Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
31.07.2010 21:30 - Етносът и четирите усещания за време.
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 1956 Коментари: 2 Гласове:
3

Последна промяна: 31.07.2010 21:35


 

Лев Н. Гумильов

ЕТНОСЪТ  И  ЧЕТИРИТЕ  УСЕЩАНИЯ  ЗА ВРЕМЕ

 (из  "Етногенезата  и  биосферата  на  Земята", VI, 3)

Какво е това "време" - не знае никой. Но хората са се научили да го измерват. Дори най-примитивните народи, нямащи нужда от линейно отчитане на времето от някаква условна дата ("Основаването на Рим", "Сътворението на света", "Рождество Христово", "Хиджра" - бягството на Мохамед от Мека в Медина и т.п.), различават деня и нощта, годишните времена, "живата хронология" по датите на собствения си живот и най-сетне цикличността - седмицата, месеца, дванадесетте години, всяка от които носи името на животно (тюрко-монголския календар). Според данните на сравнителната етнография линейното отчитане на времето се появява тогава, когато етносът започва да усеща своята история не като изключително явление, а във връзка с историята на съседните страни. А с натрупването на знания възниква и квантуването на времето в съзнанието на хората, т.е. делението му на епохи, твърде неравни по продължителност, но еквивалентни по изпълнеността си със събития. Тук категорията "време" се свързва с категорията "сила" - причината, която предизвиква ускорението, в (нашия) частен случай - това на историческия процес (24).

Това разнообразие на системите за отчитане (на времето) показва, че то отговаря на сериозни промени в етнопсихологията, които на свой ред се определят от смяната на възрастите на етноса. За нашите цели е важна не една или друга система за отчитане, а различията в понятията за минало, настояще и бъдеще.

Когато етническата общност встъпва в първия творчески период на своето ставане, водещата част от нейното население, тласкаща цялата система по пътя на етническото развитие, натрупва материални и идейни ценности. Това натрупване в областта на етиката става "императив" и по отношение на времето се трансформира в усещането, което може да се нарече "пасеизъм". Смисълът му се състои в това, че всеки активен строител на етническата цялостност се чувствува като продължител на линията на предците, към която той прибавя нещо: още една победа, още едно здание, още един ръкопис, още един изкован меч. Това "още" говори за това, че миналото не си е отишло, то съществува в човека и затова към него трябва да се прибавя нещо ново, защото по този начин миналото, натрупвайки се, се придвижва напред. Всяка изживяна минута се възприема като прибавка към съществуващото минало (Passйexistente).

 Резултат на това възприятие на времето са подвизите на героите, доброволно отдаващи живота си за отечеството: на спартанския базилевс Леонид при Термопилите, на консула Атилий Регул в Картаген, на Ролан в Ронсевалския проход, при което последното еднакво се отнася и до историческия бретонски маркграф, и до литературния герой на "Песен за Ролан". Такива са били и монасите-богатири Пересвет и Ослябя, послушниците на Сергий Радонежски, загинали на Куликовото поле, и кереитския богатир Хадах-Багатур, повлякъл след себе си воините на Чингис, за да даде възможност на "своя природен хан" да се скрие (25). Европейците от този тип са издигали готическите катедрали, без да увековечат своите имена; индусите са издялали чудните статуи в пещерните храмове; египтяните са строяли гробници; полинезийците са открили за своите съотечественици Америка и са пренесли на островите кумару (сладките картофи). За тях е характерна липсата на лична заинтересованост. Те като че ли са обичали своето дело повече от себе си. Но това не е алтруизъм - предметът на тяхната обич е бил в самите тях, макар и не само в тях. Те са се чувствували не само като наследници на великите традиции, но и като част от тях и отдавайки в името на тези традиции драгоценния си живот - бързо като воини или бавно като строители - те са постъпвали според своята нервно-психофизична нагласа, определяща вектора и характера на тяхната дейност. Хората от този тип се срещат през всички епохи, но в началните стадии на етногенезата те са малко повече. Когато процентното им съдържание намалява, настъпва времето, което сме свикнали да наричаме "разцвет", но по-правилно би било да му казваме "разпиляване".

На мястото на пасеизма идва актуализмът. Хората от този тип забравят миналото и не желаят да знаят бъдещето. Те искат да живеят сега и за себе си. Те са мъжествени, енергични, талантливи, но онова, което вършат, го вършат заради себе си. Те също извършват подвизи, но в името на собствената си алчност; търсят високо положение, за да се насладят на своята власт, защото за тях е реално само настоящето, под което неизбежно се разбира своето - личното. Такива в Рим са Гай Марий и Луций Корнелий Сула, в Атина - Алкивиад, във Франция - "великият" принц Конде, Людовик ХIV и Наполеон, в Русия - Иван Грозни, в Китай - Суйския император Ян Ди (605 - 618 г.). А писателите, художниците, професорите и т.п., извършващи понякога нещо грандиозно само за да прославят името си, не могат дори да бъдат изброени! Такива са и веселите гуляйджии, бонвиваните, прахосниците на живота - те също живеят с днешния ден, макар и продължаващ един цял, но техен живот. Когато процентът на хората от този тип в състава на етноса се увеличава, наследството, натрупано от жертвените им предци, бързо се разпилява и това създава измамното впечатление за изобилие, поради което (това време) се счита за "разцвет".

Читателите могат да си помислят, че авторът осъжда хората с такава нагласа. Не! Тяхното възприятие на времето е също такова явление, както и описаното по-горе, и зависи не от тяхното желание, а от особеностите на висшата нервна дейност. Те не биха могли да бъдат други, дори ако биха искали. Знаменитите сентенции "И един ден, но мой" и "След нас и потоп" не са цинизъм, а искреност, и наличието в етноса на хора от този тип води не до неговото изчезване, а само до прекратяване на растежа, което понякога е дори целесъобразно, тъй като не жертвувайки себе си, тези хора не си поставят за цел и принасянето в жертва на своите съседи и стремежът към безпределно разширение на етническия ареал се заменя с установяването на естествени граници.

 Третият възможен и реално съществуващ вариант на отношение към времето и света е игнорирането не само на миналото, но и на настоящето в името на бъдещето. Миналото се отхвърля като изчезнало, настоящето - като неприемливо и за реална се признава само мечтата. Най-ярки примери за такова възприятие на света са идеализмът на Платон в Елада, юдейският хилиазъм в Римската империя, сектантските движения от манихейски (албигойството) и маркионитски (богомилството) тип. Не е избегнал футуристичното (така би било най-правилно да го наричаме) въздействие и Арабският халифат, където от IХ в. насетне бедуините от Бахрейн приемат идеологическата система на карматството и се разпространяват по Сирия, Египет и Иран. В Египет карматите установяват своя династия - Фатимидите, а в Иран овладяват планинските крепости Аламут, Хирдекух и Лумбасар, откъдето диктуват на мюсюлманските султани и емири своята воля. Персите ги наричат измаилити, а кръстоносците - асасини.

Идеологията на карматите е откровено идеалистична, но не религиозна. Според тяхното учение светът се състои от две половини, огледално отразяващи се една в друга. В този свят те, карматите, били угнетявани, обиждани и ограбвани. В антисвета всичко трябвало да бъде наопъки: те, карматите, щели да угнетяват, обиждат и ограбват мюсюлманите и християните. А да се прехвърлят в антисвета можели само с помощта на "живия бог" и назначените от него старейшини-учители, на които трябвало безусловно да се подчиняват и да им плащат пари. Нищо религиозно в тази система няма. Представата за дейността на карматите като борба на угнетените с феодалите отразява само една и то не най-важната страна на въпроса. Фатимидите в Кайро и Хасан Сабах в Аламут са също такива потисници на селяните, каквито са били и техните противници, въпреки че понякога те използували социалните противоречия в интерес на своята политика. А и може ли една банда или секта да изразява интересите на широките маси?

Но в Древен Китай футуристичното възприятие на времето, проявило се презIII век, довежда народа до селското възстание на "жълтите превръзки". Наред с действителните класови противоречия по време на управлението на династията Късна Хан (25 - 220 г.) даоските учени се оказали изместени от всички постове на държавната служба от конфуцианците и били принудени да си изкарват прехраната с лечение на болести и предсказване на времето. Това сиромашко съществуване не ги устройвало и в техните среди се създава теорията, според която "синьото небе на насилието" ще бъде сменено от "жълтото небе на справедливостта". В действителност пък небето станало пурпурно от отблясъците на пролятата кръв - по време на смутовете, последвали възстанието, населението на Китай намалява от 50 млн. до 7,5 млн. Лекомислено би било да се обвинява за всички беди само даоската пропаганда, тъй като преобладаващото мнозинство от участниците в събитията са били чужди на всякакви философски концепции. В нашия аспект е важно само да отбележим наличието на футуристично възприятие на света и активизацията му при едновременния упадък на пасеистичното, като че ли прогонено от живота на народа. И не е случайно, че III век се счита за епохата, разделяща древния и средновековния Китай. Новото натрупване на ценности, както идеологически, така и материални, започва през VI век при династията Суй и се оформя в пасеистично течение през VIIвек по време на династията Тан. Н. И. Конрад нарича това явление китайски ренесанс, когато под лозунга за "завръщане към древното" се създава нова оригинална култура, противостояща на моралния разпад и грубостта на войнишките и номадски царства от епохата, наричана "Петте варвара" (26).

Би могло да се направи заключението, че футуристичното възприятие на времето се среща толкова рядко, че то представлява аномалия. Това не е вярно - то е закономерно, както и двете останали, но въздействува на етническата общност толкова пагубно, че или етносът загиба изцяло, или загиват "мечтателите", или "мечтателите" обявяват мечтата си за осъществена и стават актуалисти, т.е. започват да живеят като всички. Футуристичното възприятие на света е опасно за околните само в чисти форми и високи "концентрации". Когато то се смесва с други възприятия на света, то е способно дори да предизвика симпатия. Например Йохан Лайденски в Мюнстер успява да постигне високо напрежение на страстите и неизбежно свързаното с него кръвопролитие, но съвременните баптисти са еснафи и като такива те в приетата от нас класификация стоят по-близо до еснафите католици, протестанти и атеисти, отколкото до своите идейни и духовни предци. С други думи изповядването на една идея не отразява отношението към времето и не е свързано с него. Инвариантността на футуристичното възприятие на времето се състои в това, че възтържествуването му предизвиква процес на етническа дезинтеграция. Тъй като такива процеси се наблюдават във всички изследвани от нас периоди, то очевидно е, че изчезването на етносите не е случайност, както впрочем и появата на нови такива. И едното, и другото са компоненти на един и същ диалектически процес - на етногенезата и ако, бидейки хора, ние можем да симпатизираме на всяко умонастроение или нагласа, то като учени трябва просто да определим съотношението и векторите на компонентите на величините в общото направление на изучаваното движение.

Пасеизмът, актуализмът и футуризмът отразуват трите стадия на етническата динамика, но освен това трябва да има и действително съществува състема за оценка на категорията време, съответствуваща на статичното състояние на етноса. Тя се състои в игнорирането на времето като такова. Времето не интересува хората от този тип, защото те не извличат от измерването на времето никаква полза за дейността, с която се изхранват. Тези хора (по-горе ги нарекохме еснафи) живеят във всички стадии, но при наличието на другите категории те са малко забележими. Но когато с възтържествуването на "футуризма" всичките им съперници изчезват, от дупките изпълзяват неизтребимите посредствености и историческото време спира.

И тъй, ние свързахме всички линии на нашия анализ и получихме потвърждение на хипотезата за четиричленната конструкция на етническото ставане. Това не е случайно съвпадение и не е произволно построение, а отражение на същността на процеса на етническия разпад. Но ако анализът ни изчерпваше темата, то не само етнологията, но и самите етноси отдавна вече не биха съществували, тъй като те за изтеклото историческо време биха се разпаднали. Очевидно наред с разрушителните процеси на вътрешноетническата еволюция съществуват и съзидателни такива, благодарение на които възникват нови етнически общности. Затова етническата история на човечеството не престава и докато на Земята има хора не ще престане. Защото етносът не е аритметична сума на човекоединици, а "система" - едно понятие, което трябва да се разгледа подробно.

БЕЛЕЖКИ :

(24) Гумилев, Л.Н., "Этнос и категория времени" // "Доклады Географического общества СССР", Вып. 5, Л., 1970, 143 - 157

(25) Козин, С.А., "Сокровенное сказание", М.;Л., 1941, с.140

(26) Конрад Н.И., "Запад и Восток", М., 1966, с. 119 - 149, 152- 281

ВЪПРЕКИ

(из "Етногенезата и биосферата на Земята", ХХХ, 3)

Ако разглеждаме историята като функция на времето и се откажем от всички предвзетости, свързани с това, ще се окаже, че времето не се държи еднообразно. Това съждение е толкова непривично, че се налага да се уговорим за термините, тъй като предлаганите тук дефиниции касаят само "историческото" време, но не засягат математическите концепции на Нютон или Айнщайн и "биологическото време", изчислявано по смяната на поколенията на изучавания вид. Да се прилагат описаните по-долу особености към процесите на геологическото време също не бива, тъй като неодушевеното вещество има свои закономерности. Нека се ограничим със спецификата на човека и характера на неговото ставане. Това също не е малко.

Историческото време за разлика от физическото (протяжното), биологическото и относителното (това на континуума) се проявява чрез наситеността със събития. Онова, което наричаме "време", е процес на изравняване на енергетичните потенциали, понякога нарушаван от взривове (тласъци), възсъздаващи неравенството на енергетичните потенциали, т.е. разнообразието. Импулсите, възникващи в биосферата поради тези тласъци, именно са материалната основа на творчеството, проявяваща се в стремеж ту към красота - изкуството, ту към истина - науката, ту към справедливост - морала, ту към власт - благодарение на този импулс се създават държавите, ту към победа - било то завладяване на чужда страна или мимолетен успех на оперен тенор и т.н. Тези импулси могат да бъдат позитивни, т.е. жизнеутвърждаващи, щадящи всичко живо и ценящи всичко създадено от човешките ръце и негативни, разделящи енергията, информацията и веществото, в което информацията си намира приют. Негативният импулс отвежда квантите енергия отвъд границите на времето... и това е истинският край на процеса. Но позитивният импулс възсъединява енергията с неодушевеното вещество, приема информацията - и светът продължава да съществува отново. Всичко неповторимо и прекрасно изчезва при загубата на енергетичния заряд. Ето защо са толкова огромни загубите през епохите, наситени с дела, но против гибелта се изправя Паметта; а колективната памет на етносите - това именно е историята на културата.




Гласувай:
3
0



Спечели и ти от своя блог!
1. tili - Много благодарности
01.08.2010 16:01
за тази статия! Защо вече никой не пише така? Гумильов! Голям и талантлив!
" Когато процентът на хората от този тип в състава на етноса се увеличава, наследството, натрупано от жертвените им предци, бързо се разпилява и това създава измамното впечатление за изобилие, поради което (това време) се счита за "разцвет".

Дали ни е останало нещо?
цитирай
2. zahariada - :Re))1 Благодаря ти!
01.08.2010 17:48
Дано! Остава ни да четем, след като духовното ни е избягало. Поздрав!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 21879502
Постинги: 12017
Коментари: 17406
Гласове: 23007
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930