10. ЗВЪНТЯЩИЯТ МЕЧ НА БАРДА

- Кажи, Анастасия, защо построяваше фразите си някак странно, когато говореше за празника? И думите така ги произнасяше, че всяка буквичка звучеше съвършено ясно и отчетливо...

- Исках да възпрозведа картината на празника в детайли, в подробни образи.

- И все пак защо произнасяше думите така? Какво значение влагаше в тях?

- Чрез всяка дума възпроизвeдох множество събития и радостни картини. И сега всички те ще се осъществят. Нали мисълта и словото са главният инструмент на Великия Творец? И този инструмент, измежду всички земни твари, е даден само на човека.

- Тогава защо всичко, което хората говорят, не се сбъдва?

- Когато нишката се разскъсва с душа и думи, когато душата е бедна и образът - вял, тогава думите стават празни като хаотичен шум и не могат нищо де предрекат.

- Това са фантазии. И ти, като наивно дете, вярваш на всичко това, така ли?!

- Не са никакви фантазии, Владимир. Та нали могат да се приведат маса примери от вашия и конкретно от твоя живот каква сила придобива словото, ако формираш съответен образ?

- Тогава дай поне един пример, който да разбера.

- Пример ли? - Моля. Представи с как един човек стои на сцената пред хората и говори. Да кажем - актьор. Думите - познати, хората са ги чували стотици пъти, но само едного ще слушат със затаен дъх. Друг не щат да слушат. Думите са едни и същи, но разликата е огромна. Ти как мислиш, защо става така?

- Ами... какво, артисти... Тях ги учат дълго в института: едни са отличници, други - горе-долу. Освен това на рептициите заучават текст, за да могат да го произнасят с чувство.

- Тях ги учат как да се вживяват в образа, какво се крие зад всяка дума. После на репитициите те се стремят да го възпроизведат. И ако актьорът успее да формира невидими образи поне в десет процента от думите, които произнася, то залата ще го слуша внимателно. А ако някой сполучи поне на половината думи да вдъхне образ - такъв го наричат гениален артист, защото душата му говори направо с душите на хората в залата. И хората плачат или се смеят, усетили направо с душата си всичко, което е искал да им внуши. Ето какво значи "инструмент на Великия Творец"!

- А ти, когато говориш нещо, в колко от думите си можеш да влагаш образи? Десет или петдесет процента?

- Във всички думи. Прадядо ми така ме научи.

- Във всички? Не може да бъде! Във всички думи?!

- Прадядо ми казваше, че образът може да се вложи дори във всяка буквичка, без изключение. И аз се научих във всяка буква да вдъхвам образ.

- Защо и в буквата? Буквата няма смисъл.

- Има смисъл буквата. Зад всяка буква в санскритския са скрити цели думи и фрази. В самите тях също има букви, зад буквите - думи, така че във всяка буквичка се таи цяла безкрайност.

- Просто невероятно. Пък ние си дрънкаме ей така, без да се замислим.

- Да, често думите се произнасят безсмислено - дори и онези, които са оживявали през хилядолетията. Оживявали са, промъквайки се през времето и пространството. И образите, забравените образи, скрити в тях, и до ден-днешен се мъчат да пробудят душите ни и чукат на вратите им. И пазят нашите души, и се сражават за тях.

- И що за думи са това? Дали знам поне една такава дума?

- Знаеш. Поне като звучене я знаеш. Но какво се крие зад нея, хората са забравили.

Анастасия спусна клепки и известно време мълча. После тихо, почти шепнешком, помоли:"Произнеси, Владимире, думата "бард".

- "Бард" - казах аз.

Т я потръпна сякаш от болка и каза:

- О, с какво безразличие и колко прозаично ти изказа тази велика дума! С дъха на забравата и пустотата ти замалко да угасиш трепкащото пламъче на свещта - пламъчето, оцеляло през вековете и може би адресирано от нашите прародители точно до теб или някой друг твой съвременик . Забравянето на първоизворите е опустошение на днешния ден.

- Какво толкова не ти хареса в моето произношение? Какво би трябвало да помня, свързано с тази дума?

Анастасия не отговори. После тихичко, със звучен глас почна да произнася фрази, извиращи сякаш от вечността.

- Отдавна, много отдавна - много преди Рождество Христово - на Земята са живели хора, наши праотци, които са се наричали келти. Своите мъдри учители те наричали "друиди". Пред познанията за материалния и духовния свят на друидите тогава са се прекланяли много народи на Земята. В присъствието на друид, келтските воини никога не смеели да извадят оръжие. За да се получи най-ниската степен или звание при друидите е било нужно двадесетгодишно обучение при Великия Духовен Наставник - Жреца на друидите. Получилият посвещение се наричал "Бард". Той добивал моралното право да се върне сред народа и да пее, да вселява в хората светлината и истината на своите песни и с думи да формира образи, изцеляващи душата.

Келтите били нападнати от римските легиони. Последната битка се водила при реката. Римляните видяли, че сред келтските воини ходят жени с разпуснати коси. Римските военачалници знаели, че когато се появят тези жени, за да бъдат победени келтите са нужни шест пъти повече римски войници. Нито опитните римски военачалници, нито днишните изследователи-историци са в състояние да си отговорят защо. А всичко се дължало на тези невъоръжени жени със свободно падащи коси.

Този път римляните изкарали войска, деветократно надвишаваща по брой келтите. Притиснато към реката, загивало и последното келтско семейство. Те стояли в полукръг, а зад гърбовете им една млада жена кърмела мъничко момиченце и пеела. Пеела светла, не тъжна песен, за да не остане в душата на момиченцето страх и мъка, да запомни само светли образи. Когато момиченцето се откъсвало от майчината гръд, техните погледи се срещали, жената прекъсвала песента и всеки път нежно наричала детенцето "Барда".

Вече го нямало отбраняващият полукръг. Пред римските легионери, на пътеката, водеща към кърмещата жена, стоял с меч в ръка окървавен млад бард. Той се обърнал към жената и като се погледнали, те се усмихнали.

Израненият бард можал да удържи римляните до мига, в който жената се спуснала до реката и сложила мъничкото момиченце в една лодка и я отблъснала от брега.

Загубил много кръв, бардът с последно усилие на волята хвърлил пред краката на младата жена своя меч.

Тя го вдигнала. Цели четири часа се сражавала непрестанно с легионерите, без да ги допуска до реката. Легионерите се уморявали и сменяли на пътеката. Римските военачалници в недоумение, мълчаливо наблюдавали и се чудели защо опитните и силни войници не могат да нанесат и драскотина върху тялото на жената.

Тя се сражавала четири часа. После изгоряла. Белите й дробове изсъхнали от обезводняване. Без глътка вода толкова време, от напуканите й , красиви устни димяла кръв. Спусщайки се бавно на колене и падайки, тя успяла още веднъж да отправи едва забележима усмивка към отнасяната от течението лодка с малката бъдеща певица "Барда"- към отнасяното през хилядолетията за нашите съвременници и спасено от нея слово и неговия образ. Човешката същност не живее само в плътта! Неизмеримо по-грандиозни и значими, всички невидими чувства, стремежи и усещания се отразяват в нашия материален свят съвсем смътно, като в зацапано огледало.

Момиченцето Барда станало девойка, после жена и майка. Тя живеела на Земята и пеела. Нейните песни дарявали на хората само светли чувства като всеизцеляващ лъч, помагали да се разпръсва душевния мрак. Много житейски несгоди и лишения се опитвали да загасят източника на този лъч. Невидими, тъмни сили се опитвали да се домогнат до него, да преодолеят единственото препяствие - Стоящите на пътеката. Човешката същност не е в плътта, Владимире. Обезкървеното тяло на барда изпратило във вечността усмивката на светлината, изобразявайки невидимата светлина на човешката същност. И изгаряли дробовете на младата майка, държаща меча, димяла кръвта от пукнатините на устните й, поели светлата усмивка на Барда.

Повярвай ми, Володя! Опитай се да усетиш! Чуй звъна от невидимия меч на Барда, отблъскващ натиска на злобното и тъмното по пътеката към душите на неговите потомци. Моля те, изречи още веднъж думата "бард", Владимире.

- Няма да мога... Засега не бих могъл да я произнеса както трябва. Но някога непременно ще успея.

- Благодаря ти за непроизнасянето, Владимир...

- Кажи, Анастасия, нали ти всичко знаеш: кой от хората днес е пряк потомък на онази кърмеща жена и момиченцето-певица "Барда"? На сражаващия се на пътеката бард? Може ли въобще да се забравя чий е този род?

- Помисли, Владимире, защо си задаваш сега този въпрос...

- Искам да разбера как може да има такива хора, които не си спомнят. Които са забравили най-близките си. Безчувствените.

- Може би искаш да се убедиш, че не си ти този, който не си спомня?

- Не е важно сега... Аз всичко разбрах, Анастасия. Няма защо да отговаряш. Нека всеки си помисли...

- Добре - отговори тя и замълча, като ме гледаше. И аз мълчах дълго време, впечатлен силно от картината, която бе нарисувала Анастасия. После я попитах:

- Защо точно тази дума даде за пример?

- За да ти покажа как образите, скрити в думите, скоро ще се въплътят в реалния свят. Хиляди струни на китари трептят сега под пръстите на днешните руски бардове! Едва бях замечтала за всичко това там, в тайгата - и те първи го почувстваха. Техните души!.. Отначало само у едного се подпали трептящото огънче - и звънна тъничката струна на китарата; а след това се подхвана песента, откликнаха се, отзоваха се и други души. Скоро ще ги чуят всички. Именно те - Бардовете - ще ни помогнат да видим новата зора. Зората на просветлението на човешките души. Ти ще чуеш техните песни. Новите песни - песните на зазоряването!


11. КОРЕНЕН ПРЕЛОМ

 

След тридневен престой при Анастасия, като се върнах на кораба, няколко дни въобще не бях в състояние да вникна в работата на фирмата. Не можех да взема решение нито за маршрута на по-нататъшния курс на кораба, нито да отговарям на радиограмите, идващи от Новосибирск. Както наемните работници, така и част от екипажа, сякаш забелязали моето пренебрежение към работата, започнаха да покрадват. Милицията на Сургут, където бе спрял парахода - т.е. охраната - задържаше крадците, съставяха се протоколи, но аз и на това обръщах малко внимание.

Трудно е сега да се каже защо общуването с Анастасия ми беше повлияло така. И прeди ми се бе случвало да се срещам с представители на различни духовни общества и направления. Всички казваха, че искат да направят нещо добро за обществото и неизменно молеха за пари. Понякога им давах, за да се отърва, без да се интересувам особено от дейността им. Пък и защо трябваше да се интересувам, след като всеки разговор завършваше с темата за парите.

Анастасия, за разлика от всички "духовни" хора, не искаше пари. И въобще, невъзможно беше човек да си представи какво може да даде точно на нея. Външно като че ли нищо няма, а оставаш с впечатленито, че има всичко. Наредих параходът да се отправи към Новосибирск. Затворих се в каютата си и се отдадох на размисли.

Повече от 10-годишното ми занимание с бизнес и ръководене на разни колективи ме бяха научили на много неща. Успехите и неуспехите ме накараха постоянно да търся и да намирам изход от най-различни ситуации. Този път обаче се намерих в положение, в каквото никога не бях попадал до сега. Заедно с това на главата ми се струпаха всички възможни нещастия, които водеха към провал. Някои от " доброжелателите" ми вече бе пуснал във фирмата слухът, че нещо съм мръднал и съм си загубил способността да вземам ефективни бизнес-решения. Този слух се разпространяваше все повече и повече. С една дума, който може - да се спасява. И те вече се спасяваха... Като се върнах, видях как се спасяваха. Даже роднините ми сложиха ръка на фирмата и почнаха да я разграбват: "И без това всичко ще стане на прах." - казваха си те.

Само една малка групичка от старите работници в началото напразно се опитваше да предотврати провала, но даже и те сега, с пристигането на щабния параход, като видяха каква литература бях започнал да чета, се изплашиха за моето психическо състояние.

Аз преценявах възникналата ситуация съвсем трезво. Прекрасно разбирах, че с този колектив вече не мога да оправя положението. Даже ония, които по-рано ме гледаха в устата, бяха започнали вече да подлагат на съмнение всяко мое решение. Много исках да разкажа някому за Анастасия, но не си представях как някой ще ме разбере. "Може и в лудницата да го пратим"-започнаха да си шушукат близките ми. Околните очакваха от мене бизнес- проекти и то непремнно ефективни. Новите ми увлечения се считаха за лудост, за "психически срив". Аз наистина почнах да си мисля най-различни работи. "И какво се получава? - мислех си. - Направиш някакъв удар, спечелиш - и пак си недоволен. Веднага искаш повече. И така - повече от десет години. Къде е гаранцията, че това надбягване няма да продължи до края на живота, без да получиш никакво удовлетворение? На някой не му стига хилядарка за една бутилка и той се разстройва. На милиардера - милиард не му стига за някаква нова придобивка, и също се разстройва. Значи, въпросът не е в количеството пари.

Една сутрин във фирмата при мен дойдоха двама от старите ми колеги - предприемачи, ръководители на крупни търговски фирми. Аз започнах да говоря с тях за организацията на предприемачите с чисти помисли, за смисъла на нашата дейност. Искаше ми се да споделя всичко с някого. Те поддържаха разговора, с някои неща дори се съгласяваха. Ние дълго разговаряхме и аз дори си помислих: нима те всичко разбраха, все пак толкова време загубихме в приказки. След това моят шофьор ми казва:

- Те, Владимир Николаевич, са дошли при вас, защото са ги помолили. Изпратили са ги тези, които се безпокоят за здравето ви. Искали са да разберат за какво мислите през цялото време, за какво се безспокоите. С една дума, нормлен ли сте или не... Да викат ли лекар - или да почакат, докато ви мине.

- А ти, за какъв ме мислиш ти?

Той мълча известно време, след това произнесе тихо:

- Десет години вие работихте нормално . За вас говореха в много градове: -"преспяващ!"... А сега всички във фирмата се страхуват, че ще останат без заплати.

Най-сетне аз разбрах колко далече е стигнала работата за мен и казах на шофьора:

- Хайде обърни колата.

Върнах се във фирмата. Свиках спешно съвещание. Назначих ръководители по разните направления. Предоставих им пълна свобода на действие по време на мое отсъствие. Казах на шофьора да дойде рано сутринта за пътуване до аерогарата. Там той ми връчи топъл пакет. Аз попитах:

- Какво е това?

- Пирожки.

- Значи от съжаление на мен, ненормалния, пирожки ми даваш?

- Това е от жена ми, Владимир Николаевич, не е мигнала. Цяла нощ се приготвя. Никога до сега не е пекла, млада е още, а сега се хвана. Настояваше да ви ги дам. Зави ги в кърпа, още са топли. Каза ми: "Скоро няма да се върнете, ако въобще се върнете..." Мойте извинения....

- Добре, благодаря ти.

След няколко дни той напусна фирмата.


12. КОЙ ОПРЕДЕЛЯ КУРСА?

 

Във фотьойла на самолета аз затворих очи. Курсът на самолета беше ясен: той се отправяше към Москва. А курса на моя по-нататшън живот ми предстоеше да определя сам. Мислех повече за предприемачите. Днес мнозина все още продължават да мислят предприемачите за хора, непременно търгуващи, натрупали първоначален капитал по някакъв нечестен начин и увеличаващи го за сметка на околните. Естествено, както в различните слоеве на нашето общество, така и сред предприемачите има най-различни хора. Обаче, намирайки се във водовъртежа на събитията на предприемаческия живот от асмото начало на перестройката, аз смея да твърдя, че почти всички предприемачи от първата вълн натрупаха първоначалния си капитал чрез търсене на нестандартни решения при предлагане на нови или дефицитни стоки и услуги, чрез по-рационална организация на производствените процеси. Способността на повечето съветски и руски предприемачи е да правят пари "от нулата" - без кредити. Та нали по това време още нямаше приватизирани заводи? Така че първите предприемачи бяха принудени да мислят с главата си и да разчитат на късмета си. И наистина, правехме пари от нищо. Като доказателство ще приведа примери от собствения си опит.


13. ПАРИ ОТ НИЩО

 

Още преди перестройката аз ръководех неголяма бригада фотографи. В нея влизаха лаборантите и няколко пътуващи фотографи. Всички получаваха заплати и премии, които им позволяваха да имат среден за това време стандарт на живот. Всички получаваха процент от печалбата. Естествено, искаше ни се повеч. но за това трябваше рязко да се повиши печалбата. Да се увеличи броят на клиентите. Един ден успях да намеря решение. От него и сега може да се възползва всеки, който желае. Веднъж на околовръстното шосе ми се спука гума на "Запорожеца". Докато гумата се помпеше, аз гледах преминаващите една след друга коли и мислих: "Каква страхотна ще бъде печалбата, ако собствениците на тия коли пожелаят да се фотографират!" След няколко минути в главата ми се роди план, който впоследствие бе реализиран и увеличи печаблата на колектива четири пъти. Ето номера: на шосето застава фотограф с фотоапарат. Той има двама помощници със зелени ленти на ръкавите и с емблема "СБ"(служба по бита)на тях. Връцете си държат палка на КАТ. Шофьорите спират, мислейки че това е някакъв патрул. Разбирайки, че им предлагат само някаква битова услуга и че никой не готви да ги глобява, наказва, проверява и пр., те с удоволствие заставаха пред автомобилите си за снимка. После соъбщаваха адреса, където да им изпратим снимките наложен платеж. Трябваше обаче да се виждат и номерата на колите, за да не става грешка с адресите.

С такива "битови услуги" бяха окупирани в течение на половин година всички големи шосета и магистрали, водещи към Новосибирск . След това колите, получили такава услуга започнаха често да се повтарят. Но за тази половин година бригадата успя спечели крупна сума пари.

След това измислих акция за фотографиране на частните домове, с надпис на снимката като на картичките: "Моят роден дом", "Бащино огнище" и пр.

Бригадата засне огромно количество къщи. Поръчките бяха изключително много. Затова фотографът не приемаше поръчки, а пристигайки в дадено населено място, просто вървеше по улиците и снимаше всички къщи. След това пощаджиите разнасяха снимките и събираха парите. Хората изпращаха снимките на децата си. Мнозина казваха, че те предизвикват у децата им желание да им гостуват.

В обединението "Новосибоблфото" възникнаха проблеми с изплащане заплатата на бригадата, тъй като тя, по мнение на тогавашната администрация, била превишила всички разумни граници. Но нищо не можеха да направят, тъй като процентът от печалбата беше еднакъв за всички.

Още в първите дни на перестройката нашата бригада се отдели от обединението. Образувахме самостоятелна кооперация. Мен ме избраха за председател. Сега можехме да работим по-свободно, да съберем първоначален капитал и да се заемем с по-мащабни дела. Аз пак почнах да мисля какво още можем да предприемем, за да увеличим доходите си.

Веднъж, разговаряйки с един свой познат от Института по теоретическа и приложна механика, той ми се оплака:

- Заплатите ги бавят, искат да закриват лабораторията. Къде да отиде човек, какво да прави? Сега на никого не сме нужни.

- А какво правеше твоята лаборатория по-рано? - попитах го аз.

- Термоиндикаторна лента. Но сега и тя никому не е нужна.

- За какво служи тази лента?

- За разни неща. - отговори той. И извади от джоба си парче черна лента. - "Дръж" - казва ми.

Аз взех парчето лента, а то веднага позеленя в пръстите ми. Аз даже го хвърлих.

- Що за гадост е това? Позеленява... Трябва да си измия ръцете - казах му аз. А той ми отговори:

- Не се притеснявай, тя просто промени цвета си под влияние на температурата на ръцете ти. Тя реагира на промяната на температурата. Ако температурата ти беше по-висока от нормалната, тя щеше да почервенее. При нормална телесна температура лентата има такъв зелен цвят.

Идеята узря бързо. Ние започнахме да пускаме плоски термометри - "Стрес-индикатори". Върху красиво нарисувано картонче, с квадратчета в различни цветове, срещу които стояха градусите, съответстващи на цвета, се залепяше парче термоиндикаторна лента и се получаваше готово изделие.

Ние реализирахме своето изделие посредством системата на държавните търговски кантори по много региони на Съюза.

Колективът на кооперацията ни се разрастна. Заплатата на всички бе прилична. Започна да се натрупва и самият начален капитал на кооперацията. И институтската лаборатория не беше на загуба, защото и на института почнахме да му снасяме пари.

Ние се снабдихме с две коли за кооперацията, с апаратура. Ето как дори случайността помогна да направим един голям удар.

Един ден отивам в кантората на кооперацията и гледам: на единия телефон моята секретарка слуша и нещо записва, на другия - чистачката. Вкантората имахме само два телефона. Като сложат слушалката, телефоните веднага звънят. После секретарката ми казва:

- Вече трети час обажданията не престават! Едно след друго - без прекъсване. Всички искат нашите термометри и "стрес-индикатори". А един дори се караше и казваше, че сме били "кожодери доперестроечни". Ако искаме да вдигнем цената, той е готов и на по-висока цена да купи. Всички искат по-големи партиди. Готови са да дадат и предплата.

В началото на перестройката в нашата страна, както помните, разцъфтя кичовата продукция. Простолюдието умираше за пластмасови обици, за плакати и календари с разсъблечени момичета. Разграбваха ги като малоумни.

Нашата продукция, на този фон разбира се, изглеждаше като супер-хит. Но ние я продавахме вече половин година - и изведнъж такова рязко усилване търсенето, направо паника. Нещо беше станало, но какво?

Оказа се, че снощи, по Централната телевизия, международният коментатор Цветов, разказвайки за Япония, бил казал:"Японците са изобретателен народ..." - и за пример показал японски "стрес-индикатор". Той приличал на нашия. Так за пръв път аз разбрах на практика колко огромно е значението на рекламата и какво значи късмет.

Цехът на кооперацията ни заработи на три смени. Опаковката, изрязването, довършителните работи поеха надомни работници. Доходът непрекъснато растеше. Снабдихме се с параход за разходки. Аз реших да пусна и сеялки за фермерското стопанство. Наехме голям пътнически параход за организиране на бизнес-обиколки и търговски ескпедиции в районите на Крайния Север.


14. РАЗРУШИТЕЛНАТА СИЛА

 

Оглавявайки своята кооперация, аз можах да се убедя на практика каква огромна разрушителна сила, унищожаваща всякакво материално благосъстояние може да стане нарушаването на човешките взаимоотношения, нетърпимостта един към друг.

По късно научих, че именно по тази причина са се разпаднали много колективи. Това се случи и в моята кооперация. Тя рухна, като унищожи и няколко семейства.

И досега не мога да разбера как може да се противостои на тази сила, възникваща спонтанно и неподдаваща се на здравия разум.

Всичко започна с това, че един ден реших да се сдобием с извънградски чифлик. Поверих тази задача на изпълняващия длъжността домакин и снабдител на кооперацията Алексей Мишунин. Като оформи всички документи по покупко-продажбата, aз отидох да видя имота. Беше голяма къща, два декара земя, баня, гараж, парник. Действително, излишни бяха кравата и овцете, но Мишунин каза, че собствениците трябвало веднага да заминат и затова продали всичко наведнъж. Сено за кравата има; вече се бил договорил и с жена от селото, която ще идва да я дои.

На другия ден свиках събрание на кооперацията. Изясних целта на придобивката. Тази къща е предназначена за посрещане на гости, за почивка на членовете на кооперацията, за провеждане на празници. Трябваше всички заедно да благоустроим целия имот, да направим ремонт на къщата, да модернизираме кухнята.

Мъжката половина на кооперацията подкрепи идеята с голямо въодушевление. Жените обаче почнаха нещо да си шушукат. Сега не помня коя от тях подпали барута. Шушукането им бе обобщено от моята жена, която заяви, че аз и мъжете от кооперацията сме престъпили всякакави допустими граници на приличието по отношение на жените...

- Ние се бъхтаме наравно с вас в кооперацията - започна тя. - После - иди чисти къща, върти се ежедневно около печката, занимавай се с децата.... На вас това малко ли ви е? А сега искате и в този чифлик да ви хамалуваме, ремонт да ви правим - а след това да ви прислужваме на приемите и на разпивките ви!...

И като ги прихвана... Жените почнаха да си го изкарват на мъжете от кооперацията за всичките си лични, семейни и какви ли не още неудовлетворености. Това го разбрах, когато една от тях кресна:

- На вас ви дай само табла да тропате и в телевизора да се пулите!

А от нашите мъже никой не играеше на табла. Просто нейният мъж, пожарникар, играеше на табла, но той не работеше при нас. Особено се наежиха жените на работниците от кооперацията. Една дори, от глупост, пред всички изтърси на мъжа си:

- Ти вечно вониш на пот и на на евтини цигари (той обичаше да пуши "Прима"), а сега и на оборски тор ще ми засмърдиш!

Настъпи пауза. Мъжът задъхано си поемаше въздух, почервеня и рече:

- Аз нарочно ще се вмириша и на тор, за да не ми се навираш в леглото, разгонена кучко такава!

Тя зави. Жените веднага почнаха да утешават обидената. И бесните ги хванаха окончателно... Почнаха да сипят какви ли не проклятия.

При нас работеше Женя Колпаков. Измисляше разни приспособления, които увеличаваха производителността на труда; ремонтираше всичко - без изключение. А те сега му закрещяха:

- Имаме си тука и едни изобретатели, че после след тях цяла година трябва да чистиш!

Даже политиците намесиха:

- Горбачов се пъчи, а Раиса Максимивна зад него върти ръчката...

Обявих почивка. Мислех си, че все някак си ще се вразумят. След почивката всички седнаха, външно сдържани, но вътрешно земята се тресеше. Жена ми, с привидно спокойствие, но с ехиден тон направи следното заявление-ултиматум:

- Разбира се, щом ви се иска извънградска резиденция, моля; обаче на нито една от нас кракаът й няма да стъпи там. Радвайте й се! Но тъй като парите са общи и без нас вие нямате право да ги пилеете, за компенсация ще ни дадете една лека кола с шофьор, специално за пазаруване. Ние ще я ползваме поред.

- Бижу - заявиха мъжете, - да ви приседне! От пиле мляко ще ви дадем, само да не се мяркате тука...

- Та те ще си завъдят колхозни Машенки тука!...

- Да си завъдят. Даже и Машенките ще се ометат, като видят с кого имат работа...

Нито един от мъжете, чиито жени работеха в кооперацията, не се прибра тази вечер вкъщи. Беше петък и ние тръгнахме към нашата "хасиенда".

Огледахме всичко, почнахме да планираме подобренията. В събота загряхме банята. Местната жена, по молба на Мишунин, дойде да издои кравата. Ние я гледахме с широко отворени очи. Беше приятно. Кравата беше спокойна, не се въртеше. Жената ни предупреди, че няма да може да я дои редовно. Трябва да потърсим още някой.

Привечер се изкъпахме в банята, сготвихме си вечеря. Трабезата стана фантастична. Мишунин опече риба. Сложихме бира и водка и седнахме да вечеряме. И изведнъж чуваме

"Му-у-у" - беше кравата... Станахме и отидохме в обора. Време е да се дои, а доячката я няма. Стоим ние, осем мъже, пред кравата и не знаем какво да правим. Изобщо може ли някой да обясни какво става понякога с хората при вида на едно животно? Живееш си нормално и никакви животинки не ти смущават живота.. И изведнъж попадаш в ситуация, когато се появява в къщи животинче - котка, куче или нещо друго - и бликват в човека чувства, също като към дете. Тревожиш се, преживяваш... Откъде идва това? Може би действително първият човек, Адам, когато Бог му поръчал да определи предназначението на всички твари, ги е гледал с любов и тази любов е останала в нас по наследство? Спи някъде дълбоко и при случай се проявява. Как е точно - Господ знае. Но всички ние обикнахме тази крава; и тя, изглежда, почувства нещо. Та ето как се развиха събитията, вследствие на това. Серьожа Хадаков каза:

- Май че млякото вече ще й пръсне вимето. Трябва да се направи нещо. Веднага обвинихме Мишунин: "Защо, значи, взе и крава?" А в същото време ни дожаля да я продадем: само за един ден се привързахме към нея като към родна сестра.

Кравата ни гледаше с тъжните си очи и мълчеше. По едно време изви глава към мене и измуча: "Му-у-у". Така умолително измуча, че аз казах на Мишунин:

- Почвай да я доиш, щом си я купил!

Мишунин бързо донесе кофата, върза си престилката, оставена от доячката, и се промуши под преградата при кравата. Помоли ни да не си отиваме: "Че то знае ли се:" Тя го допусна, позволи му да я издои. Ние донесохме на кравата вода, сено й сложихме, хляб й давахме. А Мишунин доеше... В началото не съвсем успешно, струйките бяха слаби, понякога биеха извън ведрото, но след това свикна. Минаха петнайсет минути, а струйките все не свършваха. Мишун, кой знае защо, шепнешком каза:

- Потта. Потта ми пречи.

Събрахме носните си кърпи и Серьожа Хадаков влезе под преградата да изтрива потта от челото на Мишунин. Клечи до него, гледа как върви доенето и трие от време на време потта от челото на Алексей... И изведнъж чуваме възмутения шепот на Сергей:

- Ти какво правиш! Защо разваляш кравата? От дясната ти ръка тече добра струя, а от лявата - три пъти по-слаба...

- Пръстите ми - шепне Мишун, - пръстите на лявата ми ръка изтръпнаха.... Ти по-добре да беше помогнал.

Серьожа Хадаков се приближи до кравата от другата страна и те почнаха да я доят заедно. След около час и нещо напълниха цялото ведро.

След вечеря пихме от току-що издоеното мляко и то ни се стори най-хубавото, което сме пили през целия си живот.

Рано сутринта ни събуди жената от селото - доячката - и ни съобщи, че се опитала да се приближи до кравата, за да я издои, но тя, кой знае защо, не я пуснала....

Ние пак отидохме в обора. Направихме всичко както вчера - и кравата се остави да я издоим.

- Гледай ти! - рече жената. - Щом като кравата ви е харесала, дойте си я вече сами... И това се случва. Кравите не допускат всеки.

А нашата крава се оказа много придирчива. Не стига, че не допускаше никоя от наеманите от нас доячки, ами и през всичкото време на доене искаше някой от нас да стои при муцуната й и да я храни, да й говори, а отдолу да я доят двама... Следователно, за всяко доене отивахме по трима души. Мислехме да караме така, докато я продадем. Но в селото бързо се разнесе мълвата, че кравата ни е капризна. Купувачите идваха, пробваха да я издоят и не успяваха. И се отказваха да я вземат, даже и на безценица. Отгоре на всичко бях поставил и условие да не се убива за месо....

Един ден извикахме ветеринарния и той каза:

- Случват се такива работи. Животното, като се привърже към някого, дълго може да не допусне друг до себе си. С кой акъл я накарахте да свикне с това?

Той не ни посъветва нищо определено, но ни съобщи, че кравата ни е бременна. Трябва значи, когато му дойде времето, да станем и акушерки... Той ни каза приблизителното кога се очаква да роди. Ще познаем по това, че млякото й ще спре.

И понеже мъжете трябваше да дежурим по трима, ние прекарвахме много време на "хасиендата". Налагаше се и да нощуваме там.

Нашите съпруги нямаха и понятие какви са грижите ни с кравата, тъй като се бяха заклели, че и кракът им няма да стъпи на "хасиендата". Ето защо те че считаха разказите за кравата за бабини дивотини. Жените ни и жените от кооперацията най-после съвсем изкуфяха.. Попочнаха да пускат непристойни шеги. Тази, която не харесваше миризмата на мъжа си, един път изтърси:

- То само на такива извратени типове може да се падне такава извратена крава...

Мъжът й пак не й остана длъжен:

- По-добре цял живот да доя кротка крава, отколкото да слушам гадните ти приказки!

Веднага след това той се пренесе да живее на "хасиендата", а после се разведе. Ожени се за една млада селянка с дете и стана добър фермер.

Кравата престана да дава мляко. Ние, според съветите на ветеринарния, приготвмихме всичко за раждането. Но кравата си роди сама и без проблеми. Роди биче. Много красиво! Когато извикахме ветеринарния, той го погледна и каза:

- Виж ти! Нищо не трябва пипате.Тя се е справила самичка. Сега само поддържайте чистота. И я хранете добре.

По-късно успяхме да дадем кравата и бичето в добри ръце. Често ходехме да гледаме какъв левент стана нашето биче. С кравата всичко беше наред. И досега си спомняме за нея. Интересно: дали и тя си спомня за нас?

С кравата всичко бе наред, но разбирателството в кооперацията не успя да се възстанови. Тогава аз я раздробих и направих още една фирма. Самият аз, с наетия параход, тръгнах да плавам в дълги търговски рейсове по река Об, на север. В промеждутъците провеждах бизнес-турове за руски и чуждстранни предприемачи.

Генералният ми извод от този случай бе, че решаващ залог за всеки истински успех са преди всичко взаимоотношенията в колектива и вярата - не само в собствените способности, но и в способностите на всеки участник. Когато хората ни вярват, ние сме способни на всичко.

''Русия ще пребъде и славата на Владимир ще се носи през вековете.''баба Ванга