живее пълноценно в реалния свят. Ще наречем това явление „ниско ниво на съзнание". Всички хора с ниско ниво на съзнание се намират в дълбоко сънно състояние. Психиката на индивидите с по-високо ниво на съзнание има по-слаба сънна характеристика. За да подчертаем огромното значение на този факт, приемаме следното твърдение: степента на функционално съвършенство на човешкия ум е правопропорционална на по-високото и обратнопропорционална на по-ниското ниво на съзнание. Колкото по-високо е нивото на съзнание на човека, толкова по-голяма е способността му да прилага пълноценно интелектуалните си способности, за да живее в реалния свят, да преодолее вътрешните противоречия и да познае истината. Това явление, непознато за психологията, както и всичко отнасящо се до истинското Аз, несъмнено е най-важният ключ за разшифроване на тревожните и променливи реакции в човешкото поведение. Отношението между съзнание и интелигентност е тясно свързано с този въпрос. Ясно е, че като говорим за съзнание, използваме тази дума в смисъл на „високо ниво на съзнание". Съзнанието и интелигентността не са идентични. Нещо повече, любопитно е да отбележим, че на практика прекалено културният и образован индивид поддържа по-ниско ниво на будност от необразования работник. Образованият човек до голяма степен е лишен от същинско Аз, тъй като носи голям културен товар -с други думи, влиянието на социалната група в него е много силно, широко и всеобхватно. Следователно той притежава много от онова, „което не е същностно за него" и на преден план в съзнанието му стои Ние. Необразованият човек с ограничен опит и култура има само онова, което е негово - той притежава повече Аз, отколкото Ние. Още древните философи в стремежа си да намерят истината стигнали до тези прости понятия. Те разбирали, че за да е валидно, познанието трябва да отговаря на истината и че мъдростта е съвършена форма на познание. А кога един индивид става мъдър! Когато е способен да вижда нещата такива, каквито са в действителност, отвъд чистата привидност, като прекрачи бариерите на съня. За съжаление, теорията за нивото на съзнание ни навежда на мисълта, че ние, хората, сме жертва на чудовищна измама, защото част от съзнанието ни (под влияние на сънното състояние) пречи на правилното функциониране на мозъка. Това донякъде е така, защото живеем в свят, където целта е да се формират интелигентни същества, но за жалост с твърде ниско ниво на съзнателност. Ако малко се замислим върху неуловимото въздействие на съня, лесно ще проумеем трудностите, с които се сблъсква човек, когато изучава тънкия механизъм на ума, особено като вземем предвид, че собственото ни мислене е засегнато от тези смущения. Очевидно за да може да изследваме и разберем докрай това явление, трябва първо да освободим собствения си разум от смущаващото влияние на фантастичния свят на сънищата.
За предишната част ТУК
Следващ постинг
Предишен постинг
1.
анонимен -
Не ме е страх от смъртта. Няма болка, ...
05.10.2010 23:58
05.10.2010 23:58
Не ме е страх от смъртта.Няма болка, лека е като сън-уверявам те.Но не трая като ме заплашва-явно знае нещо.Само не зная с кого си обменя инфо.Сигурно се мъчат и на теб да направят кал...А стрес-колкото искаш-дори при мен са комбинран факторите.Фаза изтощение съм прекрачила още преди 10 години,трябваха ми 2-3 год за да стъпя на крак от безсилието.И така да се гаври с мен...Но това не е важно...
цитирайЯвно сте минали на друго ниво, което е добре. Поздрав и успех!
цитирай