Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.07.2010 20:44 - Фермата Глава 10. Дж. Оруел (последна)
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 1698 Коментари: 2 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Десета глава
За предишната глава ТУК

Годините минаваха. Сезоните идваха и си отиваха, отлиташе крат­кият живот на обитателите на фермата. Дойде време, когато никой не си спомняше дните преди Бунта освен Люсерна, Бенджамин, гарвана Мойсей и няколко прасета.
Мюриъл беше мъртва; Далия, Джеси и Пинчър бяха мъртви. И Джоунс бе мъртъв — беше умрял в дом за алкохолици в далечен край на страната. Объл бе забравен. И Оувес бе забравен — помнеха го само малцината, които го бяха познавали. Люсерна беше разплута стара кобила с болни стави и сълзящи очи. Преди две години бе на­вършила пенсионната възраст, но всъщност още никое животно не се беше пенсионирало. Отдавна бяха спрели да говорят, че за престаре­лите животни ще се отдели единият край от обширното пасище. Сега Наполеон бе възрастен шопар и тежеше сто и петдесет килограма.
Квик беше толкова затлъстял, че едва отваряше очи, за да гледа. Единствено старият Бенджамин бе почти същият, само дето имаше повече сиво около муцуната и след смъртта на Оувес беше станал по-навъсен и мълчалив отвсякога.
Сега във фермата имаше много нови обитатели, макар че прирас­тът не беше така голям, както бяха предвиждали навремето. Бяха се родили доста животни, за които Бунтът бе просто полузабравена ле­генда, предавана от уста на уста, а други бяха купени и никога не бяха чували за него, преди да дойдат тук. Сега във фермата имаше още три коня освен Люсерна. Те бяха красиви стройни добичета, добри работници и другари, но съвсем тъповати. Никой от тях не успя да научи повече от буквата В. Приемаха всичко, което им кажеха за Бун­та и за принципите на анимализма, особено ако го изричаше Люсерна, към коя го изпитваха синовно уважение; но беше съмнително дали раз­бират нещо.
Фермата вече процъфтяваше и беше по-добре организирана: към площта и дори се прибавиха две ниви, закупени от мистър Пилкинг-тън. Вятърната мелница най-сетне бе успешно завършена, фермата разполагаше с вършачка и машина за прибиране на сеното, бяха пост­роени различни нови сгради. Уимпър си беше купил кабриолет. Ала в крайна сметка мелницата не беше използувана за производство на електрическа енергия. Служеше за мелене на зърно и носеше добра печалба. Животните работеха усилено, за да построят още една вятър­на мелница; говореше се, че този път, като я завършат, ще монтират в нея динамото. Но удобствата, за които Объл бе учил животните да мечтаят — обори с електрическо осветление, с топла и студена вода и тридневна работна седмица, — повече не се споменаваха. Наполеон бе отрекъл подобни идеи като враждебни на духа на анимализма. Ис­тинското щастие, твърдеше той, е в това да се работи усилено и да се живее скромно.
Фермата сякаш се бе позамогнала, без самите животни да станат по-богати с изключение, разбира се, на прасетата и кучетата. Може би това се дължеше отчасти на факта, че имаше толкова много прасе­та и кучета. Не че те не работеха според силите си. Квик никога не се уморяваше да обяснява, че работата по ръководството и организа­цията на фермата няма край. Повечето от тази работа била такава, че другите животни, тъй неуки, не можели и да я проумеят. Например Квик им каза, че прасетата всеки ден трябвало да изразходват огром­ни усилия за разни тайнствени неща, наречени „архиви", „доклади", „протоколи" и „записки". Те представляваха големи листове хартия, които се изписвали плътно от горе до долу и веднага след това се хвърляли в пещта. Квик твърдеше, че тази работа била от първосте­пенно значение за благополучието на фермата. Но все пак нито прасе­тата, нито кучетата произвеждаха с труда си някакви храни; а пък бяха доста на брой и винаги имаха чудесен апетит.
А що се отнася до останалите, поне доколкото сами те усещаха, животът им си беше все същият. Обикновено бяха гладни, спяха върху слама, пиеха от водоема, работеха на полето; през зимата ги мъчеше студът, през лятото — мухите. Понякога по-старите измежду тях на­прягаха отслабналата си памет и се опитваха да решат дали в първите дни на Бунта, непосредствено след изгонването на Джоунс, нещата вървяха по-добре или по-зле от сега. Не можеха да си спомнят. Няма­ше нищо, с което да сравнят сегашния си живот: нямаше на какво да се опрат освен на Квиковите списъци с цифри, които неизменно показваха, че всичко върви от хубаво към по-хубаво. За животните този въпрос бе неразрешим; така или иначе, сега имаха малко време за подобни размишления. Само старият Бенджамин твърдеше, че по­мни всеки миг от дългия си живот и че нещата никога не са били. нито биха могли да бъдат кой знае колко по-хубави или по-лоши — гладът, лишенията и разочарованията, казваше той, били вечният за­кон на живота.
И все пак животните не се отчайваха. И не само това, ами дори за секунда не спираха да се гордеят с изключителното право да при­надлежат към фермата. Те още бяха единственото стопанство в цяла­та страна — единственото в цяла Англия, — притежавано и ръководе­но от животни! Нито едно от тях, дори и най-младото, дори и ново­дошлите, които бяха купени от разни далечни ферми, не спираха да се удивляват на този факт. А щом чуеха гърмежа на пушката и видеха зеленото знаме да се вее на върха на пилона, сърцата им преливаха от гордост и винаги се повеждаха разговори за героичните стари вре­мена, за изгонването на Джоунс, за написването на Седемте заповеди и за славните битки, в които хората-нашественици били сразени. Ни една от предишните мечти не беше забравена. Все още вярваха в Ре­публиката, предсказана от Майора, когато човешки крак нямаше да тъпче зелените поля на Англия. Някой ден и това щеше да стане: мо­жеше да не е скоро, можеше никое от животните да не го дочака, но все пак щеше да стане. Дори мелодията на „Добитък английски" на­вярно се тананикаше тайно понякога: във всеки случай нямаше живот­но във фермата, което да не я знае, макар че не се осмеляваха да я пеят високо. Нищо, че животът им бе тежък и не всичките им мечти се бяха изпълнили; ала те ясно съзнаваха, че не са като другите живот­ни. Ако бяха гладни, то не беше, защото трябва да хранят хората тирани; ако работеха усилено, то поне работеха за себе си. Никой от тях не ходеше на два крака. Никое животно не наричаше друго живот­но „господарю". Всички животни бяха равни.
Един ден в началото на лятото Квик заповяда на овцете да го последват и ги заведе в един запустял далечен край на фермата, къде­то бяха порасли много млади брезички. Овцете прекараха там целия ден, хрупайки листата на фиданките под надзора на Квик. Вечерта той самият се върна в господарската къща, но тъй като времето беше топло, каза на овцете да не мърдат от мястото си. В крайна сметка те останаха там цяла седмица, а другите животни изобщо не ги вижда­ха. Квик беше с тях през по-голямата част от деня. Разправяше, че ги учи на нова песен, за което било нужно уединение.
Една приятна вечер, точно след завръщането на овцете, когато жи­вотните бяха свършили работа и се прибираха в стопанските сгради, откъм двора се разнесе ужасено конско цвилене. Стреснати, животни­те спряха насред път. Познаха гласа на Люсерна. Тя отново изцвили и всички вкупом препуснаха и нахълтаха в двора. Тогава видяха оно­ва, което бе видяла и тя.
Едно прасе вървеше на задните си крака.
Да, това беше Квик. Малко тромаво, сякаш още не бе свикнал да държи масивното си тяло в това положение, но отлично пазейки равновесие, той се разхождаше из двора. А след миг през вратата на господарската къща, строени в две редици, излязоха прасетата и всичките вървяха на задните си крака. Някои го правеха по-добре. други — по-зле, едно-две дори бяха малко нестабилни и, изглежда, не биха имали нищо против да се подпрат на бастун, но всичките успяха благополучно да обиколят двора. Накрая кучетата залаяха силно, а черното петле изкукурига пронизително и отвътре, величествено из­правен, се показа самият Наполеон, който хвърляше надменни погле­ди ту наляво, ту надясно, а кучетата подскачаха наоколо му.
В копитото на крака си бе затъкнал камшик.
Цареше мъртва тишина. Изумени, ужасени, скупчени едно до дру­го, животните наблюдаваха как дългата редица прасета бавно обика­ля двора с маршова стъпка. Струваше им се, че светът се е обърнал наопаки. Сетне настъпи един миг, .когато първият шок беше отминал и когато въпреки всичко — въпреки страха си от кучетата, въпреки навика, добит с течение на годините, никога да не се оплакват и да не критикуват, независимо какво става — те сигурно щяха да възразят по някакъв начин. Но точно в този миг, като по даден сигнал, овцете дружно заблеяха с цяло гърло:
— Четири крака — да, два крака — да!да! Четири крака — да, два крака — да!да! Четири крака — да, два крака — да!да!
Това продължи пет минути без прекъсване. А докато овцете млък­нат, възможността да изразят какъвто и да било протест бе пропусна­та, защото прасетата отново се бяха прибрали в господарската къща.
Бенджамин усети нечия муцуна до рамото си. Обърна се. Беше Люсерна. Старите й очи бяха съвсем замъглени. Без да продума, тя го дръпна лекичко за гривата и го поведе към стената на големия обор, където бяха написани Седемте заповеди. Постояха една-две ми­нути, взирайки се в белия надпис върху катрана.
— Очите вече не ме слушат — рече тя най-сетне. — Аз и като млада пак не можех да прочета какво пише тук. Но сега ми се вижда, че стената е нещо по-различна. Бенджамин, Седемте заповеди същите ли са както преди?
Бенджамин за пръв път се съгласи да направи изключение и й про­чете написаното на стената. Там имаше само една-единствена запо­вед, която гласеше:
ВСИЧКИ ЖИВОТНИ СА РАВНИ, НО НЯКОИ СА ПО-РАВНИ ОТ ДРУГИТЕ
След това вече не изглеждаше необичайно, когато на другия ден всичките прасета, които надзираваха работата във фермата, бяха за-тъкнали камшици в копитата си. Не им се стори необичайно, като научиха, че прасетата са си купили радиоапарат, че уговарят да им се прокара телефон и са се абонирали за „Патриот", „Оттук-оттам" и „Вести от деня". Вече не им се стори необичайно, когато видяха как Наполеон се разхожда из градината на къщата с лула в уста или кога­то прасетата извадиха дрехите на Джоунс от гардеробите и ги обляко­ха. Наполеон се появяваше в черно палто, ловджийски бричове и ко­жени гамаши, а любимата му свиня се беше пристегнала в роклята от моарирана коприна, която мисис Джоунс слагаше в неделя.
Един следобед, около седмица по-късно, във фермата пристигнаха няколко двуколки. Собствениците на съседните имения бяха поканени да разгледат стопанството. Разведоха ги из цялата ферма и те изра­зиха огромното си възхищение от всичко видяно, особено от вятърна­та мелница. Животните плевяха ряпата. Работеха усърдно, като почти не вдигаха поглед от земята и просто не знаеха от кого да се страхуват повече — от прасетата или от гостите.
Същата вечер от господарската къща се разнасяше бурен смях и гръмогласно пеене. И изведнъж при врявата от смесена реч животните бяха обзети от любопитство. Какво ли ставаше там сега, когато за пръв път животни и хора се срещаха като равни? Сякаш се бяха наго­ворили и взеха колкото се може по-тихо да се промъкват в градината.
Спряха пред портичката, страхувайки се да продължат, но Люсер-на ги поведе напред. Приближиха на пръсти до къщата и по-високите надникнаха през прозореца на трапезарията. Вътре, на дългата маса, видяха пет-шест фермери и още толкова видни прасета, а самият На­полеон заемаше почетното място начело на масата. Прасетата, из­глежда, се чувствуваха съвсем удобно на столовете си. Всички бяха погълнати от игра на карти, но за малко я прекъснаха, очевидно за да вдигнат наздравица. Една голяма кана се предаваше от ръка на ръка и халбите отново бяха напълнени с бира. Никой не забеляза учу­дените лица на животните, които се взираха през прозореца.
Мистър Пилкингтън от Мечи лес стоеше прав с чаша в ръка. След миг, рече той, щял да помоли присъствуващите да вдигнат тост. Но преди да го стори, се чувствувал задължен да каже няколко думи.
За него, а бил уверен, че и за всички останали, било източник на огромно задоволство да установи, че един дълъг период на недоверие и неразбирателство вече е отминал. Някога съседите човеци се отнася­ли ако не враждебно (не че той или някой от присъствуващите са спо­деляли тези настроения), то може би с известна доза опасения към уважаемите собственици на Фермата на животните. Случили се разни печални произшествия, разпространявали се погрешни представи за състоянието на нещата. Струвало им се, че съществуването на сто панство, притежавано и ръководено от прасета, не е съвсем нормално и можело да има обезпокоителни последици в околността. Твърде много собственици лековернобили приели, че в такава ферма ще цари дух на разпуснатост и недисциплинираност. Страхували се да не би това да повлияе на собствените им животни и дори на работниците им. Но сега всякакви подобни съмнения са били разсеяни. Днес той и приятелите му посетили Фермата на животните, разгледали всичко с очите си и какво видели? Не само най-съвременни методи на работа, но и дисциплина, и ред, които трябвало да служат за пример на земе­владелците от цялата страна. Смятал, че няма да сбърка, ако каже, че нисшите животни от фермата работят повече и получават по-малко храна в сравнение с останалите животни в графството. Всъщност днес той и придружаващите го забелязали много подобрения, които възна­мерявали незабавно да въведат в стопанствата си.
Искал да приключи с изказването си, рече той, като подчертае още веднъж приятелските чувства, които съществували и трябвало да съ­ществуват между Фермата на животните и съседните имения. Прасе­тата и хората нямали и не бивало да имат различни интереси. Стреме­жите и трудностите им били общи. Нима проблемът за работната сила не бил еднакъв навсякъде? Тук стана ясно, че мистър Пилкингтън се готви да изненада компанията с някое внимателно подготвено ост­роумие, но беше толкова силно развеселен, че в момента не бе в съ­стояние да го произнесе. След продължително давене и кашляне, от които двойната му брадичка се зачерви, той едва успя да изрече:
— Ако вие трябва да се преборвате с нисшите животни, ние пък си имаме нисшите класи!
Тази проява на духовитост накара цялата маса да избухне в гръ­могласен смях; а мистър Пилкингтън още веднъж поздрави прасетата за оскъдните дажби, за дългия работен ден и за липсата на всякакви глезотии във Фермата на животните.
Накрая той заяви, че сега искал да помоли сътрапезниците си да станат и да проверят дали чашите им са пълни.
— Господа — завърши речта си мистър Пилкингтън, — господа, вдигам тост за процъфтяването на Фермата на животните!
Последваха възторжени викове и тропане с крака. Наполеон беше толкова поласкан, че стана от мястото си и заобиколи масата, за да чукне халбата си в халбата на мистър Пилкингтън; сетне я изля в гърлото си. Наполеон, който още не беше седнал, сподели, че също иска да каже няколко думи.
Както всичките му речи, и тази беше кратка и по същество. Заяви, че и той се радвал, задето периодът на неразбирателство е отминал. В продължение на доста време се носели слухове — разпространява­ни, както той имал основание да мисли, от някой злобен враг, — че в неговите възгледи и тези на колегите му имало нещо подривно и дори революционно. Приписвали им, че се опитват да подтикнат към бунт животните от съседните ферми. Нищо не можело да бъде по-далеч от истината! Единственото им желание, сега и в миналото, било да живеят в мир и да поддържат нормални търговски отношения със съседите си. Тази ферма, която имал честта да управлява, добави той. била кооперативно начинание. Крепостните актове, с които той разпо­лагал, били съвместна собственост на всички прасета.
Не вярвал, продължи той, още да се помнят някои от старите по­дозрения, но напоследък в живота на фермата били направени извест­ни промени, които трябвало да послужат за по-нататъшно укрепване на доверието. Досега обитателите на фермата имали доста глупавия навик да се обръщат към себеподобните си с „другарю". Налагало се да го забранят. Освен това имало един много странен обичай с неиз­вестно начало, при който всяка неделна сутрин марширували покрай някакъв череп на шопар, прикован към един стълб в градината. Това също щяло да бъде забранено, а и черепът вече бил заровен. Гостите му навярно били забелязали зеленото знаме, развяващо се на пилона. В такъв случай сигурно били видели, че копитото и рогът, изобразени някога върху него, са заличени. Отсега нататък знамето щяло да бъде чисто зелено.
Искал да отправи само една забележка, рече той, към чудесната доброжелателна реч на мистър Пилкингтън. През цялото време мис­тър Пилкингтън говорил за Фермата на животните. Разбира се, той не би могъл да знае — защото Наполеон сега за пръв път го обявя­вал, — че името Фермата на животните е забранено. Отсега нататък фермата щяла да се нарича Старото имение, което, така смятал той, било правилното и истинското й име.
— Господа — рече в заключение Наполеон, — ще вдигна същата наздравица като предишната, само формата ще е различна. Напълне­те чашите си догоре. Господа, пия за процъфтяването на Старото имение!
Отново последваха одобрителни възгласи и халбите бяха изпраз-нени до дъно. Но докато животните отвън се взираха през прозореца, стори им се, че става нещо необикновено. Какво се беше променило в лицата на прасетата? Мътният старчески поглед на Люсерна бързо се местеше от лице на лице. Някои имаха по пет брадички, други — по четири, трети — по три. Но какво тогава се размазваше и променя­ше във физиономиите им? След като приветствията секнаха, сътрапез­ниците пак взеха картите и продължиха прекъснатата игра, а животни­те безмълвно се отдалечиха.
Но не бяха изминали и двайсетина метра, когато изведнъж спряха. Откъм господарската къща се надигна страшна врява. Те се втурнаха обратно и пак се залепиха за прозореца. Да, вътре бе избухнала бурна свада. Чуваха се викове, удряне по масата, разменяха се остри по­дозрителни погледи, звучаха яростни опровержения. Изглежда, при­чината за цялата разправия бе в това, че Наполеон и мистър Пилкинг­тън бяха играли асо пика едновременно.
Дванайсет гласа крещяха гневно и всички си приличаха. Сега стана ясно какво се е случило с лицата на прасетата. Животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е.
Ноември 1943 — февруари 1944 година




Тагове:   Оруел,


Гласувай:
7
0



Спечели и ти от своя блог!
1. universalnite1neo - :) Изводите са ясни и всеки може да си ...
02.07.2010 21:30
:) Изводите са ясни и всеки може да си ги направи . Още веднъж те поздравявам за отличната идея и дано ни споходят още такива ( сега съм на вълна Шекли , може да погледнеш при мен ) . Успешна вечер от мен ! :)
цитирай
2. zahariada - Гледам, приятелю.
02.07.2010 21:53
Гледам и чета, но ме мързи да коментирам. Знаеш защо. Пише го в профила, който ме привлече и слава Богу! Приятна и хубава вечер. Виж и следващи ми пост. Тези хора вче ме ядосват!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 28424954
Постинги: 16371
Коментари: 19464
Гласове: 26137
Архив
Календар
«  Септември, 2020  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930