Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.07.2010 00:06 - Звънтящите кедри на Русия. Анастасия - 6част.
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 1773 Коментари: 0 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg


15.ПРЕДПРИЕМАЧИ И ХЕРБАЛАЙФАДЖИИ

 

Едва при пристигането си на Московското летище "Внуково" аз осъзнах,че в моя портфейл има само пет милиона рубли и нямам конкретен план за действие. Работниците от фирмата ми и семейството ми едва ли ще се справят със започналите да се натрупват дългове и явно ще им се наложи да продадт имуществото. Ето защо от тяхна страна не можех да разчитам на никаква помощ. Разбира се, аз можех сам да намеря изход от положението, ако бях останал в Новосибирск, но за тази цел трябваше да съсредототча цялото си внимание - денем и нощем - върху делата на фирмата. Но след събитията в тайгата и обещанието, което бях дал на Анастасия или на самия себе си, това се оказа напълно невъзможно.

Трудно е сега да се каже дали въздействието на Анастасия или собственото ми духовно пробуждане и желание бяха започнали да определят действията ми.

Беше ми ясно, че съм разорен. От многочислените примери с мои колеги аз знаех прекрасно, че в такова положение човек не трябва да разчита нито на близките си, нито на работниците, нито на приятелите. Всички ще почнат да бягат от тебе като от чума. Може да си бил на върха цели десет години, но ако само веднъж се издъниш, печелиш незабавно и презрението, и пълната забрава на всички, които са били около тебе. Не един и двама най-известни предприемачи бяха сърбали тази попара. В случая трябваше да се надявам изключително и само на себе си и на умението си да намирам изход и от видимо най-безнадеждната ситуация.

Захвърляйки в хотела чантата с пуловера, няколко ризи и още някакви дребни вещи, аз тръгнах насляпо из Москва. Опитвах се да осъзная казаното от Анастасия относно предприемачите на Русия.

Първото нещо, което ми се наби на очи този път в Москва, бе активността, брожението на хербалайфаджиите.

Спретнато облечени хора по станциите на метрото и в центъра на столицата усилено предлагат работа "в една чуждестранна фирма". Примамват минувачите с обещания за добро заплащане и шансове за издигане в кариерата. В началото за "Хербалайф" и дума не обелват. Може би защото във вестник "От ръка на ръка", в рубриката "Търся работа", почти всяка обява завършва така: "... и без Хербалайф".

Но те, с предложението "Работа за вас" и с помощта на малки листовки от някаква чуждестранна фирма упорито ви канят на "събеседване". По-късно разбрах, че дошлите на събеседването биват подлагани на масирана плихологическа обработка. Акцентира се върху два жизнено важни за средния руснак фактора. Първият: бойки оратори от трибуната обясняват и убеждават чрез "собствен опит" и фантастични примери с роднини, че били получили "чудодейно изцеление с помощта на задокеанския хербалайф". Освен това внушават на бъдещите дистрибутори, че ще се занимават с изключително благородно дело - ще лекуват хората. Системата е тъй вълшебна, разправят те, че не трябва да си медицински работник: просто 2-3 занятия, даже и да си мазач-бояджия - и си готов... Моля, консултирай болните потребители!

Вторият акцент се изразява в разкази с живи примери как може да забогатееш, занимавайки се с разпространението на хербалайф. За това е нужно да купиш, отначало със свои пари, поне един комплект. После трябва да намериш поне още един човек и в устна, задушевна форма да му докажеш необикновено благотворното действие на тия чуждестранни билки, ако почне да ги пие лично. И да му продадеш комплекта по-скъпо: Също така е необходимо да привличаш паралелно нови разпространители. От всеки привлечен дистрибутор получаваш процент. И колкото повече хора привлечеш, толкова по-високо ще се качваш в йерархията - толкова повече пари ще се сипят върху тебе като из ведро....

На мене, като предприемач, веднага ми стана ясно, че такива пари наистина текват като златен дъжд, но само за онзи, който седи на върха и за неговите непосредствени приближени. Цялата дълга верига от дистрибутори, разпределени на така наречените "нива", живеят за сметка на това, че всяко ниво прави своя надценка, а за всичко плаща най-последният - повярвалият в чудодейната сила на продукта, болният потребител. В отделни случаи цената се вдига до двадесет пъти от първоначалната!!! Системата на разпространение с помощта на огромно количество агенти, убеждаващи в устна и доверителна форма руснаците в чудодейността на хербалайфа чрез примери за "собствено изцеление" действа у нас безотказно. Със същия успех може да се продава и пепел от печките, а на ония, които се оплакват, че няма резултат, да се обяснява че са нарушили начина на вземане и препоръчвания специален режим... Подобна манипулация зацепва най-ефективно именно в страни като нашата, тъй като отдавна свикнахме да търсим"най-достоверна" информация на четири очи, а не по официалните пътища.

Напълно е безсмислено тук да дискутираме надълго и нашироко за ползата и вредата от "Хербалайф". Това не е за две приказки. Ще кажа само с абсолютна увереност от лични наблюдения, че целият патос на сладкопойните разпространители относно "собственото им изцеление" се изпарява в мига, когато системата ги удари в джоба. Тогава ще ви засипят с цяла лавина от съвсем противоположни примери на тема: "Пази се, това е страшно токсично!"...

Този вид система за разпространение е разработена на запад. От запад дърпат конците, въвличайки безработните руснаци - това не са наши предприемачи.

 

А ето и още една премъдрост на западните бизнесмени:



16."БЕЗПЛАТНА ПОЧИВКА НА ХАВАИТЕ"...

 

Ако на многолюдно място в Москва ви спрат елегантни млади хора, понякога говорещи с акцент, и много вежливо ви предложат да посетите презентацията на някоя чуждестранна фирма, където за вас е запазена специална масичка и където ще се резиграва безплатна томбола, която ви предоставя възможност да спечелите златен часовник или безплатна почивка в Хаваите, вие може да останете с впечатлението, че вземайки "безплатния" билет на чудестранната фирма, "безплатната" почивка ви е в кърпа вързана... Но ние знаем пословицата: "Безплатно сирене има само в капана за мишки".

Не е никак трудно да се досети човек как работи капанът в този случай. Вие "безплатно" получавате възможност да поживеете във великолепни апартаменти. При пристигането ще се убедите, че те съответстват напълно на снимките в каталога. Билетите за самолета, храната и всяко друго обслужване обаче са за ваша сметка. Прекарвайки само няколко дни, вие ще разберете, че един ден "безплатно" пребиваване ви излиза няколко пъти по-скъпо, отколкото ако бяхте си платили обикновена оферта на същата цена за друг курорт, не по-лош от първия. Всичко е много просто: "безплатното" прекарване се компенсира с множеството надценки на комплескса от услуги и храненето. При това в тези надценки влиза и надницата на уличните агенти, и така наречената "безплатна" презентация, и каталозите, които ви "подаряват", и печалбата на компанията....

Разбира се, за хора, които имат достатъчно пари, това не е проблем - може само в даден момент да се усетят, че са ги направили на глупаци. Друго е страшното: когато един среден русин с нищожни доходи, събрал всичко спастряно за годишния си отпуск, клъвне на тази въдица и вместо да отиде при майка си или в някой от руските курорти, вземе че хариже на презокеанските умници всичките си средства и прекара две седмици като пълен глупак в апартамент за глупаци!

Защо ни правите на кръгли идиоти, отвъдокеански господа? Аз съм виждал павилиони, натъпкани до козирката с чужди стоки, където се продава даже вносна вода. Спомних си, че и на моя параход беше същото, но някак си тогава не се замислях кой стои зад всичко това. Слушам по радиото за съмнителното качество на наводнилите цялата страна пилешки бутчета; за бутилките с вода, в които зад красивите етикети за целебност и минералност наливат за нашите магазини най-обикновена вода от чешмата със съмнителни добавки. Гледам огромното количество табели, предлагащи да се подкрепим с "хот-дог" - сякаш цяла Москва и Русия са направили от тези гумени кренвирши свое национално ястие - и си мисля: защо по-рано това не ми правеше впечатление? Спомних си с какво уважение и раболепие посрещахме в началото на перестройката чуждестранните предприемачи. Как устройвах за тях бизнес-пътувания по Об и как сибирските предприемачи се стараеха да осигурят помощ за тяхното обслужване. Разбера се, сред тях имаше най-различни хора, но в крайна сметка какво се получи?

Къде сте вие, руски предприемачи? Вие, които трябваше да направите от Русия рай!?



17. В ЗОРИТЕ НА ПЕРЕСТРОЙКАТА

 

В самото начало на перестройката, когато излезе първият закон "За кооперациите в СССР", за много хора той прозвуча като тръба за атака. И много хора, млади и не съвсем млади, но задължително енергечни и желаещи да направят нещо за себе си и за страната, буквално се хвърлиха в бой. Но моментално се оказаха в обкръжението на недоброжелателната тълпа. "Шаро, дръж! - завика тя - Буржоа, нахалници!"

За какво се бореха те? Въпреки че трудът на повечето пионери-предприемачи изискваше денонощна отдаденост, колосално количество енергия, досетливост и находчивост, то както и да работеха, каквото и да правеха, и едно "мерси" от никого не чуха. Нужна бе поне минимална поддръжка, а тя можеше да дойде само при общуване и взаимодействие. Тогава именно възникна, направо от въздуха, идеята за създаването на Съюза на кооператорите на СССР. С организцията на този съюз на първите предприемачи се занимавахме, като инициативна група, ние с Артьом Тарасов (известен днес в Русия предприемач).

Повечето от нас тогава бяха комунисти. На първия конгрес ме избраха за секретар на партийната група на конгреса. Тогава аз се опитвах да докажа на наблюдаващия ни инструктор от ЦК на КПСС Колосовски, че на предприемачите, при такова преследване, им е много трудно. Трябваше ни преди всичко морална подкрепа. Но скоро разбрах, че ние още дълго ще бъдем на нож с човешката злоба и преследването - както от страна на тълпата, така и на големите и малки чиновници. Висшето ръководство на КПСС не смееше да се застъпи открито за нас, страхувайки се да не се дискредитира, пък и силите му не бяха вече такива, както по-рано. Явно се начеваше вътрешна война.

А предприемачите все повече и повече почна да ги стяга данъчната преса. Днес нито едно предприятие - може би с редки изключения - не може да оцелее, ако си плаща данъците честно. Разбирайки това, мнозина, с помощта на всевъзможни хитрости успяваха да се изпълзят изпод данъчното бреме. Но тук попадаха на нещо още по-страшно - оставаха извън закона. Многочислените опити да се обясни пред различини инстанции абсурдността на съществуващите данъци и такси не се увенчаха с никакъв успех. И не можеха да се увенчаят, тъй като тези, които измислят данъците (дай Боже да се лъжа), разбират по-добре от всички други пълната невъзможност те да бъдат изплатени. Но изглежда тъкмо това и им трябва. С каква цел? За власт? За рекет?

Всеки, който посмее да се измъкне, може в един миг да бъде стрит на прах и с помощта на данъчната служба или на полицията да бъде поставен извън закона.

И изведнъж ми стана много обидно за първите предприемачи на перестройката и за днешните предприемачи на Русия. Реших да направя нещо за тях, доколкото ми стигат силите. Пристигнах в Лигата на кооператорите и предприемачите на Русия, която се възглавяваше от избрания от нас още в началото на перестройката академик В.А.Тихонов от "ВАСХНИЛ". Помещението, където се помещаваше лигата се бе запазило, но много от кабинетите бяха празни. Владимир Александрович бе починал преди година и полвина. Там ми казаха, че преди шест месеца бил отровен и председателят на кръглата бизнес-маса на Русия Иван Кивилиди; отровили и секретарката му. Артьом Тарасов напуснал Лигата. Членската маса силно намаляла.

Мен ме познаваше един от тримата останали работници в Лигата и затова ми бе предоставен един от свободните кабинети, два телефона, компютър и факс. В Лигата нямаше никакви пари за организационна работа и затова трябваше да се действа самостоятелно. В този кабинет аз и денувах, и нощувах, за да пестя пари и време. Чистачката ме събуждаше всеки ден в 6 сутринта. Липсата на телевизор ми позволяваше да работя до дванайсет през нощта. Рязката смяна на битовите условия - от комфортната каюта (в която само с едно позвъняване доскоро ми носеха незабавно каквото си пожелая за ядене и пиене) към неприспособения за живот кабинет - не ме смути ни най-малко и дори ми отвори по-големи възможности за работа. Аз обмислях и пишех най-различни концепции за сдружението на предпримачите, съставях писмаа-обръщения и сутрин ги изпращх по факса, когато връзката с предприятията не беше още задръстена. По различни начини, чрез обяви във вестниците и при случайни срещи най-после успях да събера секретариат от московчани с различни професии, осъзнаващи значимостта на предстоящото сдружение на предприемачите в Русия. В този секретариат влязоха и трима студенти. Отначало дойде Антон Николайкин, за да поправи повредилия се компютър. След това той, научавайки за работата по организацията на сдружението, доведе приятелите си - Артьом Симьонов и Алексей Новичков. Те почнаха да работят над електронната версия на "Златния каталог на Русия" и успяха да изпипат цялата работа на високо професионално равнище.



18. СДРУЖЕНИЕ НА РУСКИТЕ ПРЕДПРИЕМАЧИ

 

Идеята за сдружението се състоеше в това, че в него трябваше да влязат предприемачески фирми, оцелели на руския пазар поне една година и искрено стремящи се към честни отношения както една с друга, така и с клиентите и работниците си. Представителите на различните обществени формации се опитваха да ме убедят, че на днес вече предприемачите са станали безразлични към всякакъв род обединения, че еуфорията на вярата е преминала и че в разните видове обдинения, където могат да влязат и Сульо, и Пульо с нищожен членски внос, членовете са се намалили катастрофално. Също така се опитваха да ми доказват, че днес е напълно абсурдно да се организира сдружение с повишени критерии за участие.

Узнавайки за пристигането ми в Москва и за моя замисъл, при мен дойде един човек още от "кръглите маси" - моят стар познат Артьом Тарасов. Той се включи в работата над документите и сам написа едно обръщение към предприемачите на Русия. Вложи няколко хиляди долара, за да оформи прилично и да раздаде документите на свиквания от асоциацията конгрес на малките предприятия.

Но организаторите на конгреса решиха да не допуснат раздаването на материалите за сружението, страхувайки се, вероятно, от конкуренция. Тогава секретариатът и студентите се пръснаха около входа на хотел "Русия", стараейки се да връчат папки с документи на колкото може повече делегати. Те геройски устояваха на студа, гонени и от милицията, която си мислеше, че въртим някаква търговия. Артьом Тарасов все пак успя да внесе в Кремълския дворец папка с документи, но - за съжаление - само малка част от комплекта.

Операцията, на която възлагахме надежди се провали. Организацията на сдружението се оказа невъзможна. Проблемът бе в това, че за да достигне информацията до предприемачите от всички райони, за да узнаят те за неговата организация, принципи и структури бяха необходими огромни печатарски и пощенски разходи - някъде от порядъка на половин милиард рубли. При сегашния си скромни авоари можехме да разчитаме на положителна реакция само от десет процента от присъстващите. За 500 милиона не можехме и да си мечтаем. От постъпилия членски внос ръководството на Лигата взимаше част от сумата за себе се като наем за помещенията, тъй като други източници на доходи те нямаха. Виждайки, че затъваме, Лигата престана да ни дава пари и за най-елементарни организационни нужди, въпреки че събираният от предприемачите членски внос бе предназначен именно за финансиране на организационните разходи.

Постъпващите от предприемачите пари се ползваха от ръководството на Лигата за битови нужди. Задържаха се дори заплатите на секретариата. Наложи ми се да напусна Лигата и да оставя там и втория си компютър, купен с пари от вноските на предприемачите при записването им в сдружението. "Как така! - недоумяваха студентите-ентусиасти, след като самите те бяха съставили цели компютърни програми безплатно. - "Ние вършим специфична и висококвалифицирана работа, каквато трябва да изпълнява според устава нашата обществена организация, а нас ни таксуват като арендатори и хич не им пука за предприемачите!" Апаратът на Лигата си имаше свои аргументи: "Наемът за помещенията трябва да се плаща".

Опитах се с отломките от секрекариата да продължа работата си в профсъюза на предпримачите, но ситуацията се повтори. И като се сбъсках с десетки и десетки подобни обществени организации, аз изведнъж разбрах, че всички те имат име, но без членска маса заприличват на партия-фантом, и затова денонощно са заети само с нуждите на апарата си. Това обаче не се отнася за асоциацията на фермерските и селските стопанства, възглавявана от В.Башмачников. Може би и други правят изключение, но повечето сдружения днес са предимно призраци.

На този етап в Русия няма обществена организация, обединяваща сериозно колечество предприемачи, а съществуващите приличат на партии-фантоми. Причини? - Първата причина, според мен, е обезличаването на членския внос поради стръвта на всяка върхушка, която незабавно почва да говори от името на предприемачите, без да се съветва с тях.

Като се махнах и от профсъюза по същата причина, аз останах без средства за комуникации и без никакви средства за съществуване. По това време Артьом Тарасов беше заминал за Лондон.

Той се яви на балотаж за президент на Русия. Още при събирането на подписите загуби няколко милиона рубли, но когато Централната избирателна комисия анулира част от подписите, Артьом почна да кърпи собствените си гащи. Московчаните, работещи в секретариата и неполучили нито една заплата бяха принудени да го напуснат.

Останах сам. По-точно, помислих си, че съм зарязан, но започнатото дело не искаха да оставят и тримата московски студенти: Антон, Артьом и Льоша. От собствените си средства, спестявани за почивка през ваканцията, Антон плати месечния наем за квартирата, наета за мен. Те чакаха и се надяваха да намеря изход от задънената улица и да продължа работата по създаването на сдружението. Бяха заразени от самата идея, вярваха в нея. Но аз виждах само безизходица. Точно по това време узнах и какви ги вършат в Новосибирск.



19. КЪМ САМОУБИЙСТВО

 

Един познат, пристигнал по своя работа от Новосибирск, дойде при мене вечерта. Носеше бутилка водка и мезе. Седнахме в кухнята на наетия от мен едностаен апартамент и той почна да ми разказва за събитията около семейството и фирмата ми.

Положението се оказа плачевно. Фирмата трябвало да се откаже, поради липсана пари за наема, от един от офисите ни в центъра на града. Престанал да работи и магазинът за автомобилни части; работниците от фирмата се опитали да се захванат с търговия на обувки, но резултатът от този опит бил само увеличаване на дълговете. Отговорността се стоварваше изцяло върху мен.

- А ти тука се занимаваш неизвестно с какво... Там повечето те мислят за побъркан. Първо трябваше да оправиш положението във фирмата, а после да се занимаваш с приумиците си. На тебе там вече никой не ти вярва.

Като допивахме бутилката, той ме запита:

- Искаш ли да ти кажа честно какво, според мене, очакват от теб?

- Кажи честно - рекох аз.

- Да свършиш със себе си или да изчезнеш завинаги. Сам помисли: без начален капитал днеска не можеш да започнеш нищо. А ти сега не само че нямаш начален капитал, ами даже си почнал и да гладуваш. А дълговете се труупат... В света няма случай някой да се е измъкнал от такъв батак! Но ако те няма тебе, всичко ще се оправдае със смъртта ти и остатъците от имуществото ще си ги разделят. Жена ти казва, че ти си Лъв по хороскоп и затова цял живот си водил разточителен живот, но ти е писано да умреш в нищета. Защо замина на втора експедиция, защо? Никой не можа да разбере това.

Въпреки че вечерта пийнахме порядъчно, на сутринта аз си спомних нашия разговор в детайли. Неговите аргументи бяха солидни и убедителни. Безизходица в Новосибирск, безизходна ситуация тук, в Москва. Навсякъде страдат хора, работещи заедно с мен, страдат цели семейства. Да намеря изход и да оправя всичко това не мога, тъй като изход няма. Всички тия страдания може да прекрати единствено моята смърт. Разбира се, самоубийството не цвете. Но логиката на събитията говори, че моето самоубийство ще облекчи живота на другите и ако това е така, значи той е прав - аз нямам право да живея.

И реших да свърша със себе си. Това даже ме успокои. Отпадна необходимостта от мъчително търсене на изход от създалата се ситуация, тъй като аз се съгласих, че смъртта ми решава въпроса радикално.

Поошетах квартирата си и написах на хазяйката писмо, че няма да се върна. Реших да отида в профсъюза и да приведа документите на сдружението в ред - все някой, не точно сега, но по-късно ще продължи тази работа. Само че как да свършиш със себе си като нямаш пари за отрова? След това реших: за да не изглежда като самоубийство, ще отида уж да поплувам, все едно моржувам - ще се гмурна в някоя дупка в леда и край...

...И тръгнах. На станция "Пушкинская" чух в метрото позната мелодия. Свиреха я на цигулки две момичета. Пред тях лежеше отворен калъф, където хората пускаха пари. Така много музиканти изкарват по някой лев из коридорите на метрото. Но тези две момичета - техните цигулки, леещата се мелодия сред грохота на влаковете и хорския шум - караха мнозина да забавят крачка. А мен тя ме закова на място: лъковете на цигулките им свиреха една песен, която ми бе пяла в тайгата Анастасия!

Когато там, в тайгата, един ден я бях помолил да изпее нещо свое, а не от известните ми песни, аз чух за пръв път от нея тази необикновена, странна, омайваща песен без думи. Анастасия отначало извика, както изплаква новородено дете. После гласът й зазвуча тихо-тихо и много нежно. Тя стоеше под дървото, притискайки ръце към гърдите си и ми се струваше, че с гласа си тя милва и приспива съвсем малко бебенце и нещо му говори. Тихият й глас накара всичко наоколо да замре и се заслуша. След това тя сякаш се зарадва на събудилото се дете - гласът й ликуваше. Невероятно високите по тоналност звуци, плавно и с модулации ту се снишаваха, ту се извисяваха нагоре, изпълвайки пространството, радвайки всичко наоколо...

Аз попитах момичетата:

- Какво изсвирихте току-що?

Те си спогледаха и едната от тях отговори:

- Амии..... нещо ми дойде ей така. Импровизирах..."

Другата добави:

- Аз пък й пригласях..."

Тук, в Москва, запален от идеята да създам сдружение на предприемачите и възприел тази идея като първа задача на живота си аз почти бях забравил за Анастасия. И ето, в последния ден от моя живот, точно като за сбогом, тя ми напомня за себе си!

- Изсвирете още веднъж същата мелодия, ако обичате - помолих аз момичетата.

- Ще се опитаме - каза по-голямата.

Стоях в коридора на метрото, слушах дивната песен на цигулките, а пред мен бавно изплува полянката в тайгата и аз възкликнах мислено:

- Анастасия, Анастасия! Много е трудно в реалния живот да се осъществи измисленото от теб. Едно нещо е мечтата, а съвсем друго - да въплътиш една мечта в реалност. Сгрешила си ти, като строеше този план. Да организирам дружество на предприемачите, да напиша книга...

Изведнъж сякаш ме удари ток! Повтаряйки и повтаряйки в себе си тези думи, аз почувствах, че има някаква неточност в тях, че нещо е нарушено. Там, в тайгата, те бяха подредени някак по-различно, но как? Продължавайки да ги превъртам в съзнанието си, аз в един момент размених местата на думите и се получи: "Да напиша книга, да организирам сдружение на предпримачите..."

Ами да, разбира се, трябваше първо да напиша книгата! Книгата трябва да реши всички проблеми и именно тя да разспространи нашироко информацията за сдружението. Ех, колко време изгубих напразно - мислех си аз - и всичко в личния ми живот се обърка! Е добре, дай газ. Изглеждаше ми невероятно точно аз да напиша книга - изибщо нямам такъв талант; пък и на всичко отгоре да я търсят хората... Но Анастасия вярваше, че ще успея, постоянно ме убеждаваше в това. Е, добре. Пълен напред - до победа!



20. ЗВЪНТЯЩИТЕ КЕДРИ НА РУСИЯ

 

Вървях към квартирата си. Москва вече се разнежваше от дъха на първата пролет. Вкъщи беше останала само половин бутилка олио и захар. Трябваше да се попълня хранителните си припаси и реших да продам зимната си шапка от норка. "Шапката е истинска, а не имитация, струва поне милион. Наиснина, сезонът й мина, но все пак мога да й взема поне двеста и петдесет хиляди" - мислех си аз, тръгвайки се към един от многобройните московски пазари. Пробвах ту при продавачите на плодове, ту при търговците на дрехи. Те оглеждаха шапката, но не бързаха да купуват. Тъкмо бях решил да сваля цената до сто и петдесет хиляди, когато се приближиха двама мъже. Те повъртяха шапката в ръце, попипаха кожата.

- Трябва да се премери. Ти потърси огледалце от някого - каза единият от тях на своя приятел и ми предложи да се дръпнем настрани.

Отидохме на едно глухо място в края на сергиите и зачакахме приятеля му с огледалцето. И не чакахме много... Той се е промъкнал на пръсти изотзад и от удара в тила отначало ми излязоха свитки, а после ми причерня пред очите. Подпирайки се на оградата, аз все пак не паднах, но когато дойдох на себе си, моите "купувачи" ги нямаше, а от шапката ми нямаше и следа. Само две жени съчувствено са вайкаха и ме питаха:

- Добре ли сте? Мръсни гадове! Вие седнете, седнете, ето ви едно сандъче...

Постоях малко до оградата и бавно си тръгнах от пазара. Ръмеше пролетен дъждец. Преди да пресека улицата, аз се спрях на бордюра, за да се си поема дъх. Главата ми болезнено бучеше. Аз се заплеснах и преминаващата наблизо кола обля щедро панталона и палтото ми с мръсни струи кал от локвата. Докато се маех, един камион мина през същата локва и ме дооформи окончателно - чак в зяпналата ми уста... Аз се дръпнах най-после, скрих се от дъжда под навеса на един павилион и се занимавах с жалки опити да планирам по-нататъшните си действия. Ето какво си мислех:

"... В метрото в тоя ми вид, естествено, никой няма да ме пусне. Три спирки до квартирата си мога да извървя, но и на улицата милицията не спи и може да ме прибере, вземайки ме за пияница, клошар или просто за съмнителен субект. После върви, че обяснявай, оправдавай се, докато се изясни. Пък и какво ще им кажа? Кой съм сега всъщност аз?

И ето, точно в този момент видях онзи човек. Вървейки внимателно, той носеше два кашона с празни бутилки и имаше вид на бездомник или алкохолик, каквито често се навъртат около павилионите за наливен алкохол. Погледите ни се срещнаха и той се спря, остави кашоните на асфалта и ме заговори:

- Какво стоиш и гледаш? Това е моя територия. Марш от тука! - спокойно, но властно каза той.

Не желаех, нито имах сили да споря с него. Само му казах:

- Не ми трябва територията ти. Ей сега ще се освестя и ще се махна.

Но той продължи да говори:

- Къде ще се махнеш?

- Не е твоя работа. Ще си отида - и толкова.

- А ще стигнеш ли?

- Ще стигна, ако имам късмет. Остави ме на мира.

- В този вид няма да те оставят дълго нито стоешком, нито вървежком...

- А теб какво те засяга!

- Клошарстваш, а?...

- Моля?

- Ясно, значи си нов. Добре, почини си засега тук.

Той взе кашоните си и тръгн, но по едно време се обърна и нареди:

- Върви след мене.

- Накъде?

- Ще ми погостуваш два-три часа или до сутринта. Ще се изсушиш. След това - твоя воля.

Вървейки след него, аз го попитах:

- Далече ли е квартирата ти?

Той ми отговори, без да се обръща:

- До моята квартира вече и до края на живота си няма да стигна. Нямям повече квартира. Имам място на дислокация.

Най-после стигнахме до една врата, водеща към мазето на една жилищна кооперация. Той ми нареди да се прикрия, огледа се, и когато стана чисто, с нещо подобно на ключ отвори вратата.

В мазето бе по-топло, отколкото на улицата. Тук се отопляваха с нарочно оглените от изолацията тръби, по които върви топлата вода - явно, дело на бездомниците. В единия ъгъл се валяха накакви парцали. Върху тях падаше оскъдна светлина, проникваща от мътното стъкло на избеното прозорче. Но ние отидохме към един по-отдалечен, пуст ъгъл на помещението.

Той извади от своя вързоп бутилка с вода, отвинти запушалката и като напълни устата си с вода, я разпръсна като с пулверизатор. Обясни:

- Да не се вдига прах...

След това премести всрани стоящата в ъгъла дъска. В образувалата се между стената и преградата цепнатина той извади два фазера, обвити с огромни парчета целофан, а после и още няколко парчета картон, също покрити с целофан. От тях направи две импровизирани легла. Взе от ъгъла една кутия от консерва и запали сложената в нея свещ. Отрязаният не до края капак на кутията бе чист, огънат леко в полусфера и служеше за рефлектор. Този просто изобретение осветяваше края на фазерите и половинметровото пространство между тях, върху което, като постла вестник, той почна да слага съдържанието на вързопа: парче кашкавал, хляб, две кофички кефир. Като режеше с мерак кашкавала на тънки филийки, той пак заговори:

- Ти какво стоиш? Ела насам. Свали си сакото - окачи го на тръбата и като изсъхне, ще го изчистиш. Аз имам и четка! Панталоните нека си съхнат на тебе. Гледай по-малко да ги мачкаш...

Той извади и две запечатани стограмови шишета водка и ние седнахме да вечеряме. Като се чукнахме с шишетата, той се представи:

- Викай ми Иван. Тука всички сме без фамилии.

Неговите действия с импровизираните легла и старателно сложената на вестниците храна, въпреки мръсния под на мазето, създаваха атмосфера на чистота и уют в неговото подземно убежище.

- А нещо по-меко за отдолу нямаш ли? - попитах го след вечерята.

- Тука не държа парцали - набиват се с прах и пот, смърдят. Като ония в другия ъгъл - комшиите.... Двама са, идват от време на време... С парцалите си развъдиха и гадинки.

Разговаряйки с него, отговаряйки на въпросите му, без сам да забележа, аз му разказах всичко за срещата си с Анастасия, за нейния начин на живот и способностите й. За нейния тъничък лъч, за мечтите и стермежите й. Това беше първия човек, комуто разказвах за Анастасия! Казах му, че съм дал дума да й помогна. Че съм сгрешил, като исках първо да основа асоциацшията на предприемачите-идеалисти. Че е трябвало първо книгата да напиша.

- Почвам да я пиша и ще се опитам да я издам.

- И ти си сигурен, че ще можеш да я напишеш и даже да я издадеш, без да имаш и пукнат грош?

- Сигурен- несигурен, не знам. Но ще подкарам колата.

- Значи, целта е ясна и ти тръгваш към нея?

- Да, твърдо..

- И си убеден, че ще я постигнеш?

- Да, ще вървя към нея.

- Да...Книгата... Трябва добър художник, за да оформи корицата. От душа да я оформи. Да съответства на смисъла, на целта. А откъде ще намериш художник без хонорар?

- Ще се наложи да мина без художник, без оформление...

- Трябва да е с оформление, и то добро! Ако имах хартия, четки, бои хубави - щях да ти помогна. Но сега това струва много скъпо.

- Ти какво, да не си художник? Професионалист?

- Не, офицер съм. Но от малък обичам да рисувам. Ходих по разни кръжоци. Съвсем доскоро, когато имах време, все рисувах картини и ги подарявах на разни приятели...

- А защо тогава си станал офицер, щом през цялото време си искал да рисуваш?

- Прадядо ми е бил офицер, дядо ми също, баща ми... Аз обичах и уважавах баща си. Знаех и усещах какъв искаше да ме види той. Постарах да изпълня мечтата му и успях. До полковник стигнах.

- В кои войски?

- Основно в КГБ. Оттам и се уволних.

- Съкратиха ли те или те уволниха?

- Сам подадох оставката си. Не издържах.

- Какво не издържа?

- Има една песен, ако я знаеш. Ето припева:"Офицери, офицери, вашето сърце е вечно на прицел!"....

- Тебе да не са те гърмяли... или какво? Кожата ти ли искаха? Стреляли ли са по тебе?

- По офицерите често стрелят. Те вечно вървят срещу куршумите. За да не стигнат до онези, които са след тях. Вървят, без да подозират, че сърцата им са вечно на прицел и че смъртоносният изстрел може да дойде и изотзад. Точен. Смъртоносен. Право в сърцето!

- Как така?

- Помниш времената преди перестройката... Празниците: Първи май, Седми ноември... Огромни колони хора, скандиращи "ура", "слава", "да живее"... Аз и другите офицери, не само кагебейците, бяхме горди с това, че сме щитът на тези хора. Че ги пазим. И в това беше смисълът на живота на повечето офицери.

После дойде перестройката, гласността. Други възгласи почнаха да се раздават. И се оказа, че гадовете сме ние - офицерите от КГБ, палачите. Никого и нищо не сме били защитавали. Тези, които вървяха в колоните точно под червените знамена, сега тръгнаха в други колони , под други знамена, а виновните, естествено, сме ние...

Жена ми е девет години по-млада от мене, хубавица. Обичах я. И сега я обичам. Тя беше горда с мене. Роди ни се син, единствен. Както се казва - късно дете. Сега е на седемнайсет. В началото той също ме уважаваше, гордееше се с мен. След това, когато се започна всичко това, жена ми изведнъж стана мълчалива. Почна да избягва погледа ми. Аз си подадох оставка и отидох да работя като охрана в една търговска банка. Скрих си униформата по-надълбочко. Но немите въпроси висяха през цялото време във въздуха - и синът ми мълчеше, и жена ми. А на неми въпроси няма как да отговориш. Отговорите бъкаха по страниците на вестниците, на екрана на телевизора. Оказа се, че освен със собствените си вили и с репресии, ние с нищо друго не сме се занимавали.

- Ами лускозните вили на военните, които видяхме по телевизията, са истински, нали, не са нарисувани?...

- Да, истински са. Не са нарисувани. Само че те са жалки курници в сравнение с дворците на ония, които сега плюят по тези бивши собственици. Например, ти си имал цял параход. И то много по-голям от една генералска вила. Все пак този генерал е бил първо курсант, окопи е рил. След това, като лейтинант, от казарма в казарма е чергарствал. Но и той е човек - кой не иска вила или къща за децата си? Кому обаче е известно колко пъти в живота си е трябвало да скача през нощта от топлата постеля в същата тая вила, за да се озове навън под куршумите? Някога в Русия са ценили офицерите. Даже с имения са ги награждавали. А сега решиха, че и една виличка с декар и половина парцел са много за един генерал!

- Едно време всички са живяли по съвсем друг начин.

- По друг начин... Всички... Но винаги са обвинявли, между впрочем, първо офицерите, нали - точно офицерите! На Сенатския площад офицерите са излязоли, нали? За народа са мислели. А след това тъкмо тези офицери ги изпратли на бесилките, в рудниците, в Сибир. Никой не се застъпил за тях. За царя, за отечеството, в окопите с германците са се сражавли. А в тила "революционните патриоти" вече готвели за тях тъжно посрещане, вкарвайки в цевите си куршуми за техните сърца, много по-страшни от оловните: "Белогвардейци!"; "Изверги!". Тъй са наричали завърналите се се от фронта офицери, които се опитали се да въведат някакъв ред. Наоколо - хаос. Всичко се руши. Всички предишни ценности - материални и духовни - отиват в огъня и под ботушите. Трудно, много трудно им е било на тези офицери! И ето, решили те: облекли офицерските униформи върху чистото си бельо и тръгнали на психическа атака. Знаеш ли какво е това психическа атака?

- Това е, когато се опитват да смутят противника. Аз гледах в един филм - във филма "Чапаев" - как белогвардейските офицери вървят под строй, а по тях стрелят с картечница. Те падат, но отново се подреждат - и пак вървят в атака.

- Да. Падат и вървят. Но проблемът е в това, че тези, за които ти говоря, не са стреляли!

- Как така!? Защо ще вървят тогава?

- Във военната практика смисълът, целта на всяка атака е или пленяването, или физическото унищожаване на противника - по възможност с минимални загуби от страна на на атакуващия. Но да се върви с открити гърди срещу картечниците на окопан противник - това е възможно само в случай, че съзнателно или подсъзнателно си си поставил съвсем друга цел.

- Каква?

- Може би, действайки извън логиката на военното изкуство, с цената на живота си да накараш стрелящите да се замислят. Убивайки първитие - да разберат и да не стрелят в другите.

- Но тогава тяхната смърт прилича на смъртта на разпънатия на кръста Иисус Христос!

- Именно. Христос ние все пак още не сме Го забравили: А голобрадите корнети и генерали, вървящи в единен строй, забравихме. Може би и сега техните души, облечени в чисто бельо и офицерска униформа, стоят пред изстреляните от нас куршуми и ни молят, призовават ни да се опомним!

- Защо нас? Когато са стреляли по тях, ние още не сме били родени.

- Тогава - да. Но куршумите и днес летят. Чисто нови куршуми! Кой ги пуска, ако не ние?

- Прав си: А ти защо напусна семейството си?

- Не издържах на един поглед.

- Какъв поглед?

- Една вечер гледахме телевизия. Жена ми беше в кухнята. Ние гледахме със сина ми. По едно време почна едно от ония, политическите предавания - започнаха да говорят за КГБ. Разбира се, соляха щедро. Аз взех нарочно един вестник. Давах си вид, че чета, сякаш изобщо не ме интересува. Исках синът ми да превключи на друга програма. Той не се интересува от политика - най-много обича музика. Но сега не превключва! Пошумолях с вестника, скришно го наблюдавам. И гледам: синът ми седи във фотьойла, а ръцете му стиснали стола така, че чак побелели... Въобще не мръдва. И аз разбрах: няма да превключи. До последния момент се владеех, скрит зад вестника. После изведнъж не издържах, станах рязко и креснах: "Няма ли да го изключиш най-после!"

Той също стана. Нямаше намерение да спира телевизора. Стои срещу мене, гледа ме в очите и мълчи. По късно, през нощта, аз им написах бележка: "Заминавам за известно време, имам работа" - и си отидох завинаги.

- Как завинаги?

- Ей така!

После дълго мълчахме. Опитах се да се настаня по-удобно на фазера и да подремна. Обаче той пак заговори:

- Значи, Анастасия казва: "Ще пренеса хората през kъсчето време на тъмните сили"? Ще ни пренесе - и толкоз...

- Да, казва. И вярва, че ще успее.

- Поне един елитен полк й трябва! Аз бих отишъл войник в такъв полк...

- Защо полк? Ти нещо не си разбрал. Тя отрича насилието. Иска някак си да убеди хората. Мъчи се да направи нещо със своя нежен лъч.

- Мисля, че ще успее. Мнозина биха мечтали да ги стопли нейният лъч. Обаче малцина ще разберат, че и ние самите трябва малко да си размърдаме мозъците . Трябва да й помогнем - тя е съвсем самичка. Даже и един взвод няма. Ето, тебе те е избрала, помолила те е - а ти в някякво си мазе като клошар се въргаляш... Аз също, предприемачо!

- Ти също, кагебеецо, се въргаляш тука...

- Добре, спи войнико.

- Студеничко е в твоята казарма...

- Ами така е, случват се такива неща. Свий се на кълбо, да запазиш топлината.

После той стана, извади от скривалището си една найлонова торба, измъкна нещо от нея и ме покри. В мъждивата светлина на свещта, съвсем до лицето ми, сега блестяха трите звезди от пагона на куртката му. Под нея се постоплих и заспах.

В просъницата чух как се прибрат бездомниците в своя парцалив ъгъл и поискаха от полковника бутилка водка за мойто нощуване. Той обеща да им даде през деня, но те настояваха да стори това веднага и го заплашиха. Полковникът донесе своя фазер-легло, сложи го между мене и клошарите и заяви: "Ще го пипнете само през трупа ми!" После всичко утихна. Събудих се от това, че полковникът бе почнал да ме бута по рамото.

- Ставай бързо! Трябва да се измъкваме!

В мътния прозорец на мазето се съмваше. Седнах на фазера. Болеше ме силно глава и едва дишах. Казах му:

- Рано е още. Едва се разсъмва.

- Още малко - и ще бъде късно. Те са запалили памук с прах. Стар фокус. Ако умуваме много, ще се задушим.

Той отиде до прозореца и почна да кърти рамката му с някакво железце. Клошарите бяха подпрели вратата отвън. Като измъкна рамката, той я подпря на стената, счупи стъклото и се качи по нея до нишата на прозореца. Избеният прозорец излизаше към бетонно пространство, покрито с решетка. Той почна да се занимава с решетката, опитвайки се да я избие, но безуспешно. Аз стоях, подпрян на стената. Виеше ми се свят. Полковникът се измъкна обратно от прозореца и изкомандва:"Клекни долу - там пушекът е по-слаб. Гледай да не мърдаш - и дишай едва-едва." Най-после той надигна решетката с раменете си. Махна я и ми помогна да изляза.

Ние седяхме в бетонната шахта до избения прозорец и мълчаливо поемахме предизгревния въздух на събуждащата се Москва. Световъртежът постепенно преминаваше. Стана студено, всеки мислеше за нещо свое си. После аз казах:

- Твоите съседи не са много любезни, какво, те ли командват тука?

- Тука всеки е главен. Такъв им е занаята. Доведат някой заек и за престоя му вземат пари. Ако откажеш да си платиш, ще ти сипят нещо в чашата или ще те опушат докато спиш - и тогава ще ти вземат всичко.

- И какво - значи ти, кагебеецът, се примиряваш с всичко това? Защо не ги строиш в две редици? Или си бил кабинетен плъх между папките през цялото време и не знаеш нито една фатка?...

- И в кабинети съм бил, и навънка... Едно е да знаеш хватки и начини, а съвсем друго - да ги използваш. Срещу враг - да, но тука това са хора. Може да не се озаптя и да претрепя някого.

- Ти тия за хора ли ги смяташ? Докато мъдруваш, те могат да ти вземат душата. Няма и да мигнат да светят някому маслото!

- Естествено. Но с физически средства това не може да се спре.

- Сега философстваш, а ние по едното чудо се спасихме. Едва се измъкнахме, а други може и да не успеят.

- Може и да не успеят:

- Тогава какво? Защо мъдруваш, а не действаш?

- Не мога аз да бия хора. Казвам ти, не се контролирам. Хайде - мърдай, мърдай към мястото си на дислокация... Съмна се вече.

Аз станах, стиснах му ръката и тръгнах. След няколко крачки той ми викна: "Я чакай, върни се малко." Аз се върнах при седящия в бетонната шахта полковник-клошар. Той не бързаше да говори и мълчеше с наведена глава.

- Какво има? - попитах го аз. След малко той зададе въпрос:

- Значи, ти мислиш, че ще успееш?

- Ами да. От тука е близко. Само на две спирки. Как да не стигна:

- Нямам предвид това. Питам те за твоята цел. Сигурен ли си, че ще можеш да напишеш книгата си и




Гласувай:
7
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 20563528
Постинги: 11374
Коментари: 17182
Гласове: 22374
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031