Лев Н. Гумильов

ФАЗАТА НА ОБСКУРАЦИЯ

(из “Етногенезата и биосферата на Земята”, ХХХV)

            “Здрачът”   на  етноса

            Отличителната черта на “цивилизацията” е намаляването на активния елемент и пълното доволство на емоционално пасивното и трудолюбиво население. Но не бива да изключваме третия вариант - наличието на нетворчески и нетрудолюбиви хора, емоционално и умствено непълноценни, но притежаващи повишени изисквания към живота. През героичните епохи на растежа и самопроявленията тези индивиди имат малко шансове за оцеляване. Те са лоши войници, некадърни работници, а пътят на престъпността в строгите времена бързо довеждал до ешафода. Но през мекото време на цивилизацията при всеобщото материално изобилие да всички има излишно парче хляб и жена. “Животолюбците” (нека бъде простен на автора този неологизъм) започват да се размножават без ограничения и, тъй като те представляват индивиди с нова нагласа, създават свой императив: “Бъди такъв, като нас”, т.е. не се стреми към нищо такова, което да не може да се изяде или изпие. Всеки растеж се превръща в нежелателно явление, трудолюбието се осмива, интелектуалните радости предизвикват ярост. В изкуството се наблюдава понижаване на стила, в науката оригиналните трудове биват изместени от компилациите, в обществения живот се узаконява корупцията, в армията войниците държат в покорство офицерите и пълководците, заплашвайки ги с метежи. Всичко е продажно, на никого не може да се вярва, на никого не може да се разчита, а за да може да управлява, владетелят трябва да прилага тактиката на разбойнически главатар - да подозира, следи и убива своите съратници.

            Порядъкът, установяващ се в тази фаза, която е най-правилно да се нарече “обскурация”, съвсем не може да се счита за демократичен. Тук господствуват групите, както и в предходните стадии, само че принципът на отбора е друг - негативен. Ценят се не способностите, а тяхната липса; не образованието, а невежеството; не твърдостта в мненияна, а безпринципността. Далеч не всеки еснаф е способен да задоволи тези изисквания и затова по-голямата част от народа се оказва непълноценна от гледна точка на новия императив и следователно - неравноправна. Но тук идва възмездието: животолюбците умеят само да паразитират върху тлъстото тяло на оялия се за времето на “цивилизацията” народ. Самите те не могат нито да създават, нито да съхраняват. Те разяждат тялото на народа както клетките на раковия тумор - организма на човека, но побеждавайки, т.е. умъртвявайки съперника, загиват и самите те.

            В действителност дори за запазването на семейството и възпитанието на децата са нужни съвсем различни качества от тези, които толкова грижливо са били култивирани; в противен случай децата ще се разправят с родителите си при първия възможен случай. И тъй, след настъпването на тържеството на обскурацията, носителите й изчезват като дим и остават оцелелите от всички неразбории потомци на първоначалните носители на статичното състояние, които сред руините отново започват да учат децата си да живеят тихо, избягвайки конфликтите със съседите и помежду си. Анатомично и физиологично те са пълноценни хора, приспособяващи се към ландшафта, но пасионарното им напрежение е толкова малко, че процес на развитие на етносите не протича. Дори когато сред тях случайно се ражда пасионарен индивид, той си търси реализация не в родината, а при съседите (например албанците са правели кариера или във Венеция, или в Константинопол). Тук възникват две възможности: или останалите живи влачат едно жалко съществуване като реликтов етнос, или попадат в пещта на претопяването и при някои благоприятни условия от няколко отломки се сплавя нов етнос, само смътно спомнящ си за своя произход, защото за него е къде по-важна датата на новото му раждане. И отново процесът преминава същите стадии, ако случайно не го прекъсне някакво външно въздействие.

            Нагледните примери за илюстриране на фазата на обскурация са по-малко, отколкото тези за останалите стадии. Народите на Европа - както Западна, така и Източна - не са толкова стари, та да изпаднат в състояние на маразъм. Затова следва да се обърнем за примери към древността.

(…)

И  навсякъде  така

            Приведеният материал ни е достатъчен за извода, който не ще бъде променен от увеличаването на броя на примерите. Пасионарността на античния или елино-римски суперетнос затихвала, кристализирайки в цивилизация, способна да устои срещу напора на съседите вследствие на натрупаната инерция. Тази система била взривена отвътре от мощния ексцес или пасионарния тласък, който възникнал в региона на Скандинавия, Източна Европа, Мала Азия и Сирия. Тази локализация показва, че описаният феномен няма отношение към социалната криза на робовладелската система и не е плод на съзнателната дейност на хората, които загивали, без да разбират защо изведнъж животът им станал толкова лош.

            Да удържат процеса и да спасят страната не могли нито бюрократичният гений на Диоклециан, нито политическата ловкост на Константин, нито военните таланти на Теодосий. На Изток, където се образувал един нов етнос, условно наричан византийски, варварите били отблъснати, а на Запад те просто заместили изчезналите римски граждани.

            Същият процес протичал във Византия по времето на [династията на]Ангелите и завършил с падането на Константинопол през 1204 г. Избликът на патриотизъм в Никейската империя временно оживил разпадащата се страна, но процесът на етнически разпад продължавал и дори мъжеството на Йоан Кантакузин не могло да го спре. Византийският народ изчезнал, разтворил се, бил деформиран дълго време преди османците на нахлуят в беззащитния, по-точно - нямащият воля за защита Константинопол (на 5 май 1453 г.).

            Ахеменидската империя загинала от външен удар и обскурацията на Близкия Изток дошла по-късно. Тя облекчила победата не на Александър Македонски, а на Сула, Лукул и Помпей, на Тит и Траян, а също и на сакския вожд Аршак, основал Партянското царство върху развалините на Древен Иран.

            В средновековен Китай обскурацията се прокрадвала постепенно. През средата на ХVІІ век прогнилата бюрокрация на [династията] Мин капитулирала пред селското опълчение на Ли Цзъчън, а последното било мълниеносно разбито от шепата манджури, току-що обединени от княз Нурхаци. След това Китай се намирал в каталепсия двеста години, което дало повод на европейските наблюдатели да оценят временната летаргия като неотделино свойство на китайската култура. А в действителност това не е било болест на една израстваща култура, а закономерното стареене на един етнос, преживял повече от хиляда години (581 - 1683 г.).

            Колкото и да е странно, фазата на обскурация не винаги довежда до гибелта на етноса, макар винаги да нанася на етническата култура непоправима вреда. Ако обскурацията се развива бързо и наблизо няма хищни съседи, стремящи се към завоевания, то императивът: “Бъди такъв, като нас” посреща логичната реакция: “Един ден, но мой!”. В резултат изчезва самата възможност за запазване на етническата доминанта и за всякакви колективни мероприятия, дори и разрушителни. Насоченото развитие се изражда в някакво подобие на “брауново движение”, в което елементите - отделни хора или малки консорции - запазили, макар и частично, традицията, получават възможността да противостоят на тенденцията към прогресивен упадък. При наличието дори на малко пасионарно напрежение и инерция на битовите норми, изработени от етноса през предшествуващите фази, те консервират отделни “островчета” на културата, създавайки измамното впечатление за това, че съществуването на етноса като цялостна система не е прекратено. Това е самоизмама. Системата е изчезнала, оцелели са само отделните хора и техният спомен за миналото.

            Фазата на обскурацията е ужасна с това, че тя представлява серия от резки изменения на нивото на пасионарността, макар и незначителни по абсолютна стойност. Адаптацията при толкова бързи и постоянни изменения на средата неизбежно закъснява и етносът загива като системна цялостност.

            И тъй, ясно е, че пасионарите не изместват никого от етноса, а за сметка на излишната си енергия създават разнообразие, усложняващо етническата система. А сложните системи са по-устойчиви от опростените.

            Такъв е механизмът на етногенезата - на един природен процес. И е ясно, че нито идеята на Августин за града Божи, нито Хегеловия стремеж към Абсолюта, нито философската екзистенция на Ясперс са приложими за обяснението на това явление.