8. ОТГОВОРЪТ

 Когато останахме сами, аз попитах Анастасия:

- Ти защо се зарадва така на някакъв си орел?

- Орелът, да, орелът ще бъде много нужен на мъничкия - отговори тя. - За нашето дете, Володя!

- За да си играе ли?

- Да. Играта има най-голямо значение за по-нататъшните познания и усещания.

- Ясно - казах аз, макар че не можех да си представя как едно бебе може да си играе с птица, особено с орел.

- А при кедъра какво правеше? Молеше ли се или разговаряше с някого? Какво стана между теб и кедъра? Защо прадядо ти после така строго те мъмри?

- Кажи, Владимире, съществува ли нещо разумн; въобще има ли Разум в невидимия свят, в Космоса, във Вселената? Как мислиш?

- Мисля, че съществува. Щом даже учените говорят за това, контактьорите, Библията...

- А можеш ли да назовеш това Нещо с някаква дума, която ти е най-понятна и близка? Питам те, за да намерим с теб общо определение. Да речем Разум, Интелект, Същество, Сила на Светлината, Вакуум, Абсолют, Ритъм, Дух, Бог...

- Хайде "Бог"...

- Добре.

- Кажи сега: дали Бог се стреми да разговаря с човека, ти как мислиш? Не непременно с глас от небесата, а чрез хората, чрез Библията например да ни подскаже как да бъдем по-щастливи.

- Е, не е задължително Библията да е от Бога...

- А от кой е тогава?

- Ами... от хората... Искали са да измислят някакава религия, седнали и я написали колективно.

- Значи - колко просто: седнали някакви хора, написали книга, измислили сюжети, закони... А тази книга е жива вече хиляди години и е най-разпространената и четена книга в света! През изминалите векове са написали грамадно множество други книги, но колко могат да се сравнят с Библията? Какво означава това, според теб?

- Не знам. Древните книги наистина съществуват от много отдавна, но хората днес четат съвременна литература: романи, кримки разни...Защо?

- Защото като ги четеш, почти няма нужда да мислиш, а Библията изисква човек да мисли дълбоко и на много въпроси да си отговаря сам. Именно тогава тя става по-понятна, почва да ти се разкрива. Ако видим в нея само догмата, тогава е достатъчно да прочетем няколко заповеди и да ги запомним. Но каято и да е догма, привнесена отвън и неосъзната дълбоко вътре в сърцето, блокира възможностите на човека-творец.

- А на какви въпроси трябва да си отговаряме като четем Библията?

- Като начало, опитай се да си отговориш защо фараонът не е пуснал израилския народ от Египет?

- Че какво има за мислене - евреите са били роби в Египет. Кой иска да освободи робите си? Те са му работели, печалба са му носели.

- В Библията се казва, че евреите неведнъж са нанасяли големи вреди на цялата египетска земя. Даже са унищожавали първородните рожби на хората и животните. По-късно такива магьосници са ги горили по кладите - а фараонът просто не ги е пускал. Отговори и на един такъв въпрос: откъде са взели тези роби - израилтяните - пъртушини и добитък, за да пътуват цели 40 години? Откъде са взели оръжие, за да превземат и разрушават градовете по пътя си?

- Как откъде? Нали Бог им е давал всичко?

- Мислиш, че само Бог?

- Ами кой?

- Човекът, Владимире, има пълна свобода. Той има възможност сам да се ползва от всичко светло, което Бог му е дал още при самото сътворение, но има право да се ползва и от други неща. Човекът е единство от противоположности. Ето, виждаш: слънчицето свети - то е творение на Бога. То е едно за всички: и за теб, и за мен, и за змийчето, тревичката , цветенцето. Но пчелата взема от цветето мед, а паякът - отрова. Всеки си има своето предназначение. По друг начин няма да живеят нито една пчела и нито един паяк. Само човекът, единствен човекът е способен да се радва на първия слънчев лъч, а друг в същото време да се ядосва. Само човекът може да бъде и пчела, и паяк.

- Значи не само Бог е влияел на евреите. Тогава как да се разбере кое точно Бог прави и кое Му се приписва?

- Когато чрез човека се извършва нещо значимо, винаги участват две противоположности. Правото на избор принадлежи на самия човек. От неговата чистота и съзнателност зависи от кое ще вземе повече.

- Добре, да допуснем. А ти с Него, когато беше под къдъра, се опитваше да разговаряш, така ли?

- Да, исках да ми отговори.

- И на прадядо ти това не му хареса?

- Прадядо изглежда е сметнал, че аз съм говорила непочтително, изисквала съм.

- Та ти наистина настояваше, аз лично видях. И с крак тропаше даже, като Го молеше... Какво толкова искаше от Него?

- Исках отговор.

- Какъв отговор?

- Разбираш ли, Володя, естеството на Бога не е плътско. Той не може да вика на всички гръмогласно от небето как да живеят. Но Той иска на всички да ни е добре и затова праща своите Синове - хора, в чийто разум и душа Той може да проникне в една или друга степен. Синовете Му после отиват и говорят с други хора - на разни езици говорят. Понякога с думи, понякога чрез музика или картини, понякога чрез действия. Веднъж ги слушат, друг път ги гонят и убиват. Като Иисус Христос например. Тогава Бог отново им праща Свои Синове, но винаги само една част от хората се вслушват, а други въобще не се интересуват - нарушават законите на щастливото битие.

- Ясно, и затова Бог ще накаже човечеството с общопланетна катастрофа и страшен съд...

- Бог не наказва никого и няма нужда от катастрофи. Бог е Любов! Той си има един първоначален план и си е създал добре света. Но когато човечеството дойде до определена критична точка на своята съпротива срещу Истината, когато тъмното начало в хората стигне до червената линия, за да не стане пълно самоунищожение идва планетарна катастрофа. Тя взема много човешки жертви, но унищожава пагубните, изкуствено създадени системи за добиване на житейски блага. Катастрофата е нещо като урок за оцелелите. Известно време човечеството живее като в ад, но той си е негово дело - оцелелите попадат в своя ад. После децата им живеят известно време като първобитни хора, идват до някаква точка, подобна на рая; и после - пак отклонение и пак всичко отначало... И минават милиарди години по земното летоброене...

- Щом като така неизбежно се повтарят тия неща в продължение на милиарди години, ти на какво се надяваш?

- Исках да разбера как могат да бъдат вразумени хората другояче, а не чрез катастрофи. Разбираш ли, аз се сетих, че катастрофите стават не само по вина на хората, които не възприемат истината, но и по причина на недостатъчно ефективните начини на нейното предаване. Така че аз Го молих сега да ми каже поне един по-ефективен начин. Да го разкрие на мен или на някой друг - не е важно кому. Важното е да има такъв начин.

- И какво ти каза Той? Как звучи гласът Му?

- Никой не може да каже какъв е Неговият глас. Отговорът Му идва от само себе си - било като откритие, било като внезапна, собствена мисъл. Т а нали Той може да говори само чрез Своята частичка, която живее във всеки от нас? А тази частичка вече предава информацията на всичко останало в човека чрез ритъма на вибрациите. Ето защо възниква впечатлението, че човек извършва всичко сам. Човек наистина може да направи много нища сам, нали е подобен на Бога? Във всеки човек има малка искрица от Бога, вдъхната му още при неговото раждане. Бог е раздал половината от Себе си на човечеството, но тъмните сили по най-различни начини се стремят да блокират действието на искрата ни Божия, да отвлекат човека от общуването с нея и - чрез нея - с Бога. На тях им е по-лесно да се преборят с една малка частичка когато е сама, при това още без връзка с Основната Сила. Ако тези частици се обединят помежду си в своите светли пориви, тъмните сили биха ги победили или блокирали много по-трудно. Но ако даже само една частица, живееща поне в едного има пълен контакт с Бога, то тъмните сили никога не ще могат да победят такъв човек и неговия дух и разум.

- Значи, ти викаше към Него да ти отговори какво да кажеш на хората, за да не стане поредна катастрофа на Земята; и как точно да им го кажеш?

- Да, нещо такова.

- И какъв отговор получи? Какво трябва да им кажеш?

- Да им кажа... Само с думи, по обикновения начин, това е вече недостатъчно. На хората толкова много им е говорено и въпреки това човечеството, общо взето, продължава да върви към пропастта. Ти самият не си ли чувал постоянно да се казва, че пушенето и алкохолът са вредни? Това се говори ясно на съвършено понятен за теб език от кой ли не вече, включително и от лекарите, но ти не преставаш, нали така? Продължаваш, независимо от влошаването на състоянието ти; дори болките не те възспират от тези пагубни навици, както става с повечето хора. Сам Бог ти казва: "Не бива така!" - чрез болката ти говори. Та това не е само твоя болка, тя е и Негова, но ти взимаш обезболителни лекарства и си караш както знаеш. Не искаш да се замислиш защо са тези болки...

Така и всички други истини са отдавна известни на човечеството, но то не желае да ги изпълнява. Хората извършват ежедневно истински предателства спрямо тях в името на илюзорното удоволствие. Следователно, трябва да се открие още някакъв начин за пряко преживяване на друг вид удоволствия, не само да се умува за такива. Който ги изпита, ще може да направи сравнение и всичко сам ще разбере - ще разблокира най-сетне частичката си, дадена му от Бога. Ето защо е излишно повече да се плашат хората с разни катастрофи и да се обвинянват неприемащите истината. Нужно е нещо ново: тези, които свалят тази истина, трябва да осъзнаят необходимостта от нейното по-съвършено тълкуване. И тук прадядо ми се съгласи с мене.

- Да, но той не каза такова нещо...

- Ти въобще не чу голяма част от това, което говореше прадядо.

След като се разбирате без думи, защо тогава си говорихте и на глас - нали ви чух?

- Нима не би било оскърбително за теб да говорят в твое присъствие на чужд, неразбираем език, а да знаят твоя?

А аз в това време си мислех: да вярвам ли или да не вярвам във всичко, което Анастасия приказва? Тя самата, явно, твърдо си вярва. И не само вярва, но и действа. Трябва някак си да поохладя нейния ентусиазъм - инак ще изгори. И в стремежа си да й помогна, аз й казах:

- Знаеш ли, Настася, какво си мисля? Може би не си струва да се косиш чак толкова - да искаш отговор тъй възбудено, както при кедъра... Твоите дядовци не случайно се разтревожиха - това явно е опасно. Щом като Бог досега не е отговорил на нито един от синовете Си как може да се обяснят тия неща на хората по най-ефективен начин, значи просто няма такъв отговор... Изглежда наистина планетарната катастрофа си остава най-ясният начин за обяснение... Не Го карай един ден Той ти се обиди и дори да те накаже, задето си пъхаш носа навсякъде... както вика дядо ти...

- Той е добър! Той не наказва.

- Да, но си мълчи... Сигурно даже и не иска да те слуша, а ти толкоз енергия хабиш...

- Той чува и отговаря.

- Какво отговаря? Сега знаеш ли нещо повече?

- Той ми подсказа къде е отговорът, къде може да се търси.

- Подсказал ти е... На тебе?! - И къде е този отговор?

- В съединяването на противоположностите.

- И кога може да стане това?

- Ами ето кога, например: когато два антипода на човешкото мислене се слеят в ново динамично единство, както в коментариите на Аватамаск... В резултат на това се е появила философията на Хуаян и Къгом, която въплъщава много по-съвършено елементите на един всемирен светоглед и шперца към всички модели и теории, по подобие на вашата модерна физика...

- Моля?!?...

- О, прости ми, ако обичаш... И аз пък сега! Съвсем се отнесох.

- Защо ми се извиняваш?

- Извини ме, че изказах думи, каквито ти не ползваш в своя речник.

- Ами да, не ползвам. Не ги разбирам.

- Ще гледам повече да не правя така. Не ми се сърди, моля те!

- Защо да ти се сърдя? Просто ми обясни с нормални човешки думи къде и как мислиш да търсиш този отговор.

- Самичка по принцип не мога да го открия. Той може да се роди само чрез съвместните усилия на много частици, намиращи се в най-различни хора по земята с противоположни разбирания. Единствено при общи усилия той ще се появи първо в невидимото измерение, където живеят мислите. То може да се нарече още Измерение на Светлите Сили. Намира се между материалния свят, в който живее човекът, и Бога. Един ден аз ще го видя - и мнозина други ще го видят. Тогава всеобщото осъзнаване ще може да се се постигне по-лесно. И да се пренесе човечеството през времевия отрязък на тъмните сили! Тогава катастрофите ще станат излишни.

- И, по-конкретно, какво трябва да направят хората сега, за да се появи този отговор?

- Добре би било, ако много хора можеха да се събудят в един и същ час. Например - в шест часа сутринта. Да си помислят за нещо хубаво - няма значение за какво точно. Важното е мислите им да са светли. Може да си мислиш за децата, за хората, които обичаш и за това, какво би трябвало да се направи, за да бъде на всички добре. Поне 15 минути да се мисли по този начин. Колкото повече хора вземат участие, толкоз по-скоро ще дойде и отговорът. Поясното време на земята е различно, тя се върти, но образите, създадени от светлите мисли на тези хора ще почнат да се сливат в един ярък и наситен образ на осъзнатостта. Когато много хора едновременно мислят за нещо светло, това усилва тази способност у всеки отделен човек многократно.

- Ама и ти, Анастасия, колко си наивна!... Та кой ще вземе да се събужда в шест часа сутринта, за да си мислел 15 минути? Хората стават толкова рано, само когато трябва да ходят на работа или бързат за самолета, за командировка.

Всеки ще си каже:"Нека другите да мислят, пък аз ще си поспя..." Едва ли ще си намериш помощници.

- А ти, Володя, ти лично не можеш ли да ми помогнеш?

- Аз ли?... Аз не ставам толкова рано без особена нужда... Пък и да се събудя някак си, за какво хубаво да мисля?

- Ами, например, за малкото ни синче, което ще се роди. За с в о я син! За това, колко хубаво ще му бъде, когато го милват слънчевите лъчи; за чистите и прекрасни цветя наоколо, за пухкавата катеричка, която ще си играе с него на полянката... Помисли си колко хубаво би било всички други деца винаги да ги гали слънчицето, нищо никога да не ги огорчи. Помисли си и на кой днес ще кажеш нещо приятно, ще му се усмихнеш; пожелай този прекрасен свят да продължи да съществува вечно - и какво ти, точно ти, трябва да направиш за тази цел...

- За сина си ще мисля. За всичко останало... може да се опитам. Но какъв смисъл: ти тука, в гората ще си мислиш, а аз - в градската си квартира... Само двамата. А ти казваш, че много хора трябват. Докато ги няма, защо да се мъчим на вятъра?

- И сам воинът е воин, Володя. Двама заедно са повече от двама поотделно. Освен това, като напишеш книжката, ще дойдат още хора. Аз ще усетя всеки нов човек и ще му се радвам; ще се научим да общуваме вътрешно, да се разбираме и да си помагаме чрез измерението на Светлите Сили.

- Първо на първо, човек трябва да повярва във всичко, което говориш. Аз например не мога да повярвам докрай в това светло измерение, дето живеели мислите. То е недоказуемо, понеже не може да се пипне.

- Та нали вашите учени вече дойдоха до извода, че мисълта е материална?

- Може да са дошли, но това е: докато не пипне човек нещо, не може да му се побере в главата...

- Добре. А като напишеш книжката, нея нали можеш да я пипнеш, да я държиш в ръце? Като материализирана мисъл.

- Ти пак за твойта книжка... Не разбра ли, че и в нея не вярвам особено. Още по-малко, че с някакви си само на тебе понятни буквосъчетания ще можеш да предизвикаш у читателите чувства, при това светли, помагащи нещо си там да се осъзнае...

- Казах ти как ще го направя.

- Да, обясняваше ми. И все пак е невероятно. Пък и да се опитам да пиша, няма да почна изведнъж да разказвам за всичко. Ще ме направят на маймуна. И въобще, Анастасиая, знаеш ли какво сега искам да ти кажа съвсем честно?

- Кажи съвсем честно...

- Само няма да се обиждаш, обещаваш?

- Обещавам.

- Всичко, което ти ми наговори досега, аз трябва да го проверя: какво мислят учените, разните религии, съвременните учения по тези въпроси. Днеска в цяла Русия бъка от курсове, проповеди...

- Ами провери. Разбира се, че ще провериш.

- Освен това аз чувствам, че ти си един много добър човек. Философията ти е интересна, необикновена. Но ако се сравнят твоите действия с другите хора - с ония, които се тревожат за душата, за екологията и пр., - излиза че ти си най-изостанала от всички.

- И защо така излиза?

- Сама сметни. Всички посветени, както ги наричаш... Сам Буда цели седем години е бил в гората, уединил се е и цяло учение е създал и сега има много последователи по света. Иисус Христос само за 40 дни отишъл в пустинята - и сега всички се възхищават на неговото учение.

- Иисус Христос няколко пъти се е уединявал... И много е мислил през всичкото останало време.

- Нека да бъде и повече от 40 дни, даже година. Старците, които днес ги считат за светии, първо са били обикновени хора; после са станали отшелници в гората за известно време - и на тези места манастири са се появили, последователи имат, прав ли съм?

- Да.

- А ти 26 години вече си в гората. Да имаш поне един последовател? И учение не си измислила досега - никакво. Някаква си книжка ме молиш да напиша... Хващаш се за нея като за сламка. Някакви свои съчетания от знаци мечтаеш да прокараш в нея... Щом като ти си безсилна, какво можеш да очакваш от другите? Другите, по-способните, може би и без тебе ще измислят нещо. Я дай по-просто! Дай да живеем реално. Ще ти помогна да се адаптираш в нашия живот. Няли не се обиждаш?

- Не се обиждам.

- Тогава ще ти кажа най-после цялата истина докрай, за да можеш да се видиш.

- Говори.

- Че имаш необикновени способности - имаш. Това е факт. Информация можеш да получаваш всякаква като две и две. Я ми кажи сега: кога се появи при тебе твоя тънък лъч?

- Като всички хора, аз съм се родила с него. Но че съществува такъв лъч и как да го използвам - на това ме научи прадядо ми, когато станах на шест години.

- Тъй. Значи от шестгодишна ти вече си можела да виждаш нашия живот? Да анализираш, да помагаш. Дори да лекуваш от разстояние.

- Да, можех.

- Кажи ми тогава: с какво си се занимавала ти през целите следващи 20 години?

- Разказвах ти за това и ти показах някои неща. Занимавах се с хората от местата и вилите. Стараех се да им помагам.

- Цели 20 години, всеки ден?!

- Да. Понякога и нощем, когато не бях много изморена.

- Значи ти, като някоя зациклила фанатичка, през цялото това време упорито си се занимавала само с виладжиите! И кой те караше да правиш това?

- Никой не ме е карал. Сама реших. След като прадядо ми предложи, аз сама разбрах, че това е нещо добро и много важно.

- Аз пък си мисля, че твоят прадядо ти е предложил да се занимаваш с тия хора от съжаление. Нали си расла без родители... Затова ти е дал най-лесното и просто занимание. А днеска изведнъж съобразява, че си вече пораснала, много неща разбираш и затова ти разрешава да се позанимаеш и с други неща, да зарежеш вече собствениците...

- Не, въпросът с тия хора е много по-сложен. И аз ще продължа да им помагам, както и да ги наричате - "виладжии"," хората от местата и вилте" и пр. Аз много ги обичам и никога няма да ги изоставя!

- Ето ти на тебе "фанатизъм"! Май наистина нещо не ти достига, за да бъдеш нормален човек... Трябва да разбереш най-после: притежателите на парченца земя не са най-важното нещо в живота. Те не влияят ни най-малко на обществените процеси. Къщички, градинчици - всичко това е само едно малко, помощно домакинство. Там хората си почиват след основната работа или след пенсия. Нищо повече, разбираш ли - н и щ о п о в е ч е! И щом като ти, с такива колосални познания и феноменални способности си се вторачила да се занимаваш само с тия хора, значи... имаш някакво психическо отклонение. Мисля да те заведа на психиатър. Ако излекуваме това отклонение, тогава сигурно ще можеш да бъдеш истински полезна на обществото.

- Аз много искам да бъда полезна на хората.

- Тогава дай да заминем - и аз ще те заведа при лекар-психотерапевт в добре платена клиника. Ти сама казваш, че е надвиснала планетарна катастрофа. Тогава помогни на екологическите общества, на науката!

- Като съм тук, от мен ползата е по-голяма.

- Е, добре. Щом искаш, после ще се върнеш и ще почнеш да се занимаваш с нещо по-сериозно.

- Какво по-сериозно?

- Сама ще решиш. Например... с предотвратяването на екологичната катастрофа и дори... планетарната. Я кажи, според тебе кога се очаква това?

- Локални огнища се появяват вече в разни точки на Земята. Човечеството отдавна е подготвило всичко, и то в излишък, за своето пълно унищожение.

- А кога ще е глобалната, фаталната?

- Това може да стане, примерно, през 2002 г. Но може и да се предотврати или отложи, както стана през 1992 г.

- Искаш да кажеш, че е можело да стане през 1992 година?

- Да, но те я отложиха.

- Кои "те"?... Кой я предотврати, "отложи"?...

- Планетарната катастрофа през 1992 г. не стана, благодарение на хората от местата и вилите.

- Какво?!!

- По целия свят много и най-различни хора се противопоставят на унищожението на планетата ни. Но катастрафата през 1992 г. не стана предимно заради руските дачници.

- И ти... Значи ти!... Още шестгодишна си разбирала тяхното грамадно значение?... Предвидила си всичко това?... Действала си неуморно, помагала си им?

Аз знаех значимостта на хората от местата и вилите, Владимире.


9. ДЕНЯТ НА ХОРАТА ОТ МЕСТАТА И ВИЛИТЕ

И ПРАЗНИКЪТ НА ЦЯЛАТА ЗЕМЯ

 

- Но защо благодарение на хората от местата и вилитe и именно в Русия, защо? Каква връзка виждаш тук?

- Разбираш ли, Владимире, Земята, макар и голяма, все пак е много чувствителна. Нали и ти си голям в сравнение с комарчето, но като кацне на тебе, ти го усещаш. Така и Земята всичко усеща - и когато в бетон и асфалт я обличат, когато изсичат, горят горите й, когато човъркат недрата й или изсипват отровен прах, наречен от хората "торове". Нея я боли! Но тя продължава да обича хората, както майка децата си. И се мъчи Земята да попие в недрата си човешката злоба; и само тогава, когато няма сили да я удържи, тази злоба избухва чрез вулканите и земетресенията. А трябва да й се помага на Земята! Сомо милувката и внимателната обхода й дават сили. Земята е голяма, но е свръхчувствителна. Тя наистина усеща, когато я докосва ласкаво дори и една човешка ръка. О, как чувства тя и как чака това докосване! В Русия известно време считаха земята за обща и за ничия конкретно. Хората не я възприемаха като своя. След това станаха промените. Започнаха да дават на хората малки участъци земя около вилите. И това, че тези места са малки, съвсем не е случайно - там не е възможна употребата на големи машини. Но затъжилите се за земя руснаци радостно ги взимаха. И бедни, и богати взимаха, защото нищо не може да разскъса човешката връзка със земята. И като получиха своите малки парчета земя, хората изведнъж, по интуиция, почустваха, че ... И милиони човешки ръце с любов се докоснаха до земята! Именно с голи ръце, а не с разни машини хората почнаха да общуват ласкаво със земята по своите малки участъци. И тя почувства това! Усети докосването на всяка отделна човешка ръка. И намери сили в себе си Земята , за да издържи още малко.

- И какво излиза тогава? На всеки човек с вила и участък земя трябва паметник да вдигаме като спасител на планетата, така ли?

- Да, Владимире, те са спасители.

- Да , ама не можеш да направиш толкова паметници. По-добре е за тях да се обяви всеобщ празник, примерно една неделя, или събота и неделя - "Ден на хората от местата и вилите" или "Ден на Земята" да се нарече в календара...

- Ах! Празник! - плесна с ръце Анастасия. - Как добре го измисли. Празник! Непременно е нужен весел и радостен празник.

- Тогава пошари със своя лъч по правителството, по депутатите от Държавната Дума - нека издадат такъв закон.

- Не мога. Те са непробиваеми, защото живеят в ежедневната суета. Толкова много решения им се налага да вземат, че нямат никакво време за мислене... Пък и няма особен смисъл да се нядяваме на тяхната съвест. Няма да им е лесно да осъзнаят, да видят истинската реалност. Никой няма да им позволи да вземат по-верни решения от тези, които сега се вземат.

- Кой пък може да забрани на президента, на правителството?

- Вие - масите, мнозинството! Непопулярните мерки наричате "правилни решения"...

- Да, така е . Сега има демокрация. Най-важните решения се вземат от мнозинството. То винаги е право.

- Най-висока осъзнатост винаги са постигали в началото само единици, Владимире, а повечето хора трябва време.

- Щом е така, защо е нужна демокрация, референдуми?

- Те са нужни като амортизатори, за да няма резки сътрения. Когато амортизаторите не са добри, става революция. Периодът на революцията е винаги тежък за мнозинството.

- Но празникът на хората от местата и вилите не е революция. Може ли да има нещо лошо в него тогава?

- Подобен празник би бил хубаво нещо. Той е нужен на хората, много е необходим! Трябва да се учреди колкото може по-скоро. Ще мисля как може да стане по-бързо.

- Аз ще ти помогна. Аз знам по-добре какви лостове могат да се задействат най-ефективно в нашия живот. Аз във вестниците... Или не, в твоята книга ще напиша за хората от местата и вилите и ще помоля всики да изпрати телеграма до правителството и Държавната Дума: "Молим да се учреди празник на хората от местата и вилите и празник на Земята." Само че на коя дата?

- На 23 юли.

- Защо 23?

- Подходящ ден. При това той е и твоят рожден ден. Нали тази прекрасна идея е всъщност твоя?

- Добре. Значи нека хората да пишат в телеграмите си: " 23 юли узаконете като празник на хората от местата и празник на цялата Земя". Щом в правителството и парламента почнат да ги четат и да се замислят защо хората им изпращат такива телеграми, ти веднага им метни своя лъч...

- Ще го метна! С всички сили ще го метна! И ще има празник - светъл и прекрасен. Всички хора ще се радват - и цялата Земя ще се зарадва.

- Защо пък всички трябва да се радват? Това е само празник за дачниците...

-Трябва така да се направи, че всички да се радват, на всички да им е хубаво. Този празник ще започне от Русия, ще стане най-прекрасният празник на цялата Земя - празник на душата!

- А как ще го празнуват за пръв път в Русия? Та нали никой не знае как се празнува този празник.

- Сърцето на всеки ще му подскаже какво трябва да прави на този ден, а в общи линии аз ще го моделирам сега, виж... - и Анастасия заприказва, ясно произнасяйки всяка буква. Тя говореше бързо и вдъхновено. Ритъмът на речта й, строежът на фразите, произношението - всичко това бе съвсем необикновено в този момент.

- Нека в този ден Русия се събуди на разсъмване. Всички хора, сами, семейно или с приятели ще отидат при земята и ще застанат на нея с боси крака. Ония, които имат свои малки земни участъци, където собственоръчно отглеждат плодове, нека посрещнат първия слънчев лъч сред своите растения. Да пипнат с ръце всеки вид, който са засадили; а когато слънчицето изгрее, нека от всеки плод да откъснат по един и да го изядат. И нищо повече да не ядат до обед. Дотогава да са събрали плодовете и зеленчуците. Нека всеки помисли за живота си, за радостта, за своето предназначение; всеки да си спомни в този момент с любов за своите приятели и близки, да помисли защо растат неговите растения там, с каква цел - и на всяко едно да се опита да определи предназначението. И всеки човек на този празник, до пладне, трябва да се уедини поне за един час - няма значение къде и как, но непременно да остане някъде сам. Поне за един час да се опита да погледне в себе си. А на обед - да се събере цялото семейство. А също и хората, които живеят заедно, и гостите, дошли отдалече. Да приготвят обяда от плодовете, които е родила земята до обедния час. Нека всеки сложи на масата това, което му дойде от сърце и душа и всички да се погледнат един друг нежно в очите. Нека най-възрастният и най-младият благословят трапезата и нека почне спокоен разговор за доброто, за всеки, който е на масата...

Картините, които описваше Анастасия изникваха една след друга необикновено ярко. Сам аз се видях как стоя на масата - а наоколо пълно с хора, - увлечен от празника, повярвал в него или, още по-точно, сякаш празникът наистина вече беше почнал. Тогава казах:

- Трябва да се вдигне първи тост преди да почне още обяда. Всички да вдигнат чаши! Да пием за Земята, за Любовта... - усещах как вече държа чаша в ръката си. Но тя изведнъж ме прекъсна.

- Володя, нека на тази трапеза да няма от хмелната отрова... - и от ръцете ми изведнъж изчезна чашата...

- Анастасия, млъкни! Не разваляй празника!

- Е, какво, щом искаш, нека на масата да има плодово вино, но да се пие на малки глътки, нали?...

- Е, добре, нека да е вино - да не се променят веднага традициите. А след обеда какво ще правим?

- Нека всички хора се върнат в града. Вече са събрали плодовете от своите места, носят ги в кошнички и черпят всички, които нямат... Всички се радват! Виждаш ли: и ония, които взимат се радват, и тези, които дават се радват. О, колко много положителни емоции! Виж: едно момиченце носи домати и няма кому да даде, вече всички си имат. То е разстроено... И изведнъж намира на кого да даде: виждаш ли как черпи с домат една жена? И момиченцето си радва, и жената сияе от умиление. О, колко много радостни чувства през този ден! Те ще победят много болести - и смъртоносните и дългогогдишните болести ще си отидат. Нека всички - и неизлечимо болните, и по-леко болните излялат в този ден да посрещнат потока от хора, които се връщат от местата и вилите си. Лъчите на Любовта, на Доброто, както и донесените плодове ще излекуват, ще победят всички болести! Гледай, гледай! Не виждаш ли какво става на гарата? Реки от хора с цветни кошници... Виж как светят очите им от безметежно щастие и доброта!

Анастасия сякаш цялата сияеше и все повече и повече се вдъхновяваше от идеята за празника. Очите й не просто искряха, а направо започнаха да изпускат синкава, лазурна светлина. Хиляди нюанси на радостта минаваха през лицето й, сякаш в мозъка й, като бурен поток, прииждаха картините на Великия празник.

Изведнъж Анастасия млъкна, а след това, като подви единия си крак и протегна дясната си ръка нагоре, с другия отскочи така пъргаво, че полетя като стрела - стигна почти до първите клончета на кедъра! Като стъпи отново на земята, тя замахна широко с ръка, плесна с ръце - и ненадейно по цялата поляна се разля синкаво сияние. От този миг нататък всяка нейна дума, всеки звук сякаш почнаха да ги повтарят буквално всяка, и най-мъничката тревичка и бубулечица и всеки кедър в гората, дори и най-величественият! Сякаш някяква невидима, грамадна сила усилваше фразите на Анастасия. Тя не говореше високо, но аз усещах, че в момента ги чува всяка жилчица на необятната Вселена. Даже и аз добавях свои фрази, защото никой на мое място не би могъл да се удържи.

Ето какво говореше тя:

- Този ден в Русия ще пристигат гости. Всички ония , които Земята е родила като атланти. Ще се върнат като блудни синове. Нека в цяла Русия на този ден хората се събудят на разсъмване! И нека през целия този ден от струните на вселенската арфа да се лее щастлива мелодия. Всички бардове по улиците и дворовете нека свирят на китари. Нека даже и най- възрастният в този ден се подмлади и стане какъвто е бил преди много, много години...

- И аз ли ще се подмладя, Анастасия?

- Да, и ние с теб, Владимире, ще станем млади като всички други! И предишните старци ще напишат на децата писмо. А децата - на своите родители... Дори и най-мъничките дечица, които правят своята първа крачка в живота ще влязат в един радостен и щастлив свят. В този велик ден няма да има нещо, което да огорчи децата! И нека да няма разлика между малки и големи.

И тогава всички Богове ще слязат на Земята. Нека всички Богове в този ден се въплътят в най-прости и прекрасни образи. Тогава Сам Бог, Единният, Вселенският Бог ще се почувства щастлив! Нека през този ден и ти бъдеш много щастлив - от Любовта на просиялата Земя!

Анастасия се увлече до забрава от картините на този празник. Тя се въртеше по поляната, сякаш танцуваше, обхвата от растящо въодушевление.

- Я спри, спри! - изведнъж викнах аз на Анастасия, разбирайки, че тя възприема всичко насериозно. Тя не просто изказва някакви думи - аз разбрах, че тя отново започна да моделира: с всяка своя дума, с всяка своя странна фраза! Тя моделираше картините на празника! И с присъщата си упоритост ще продължи да ги моделира и да мечтае за тях, докато мечтите й не се превърнат в реалност. Като фанатичка ще продължи да мечтае. За своите виладжии ще го направи, както го е правила двадесет години до този момент. И викнах аз, за да я спра: - Ти какво, полудя ли? Та аз се пошегувах с този празник. Пошегувах се, не разбра ли?

Анастасия спря като закована. Като я погледнах в лицето, душата ми изведнъж се сгърчи от болка, виждайки как то се измени. Тя се обърка като дете. Очите й ме гледаха с болка и съжаление. Едва ли не шепнейки, тя най-сетне каза:

- А аз всичко го приех за истина, Володя... И вече всичко моделирах. И във веригата на събитията вече се вплете звеното на човешките телеграми. Без тях ще се наруши редът на събитията. Аз приех идеята ти, повярвах в нея - и я осъществих. Помислих си, че ти говориш съвсем сериозно за празника и телеграмите, за да мога , както каза, да пусна в действие своя лъч...

- Добре добре, ще опитам. Само се успокой. Може пък тези телеграми никой да не иска да ги изпраща...

- Ще се намерят хора - хора, които ще разберат. Ще го разберат и в правителството, и в парламента ви също... И ще има празник! Ще има! Виж: ...

И картините на празника отново препуснаха.

Ето, аз ви разказах за този случай, пък вие постъпете както сърцето и душата ви диктуват.
За предишната част ТУК