Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.06.2010 22:24 - Фермата Глава 7 Дж. Оруеил
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 1308 Коментари: 2 Гласове:
3



Седма глава
за предишната глава ТУК

Зимата беше сурова. Бурите отстъпиха ред на суграшица и сняг. а сетне скова страшен студ, който държа чак докъм средата на фев­руари. Животните работеха с все сили за повторното изграждане на мелницата, ясно съзнавайки, че външният свят ги гледа и че тия за­вистници, хората, ще се радват и тържествуват, ако мелницата не е завършена навреме.
От едната злоба човеците се правеха, че не вярват Объл да е разру­шил мелницата; твърдяха, че се е срутила, защото стените били много тънки. Животните знаеха, че не е така. Все пак беше решено този път да направят стените близо метър дебели, а не петдесет сантиметра както преди, което означаваше да съберат много повече камъни. Дъл­го време кариерата бе затрупана от преспи сняг и бе невъзможно да се работи. После, докато трая сухият студ, беше отбелязан известен напредък, но с цената на мъчителен труд и животните, за разлика от първия път, нямаха голяма надежда да успеят. Все им беше студено и често бяха гладни. Само Оувес и Люсерна не падаха духом. Квик държеше прекрасни речи за възвишената радост от труда, но животните се вдъхновяваха повече от силата на Оувес и от неизменния м девиз: „Ще работя още по-усилено!"
През януари храната взе да -не достига. Зърнената дажба намаля неимоверно и бе съобщено, че за компенсация ще има допълнителна дажба картофи. Тогава се разбра, че по-голямата част от картофената реколта е измръзнала в складовете, защото не е била покрита добре. Картофите бяха омекнали и потъмнели и малко от тях ставаха за ядене. Дойде време, когато животните с дни наред не хапваха друго освен плява и цвекло. Изглежда, ги заплашваше гладна смърт.
Беше жизненонеобходимо този факт да се скрие от света. Окураже-ни от рухването на мелницата, хората измисляха нови лъжи за Ферма­та на животните. Пак плъзнаха слухове, че обитателите й умират от глад и болести, че непрекъснато се бият помежду си и са стигнали до канибализъм и детеубийства. Наполеон добре разбираше какви лоши последици би имало, ако се разчуе истината за продоволственото по­ложение на фермата, и реши да използува мистър Уимпър, за да раз­пространи лъжливи сведения за благоденствие. До този момент жи­вотните почти не бяха общували с Уимпър при седмичните му посеще­ния; сега обаче няколко избраници, предимно овце, бяха инструктира­ни уж случайно да подхвърлят в негово присъствие, че дажбите им са увеличени. Освен това Наполеон нареди полупразните сандъци в хамбара да се напълнят с пясък почти догоре, а сетне да се покрият с останалото зърно и брашно. Под някакъв удобен предлог преведоха Уимпър през хамбара и му дадоха възможност да зърне сандъците. Успяха да го измамят и той продължи да донася на външния свят, че във Фермата на животните няма недостиг на храна.
Въпреки всичко към края на януари стана ясно, че ще се наложи да търсят зърно отнякъде. Тези дни Наполеон рядко се появяваше сред животните и прекарваше времето си в господарската къща, чиито врати се охраняваха от свирепи кучета. Когато все пак се покажеше, това ставаше много официално — бе плътно заобиколен от шест куче­та, които ръмжаха, ако някой се приближеше повечко. Наполеон често не се появяваше и в неделя сутрин, а издаваше заповедите си по­средством пратеник и това обикновено беше Квик.
Една неделна утрин Квик съобщи, че кокошките, които току-що бяха почнали да снасят отново, трябва да предадат яйцата си. С по­мощта на Уимпър Наполеон бил подписал спогодба да доставя по четиристотин яйца седмично. С парите от тях щели да купят зърно и брашно, за да се прехранват до лятото, когато условията щели да бъдат по-благоприятни.
Щом чуха заповедта, кокошките надигнаха страшна врява. По-ра-но ги бяха предупредили, че може да им поискат такава жертва, но те не бяха повярвали, че това наистина ще се случи. Тъкмо приготвяха снесените яйца за пролетното мътене и затова протестираха, че да им ги отнемат сега, е равносилно на убийство. За пръв път от изгонване­то на Джоунс ставаше нещо, което напомняше бунт. Водени от три ярки. порода „Черна минорка", кокошките направиха решителен опит
да потъпчат желанията на Наполеон. Те подхвръкваха и кацаха на мертеците, откъдето снасяха яйцата си, които падаха на пода и се счупваха. Наполеон реагира бързо и безжалостно. Нареди да се спрат дажбите на кокошките и постанови, че ако някое животно им даде дори зрънце жито, ще бъде наказано със смърт. Кучетата се грижеха заповедите да се изпълняват. Кокошките издържаха пет дни, после се предадоха и се върнаха при полозите си. Междувременно девет бяха умрели от глад. Труповете им бяха погребани в овощната градина и бе оповестено, че причина за смъртта им е болестта кокцидиоза. Уим-пър не научи нищо за случилото се, яйцата биваха предавани редовно и някаква бакалска кола идваше във фермата веднъж седмично, за да ги отнесе.
През всичкото това време никой не беше виждал Объл. Носеха се слухове, че се криел в една от съседните ферми — или в Мечи лес, или в Лиси рид. Сега Наполеон бе в малко по-добри отношения със собствениците им, отколкото преди. На двора имаше една купчина дървен материал, който стоеше там от десет години, когато прочист­ваха буковата горичка. Вече беше достатъчно изсъхнал и Уимпър по­съветва Наполеон да то продаде; и мистър Пилкингтън, и мистър Фредерик много искаха да го купят. Наполеон се колебаеше кого да избере и все не можеше да реши. Животните забелязаха как щом ре­шеше да се споразумее с Фредерик, биваше оповестено, че Объл се крие в Мечи лес, а ориентираше ли се към Пилкингтън, тогава се заявяваше, че предателят е в Лиси рид.
Неочаквано рано напролет всички разбраха нещо много обезпо­коително. Нощем Объл тайно идвал във фермата! Животните бяха толкова разтревожени, че дори сън не ти ловеше. Приказваше се, че всяка нощ се промъквал и скриван от мрака, вършел какви ли не по­разии. Крадял от зърното, обръщал ведрата с мляко, чупел яйцата, изпотъпквал лехите с разсад, изгризвал кората на плодните дръвчета. Щом нещо се объркаше, обикновено го приписваха на Объл. Ако се счупеше прозорец или се запушеше тръба, винаги се намираше някой да каже, че Объл е идвал през нощта да злосторничи, а когато изчезна ключът от склада, цялата ферма беше убедена, че Объл го е хвърлил в кладенеца. Колкото и да е странно, всички продължиха да вярват в това дори когато загубеният ключ бе открит под един чувал с брашно. Кравите единодушно твърдяха, че Объл се промъквал в обора и ги доял, докато спели. Говореше се също така, че плъховете, които през зимата бяха създавали доста неприятности, са в съюз с него.
Един ден Наполеон заповяда да се направи пълно разследване на вражеските действия. Заобиколен от кучетата си, той тръгна и внима­телно ревизира стопанските сгради, а останалите животни го следваха на почетно разстояние. На всеки няколко крачки Наполеон спираше и душеше земята да открие следи от стъпките на Объл, които можел да познае по миризмата. Подуши всяко кътче — в хамбара, в обора, в курника, в зеленчуковата градина — и почти навсякъде откри дирите на Объл. Той приближаваше зурлата си до земята, подушваше дълбоко пет-шест пъти и страховито възкликваше: „Объл! Бил е тук! Съвсем ясно усещам миризмата му!", а при споменаване на името Объл кучетата изръмжаваха и се озъбваха така, че смразяваха кръвта.
Животните бяха много наплашени. Струваше им се, че Объл уп­ражнява някакво невидимо влияние, проникващо във въздуха наоколо им и застрашаващо ги по всевъзможни начини. Вечерта Квик ги събра и с разтревожено лице им каза, че има важни новини за тях.
— Другари! — провикна се Квик, подскачайки нервно напред-назад. — Разбрахме нещо много ужасно. Объл се е продал на Фредерикот имението Лиси рид, който дори в този миг крои как да ни нападне и да завземе фермата ни! Объл ще му служи за водач, когато тръгне за насам. Ала има и нещо по-лошо. Ние си мислехме, че бунтът на Объл се дължи на суетата и амбициите му. Но сме грешили, другари. Знаете ли каква е истинската причина? Още от самото начало Объл е бил съюзник на Джоунс! Той през цялото време му е бил таен агент. Всичко това се потвърждава от едни документи, които са останали от него и които чак сега намерихме. Според мен вече много неща се изясняват, другари. Нима ние самите не видяхме как той се опита (за щастие безуспешно) да направи така, че да ни победят и унищожат в Битката при обора?
Животните бяха потресени. Това бе грях, който далеч надминава­ше разрушаването на мелницата. Но трябваше да минат няколко ми­нути, преди напълно да го проумеят. Всички си спомниха, или поне си мислеха, че си спомнят, как Объл пръв се хвърли срещу врага в Битка­та при обора, как непрекъснато повдигаше духа им и ги окуражаваше и как не се поколеба нито за миг дори когато куршумите от пушката на Джоунс го раниха в гърба. Отначало беше малко трудно тези фак­ти да се вържат с твърдението, че Объл е съюзник на Джоунс. Дори Оувес, който рядко задаваше въпроси, бе озадачен. Легна на земята, подви предните си крака, затвори очи и с голямо усилие съумя да изложи мислите си.
— Не го вярвам — рече той. — Объл се би храбро в Битката при обора. Аз самият го видях. И нима веднага след това не го наградих­ме с ордена „Животно герой" — първа степен?
— То си беше наша грешка, другарю. Защото сега знаем (всичко е написано в тайните документи, които намерихме), че всъщност се е опитвал да ни тласне към гибел.
— Но той беше ранен — продължи Оувес. — Всички го видяхме облян в кръв.
— Това е било част от уговорката! — кресна Квик. — Изстрелът на Джоунс само го одраска. Ако можехте да четете, щях да ви го покажа написано със собствения му почерк. Според този заговор Объл е трябвало в решителния момент да даде знак за отстъпление и да предостави победата на врага. И той почти успя, дори бих казал, другари, че наистина щеше да успее, ако не беше храбрият ни Вожд. другарят Наполеон. Не си ли спомняте как точно когато Джоунс и хората му нахлуха в двора, Объл изведнъж се обърна и побягна, а много животни го последваха? Не си ли спомняте още, че точно в този миг, когато паниката се ширеше и всичко изглеждаше загубено, другарят Наполеон се хвърли напред с вика: „Смърт на Човечество­то!", и впи зъбите си в крака на Джоунс? Нали помните това, другари? — възкликна Квик, подскачайки наляво-надясно.
След като Квик тъй живо им описа сцената, на животните им се стори, че си я спомнят именно такава. Във всеки случай си припомни­ха, че в решителния за изхода на битката момент Объл наистина бе побягнал. Но Оувес пак не се успокои напълно.
— Не вярвам, че Объл е бил предател от самото начало — рече той накрая. — После може да е станал такъв. Но аз мисля, че в Битка­та при обора той се прояви като добър другар.
- Нашият Вожд, другарят Наполеон — започна Квик, като говореше много бавно и решително, — категорично заяви (повтарям, другари, категорично), че Объл е бил агент на Джоунс още от самото начало и дори още отпреди някой да е говорил за Бунта.
Е. това е друго — съгласи се Оувес. — Щом другарят Наполеон го казва, значи трябва да е така.
- Ето това вече е вярна мисъл, другари! — провикна се Квик, но животните забелязаха, че заплашително изгледа Оувес с блестящите си оченца. Обърна се да си върви, но се спря и важно добави: — Предупреждавам всички в тази ферма да си отварят очите на четири. Защото имаме основание да мислим, че някои от тайните агенти на Объл в този миг дори се крият сред нас!
Четири дни по-късно, привечер. Наполеон заповяда животните да се съберат в двора. Когато всички пристигнаха, той излезе от госпо­дарската къща, сложил двата си ордена, тъй като неотдавна се беше наградил с „Животно герой" — първа степен и, „Животно герой" — втора степен, а деветте му огромни кучета подскачаха край него и ръмжаха така. че животните изтръпнаха от страх. Свиха се онемели по местата си. сякаш предварително знаеха, че ще се случи нещо ужасно.
Наполеон стоеше и строго оглеждаше аудиторията си; след малко нададе пронизителен квик. В същия миг кучетата се втурнаха напред, захапаха четири шопарчета за ушите и докато те квичаха от болка и ужас. ги довлякоха в краката на Наполеон. От ушите на шопарчетата потече кръв, кучетата бяха усетили вкуса й и за няколко секунди, из­глежда, съвсем се настървиха. Всички се стъписаха, когато три от тях се нахвърлиха върху Оувес. Той ги видя да се приближават, вдигна грамадното си копито, което срещна едно куче във въздуха и го при­кова към земята. То изджафка за милост, а другите две побягнаха с подвити опашки. Оувес погледна Наполеон, за да разбере дали да го смачка, или да го пусне. Наполеон смени изражението на лицето си и троснато заповяда на Оувес да пусне кучето, при което той вдигна копито, а раненото куче се измъкна с ръмжене.
След малко вълнението поутихна. Четирите шопарчета чакаха раз­треперани и по всяка черта на зурлите им се четеше вина. Сега Наполеон ги призова да признаят престъпленията си. Това бяха същите четири шопарчета, които бяха протестирали, щом той забрани съб­ранията в неделя. Без повече да ги подканят, те признаха, че още от изгонването на Объл тайно са поддържали връзка с него, че са му помогнали да разруши мелницата и че са се споразумели с него да предадат Фермата на животните в ръцете на мистър Фредерик. Сетне добавиха, че насаме Объл им е разкрил как от много години е таен агент на Джоунс. Когато свършиха с признанията си, кучетата веднага прегризаха гърлата им. а Наполеон със страшен глас запита дали ня­кое животно не иска да признае нещо.
Трите кокошки, които бяха подстрекателки на яйчения бунт, изля­зоха напред и заявиха, че Объл им се явил насън и ги подтикнал да нарушат Наполеоновите заповеди. Те също бяха екзекутирани. После излезе една гъска и призна, че е укрила шест житни класа от минало­годишната реколта и през нощта тайно ги е изяла. След нея някаква овца призна, че е пикала във водоема, и твърдеше, че Объл я накарал, а други две овце признаха, че са виновни за смъртта на един стар коч, изключително предан поддръжник на Наполеон — гонили го около огъня на сметището, когато имал силна кашлица. Всички те бяха из­бити незабавно. И тъй, историята с признанията и екзекуциите про­дължи, докато пред Наполеон не се издигна огромна купчина трупове; въздухът натежа от миризмата на кръв, което не беше се случвало във фермата от изгонването на Джоунс.
Когато всичко свърши, останалите животни, с изключение на пра­сетата и кучетата, си тръгнаха вкупом. Бяха потресени и нещастни. Не знаеха кое е по-ужасяващо — предателството на животните, стана­ли съюзници на Объл, или жестокото отмъщение, което ги бе постиг­нало пред очите им. Едно време често бяха виждали не по-малко страшни сцени на кръвопролитие, но сега на всички им се стори, че е много по-лошо, защото се случваше сред тях. Откакто Джоунс бе напуснал фермата, до този ден никое животно не беше убивало друго животно. Дори плъх не бяха убивали. Стигнаха до могилката, където се издигаше недовършената мелница, и едновременно легнаха на зе­мята, сякаш се гушеха да се стоплят — Люсерна, Мюриъл, Бенджа-мин, кравите, овцете и цял рояк гъски и кокошки, наистина всички с изключение на котката, която внезапно беше изчезнала точно преди Наполеон да заповяда на животните да се съберат. Известно време никой не проговори. Само Оувес остана прав. Разхождаше се нервно напред-назад, дългата черна опашка свистеше покрай хълбоците му и от време на време той изцвилваше в почуда. Накрая рече:
— Това не го проумявам. Никога нямаше да повярваме, че в на­шата ферма могат да стават такива неща. Сигурно ние някъде гре­шим. Според мен единственото разрешение е да работим по-усилено. Отсега нататък, другари, сутрин ще ме събуждат цял час по-рано от вас.
Животните се сгушиха около Люсерна, без да продумват. От мо­гилката, където лежаха, се откриваше хубав изглед към околността. Виждаха по-голямата част от фермата — обширното пасище, прост­ряло се чак до шосето, ливадата, горичката, водоема, разораните ни ви, в които зеленееха буйните млади жита, и червените покриви на стопанските сгради с пушека, дето се виеше от комините. Беше ведра пролетна вечер. Полегналите лъчи на слънцето позлатяваха тревата и избуялите живи плетове. Фермата никога не им бе изглеждала тъй прекрасна. И с някаква почуда те си спомниха, че е тяхна, че всяка педя земя им принадлежи. Докато Люсерна рееше взор надолу по склона, очите и се насълзиха. Ако можеше да изрече мислите си, щеше да каже, че не към това са се стремили животните, когато преди годи­ни се бяха заели да свалят от власт Човечеството. Не тези сцени на терор и кръвопролитие бяха очаквали в нощта, когато старият Майор за пръв път ги подтикна към Бунт. Ако навремето тя самата трябваше да си представи бъдещето, щеше да види едно общество на животни, освободени от мизерията и камшика и равни помежду си, където все­ки работи според способностите си, силните защитават слабите, както тя бе защитила с крака си последното люпило патенца, докато Майо­ра произнасяше речта си. А вместо това (и тя не знаеше защо е така) бяха стигнали дотам, че никой не смееше да говори каквото мисли и навред се разхождаха свирепи озъбени кучета, а животните трябваше да гледат как разкъсват другарите им, след като са признали ужасява­щите си престъпления. В главата и нямаше мисъл за бунт или непод­чинение. Тя знаеше, че дори при сегашното положение те са по-добре материално, отколкото по времето на Джоунс, и че най-важното е да възпрат завръщането на хората. Каквото и да се случеше, щеше да остане вярна, да работи усилено, да изпълнява дадените и заповеди и ла се примирява с управлението на Наполеон. Но все пак не на това се бяха надявали тя и другите животни, не за това се бяха трепали толкова. Не за това бяха построили мелницата и се бяха изправили срещу куршумите на Джоунс. Така си мислеше Люсерна, макар че и липсваха слова да го изрази.
Накрая, усетила, че това ще замести по някакъв начин думите, кои­то не можеше да намери, тя запя „Добитък английски". Животните, насядали около нея, подеха песента и я изпяха три пъти подред — много вярно, но протяжно и печално, както не бяха я пели никога преди.
Тъкмо я бяха изпели за трети път, и към тях се приближи Квик, следван от две кучета, а от вида му личеше, че има да им казва нещо важно. Той съобщи, че другарят Наполеон е забранил „Добитък ан­глийски" със специален указ. Отсега нататък не било позволено да пеят тази песен.
Животните бяха изумени.
— Защо? — провикна се Мюриъл.
— Защото вече не е нужно, другарко — отсече Квик. — „Добитък английски" беше песента на Бунта. Но Бунтът свърши. Екзекуцията на предателите този следобед сложи край на всичко това. Враговете — външни и вътрешни — са сразени. В „Добитък английски" ние израз­явахме копнежа си по едно по-справедливо общество. Но сега това общество е изградено. Ясно е, че песента вече не е необходима.
Макар да бяха уплашени, някои животни може би щяха да възра­зят, но в същия миг овцете заблеяха обичайното си „Четири крака — да, два крака — не!", което продължи няколко минути и прекрати разискванията.
И ето че „Добитък английски" не се чу повече. Затова пък поетът Фъстъкс съчини друга песен, която започваше така:
Фермо наша скъпа, в тоя час никога не ще ти сторя лошо аз!,
и се пееше всяка неделна сутрин след вдигане на знамето. Но на жи­вотните някак им се струваше, че нито думите, нито мелодията и мо­гат да се сравнят с „Добитък английски".




Тагове:   оруеил,


Гласувай:
3
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Спечели и ти от своя блог!
1. universalnite1neo - Ще работя още по-усилено!" - ...
23.06.2010 22:32
Ще работя още по-усилено!" - ето една от най-мощните хипнози !

Поздрави и хубава вечер :)
цитирай
2. zahariada - Благодаря ти!
23.06.2010 22:45
Работа е неясна дума. В нея няма смисъл. Занимание. Това е думата. Другото е безмислено усилие, за да поддържаме физическото си тяло. Хубава вечер и на теб, приятелю!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 20594608
Постинги: 11390
Коментари: 17183
Гласове: 22385
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031