Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.02.2010 09:57 - Демократически социализъм. част 2.
Автор: zahariada Категория: Други   
Прочетен: 559 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 13.02.2010 09:44



"Да крадем по демократически,
да управляваме по социалистически."

                                  активен борец
                                  партизанин



Този текст е предназначен за всички, които са: непосветени, непросветени, неограмотени, недовидели, недочули,непострадали, необеднели, непораснали, неосъзнати, неродени и неживели по онова време - за всички, за които представката "НЕ", може да бъде поставена!


В увода си Кросман направо заявява, че привлекателността на марксизма е в това, че “той разрушава либералните лъжи, които наистина са лъжи”. Той представя интелектуалните основания на свободното предприемачество като вяра в “автоматичния Прогрес” и отричане на това, “че възходът и банкрутът са вътрешно присъщи на капитализма”. По-нататък Кросман твърди, че “след 1917 г. никой интелигентен човек” не би могъл да избере либералната “догма” и че, изправен пред само два избора, всеки честен ум би избрал комунизма. За щастие обаче, смята той, “две световни войни и две тоталитарни революции” са показали на западните демокрации необходимостта “да се намери алтернатива на световната революция посредством планиране на сътрудничеството между свободни народи”6.
В своето есе, включено в Провалилият се Бог, Кьостлер сравнява времето, прекарано от него в комунистическата партия, с времето, прекарано от Яков с Лия вместо с красивата и обичана Рахил. Той твърди, че комунизмът се представя под фалшиви маски и се надява, че подобно на Яков ще получи, след като положи необходимия труд, истинската Рахил7. Игнацио Силоне говори за своята “по-жива от всякога вяра в социализма”. Според него социалистическите теории са преходни и маловажни. От друга страна, “социалистическите ценности са постоянни” и въз основа на тях “могат да бъдат изградени култура, цивилизация, нов начин на съжителство между хората”8. Ричард Райт заключава относно комунистите: “Те са слепи… Враговете им са ги заслепили с прекалено потисничество.” Но, казва си той, “аз ще бъда на тяхна страна, въпреки че те не са на моята”9.
Андре Жид, чието есе, включено в антологията на Кросман, е взето от неговата книга Retour de l’USSR (1936) и Retouches a mon retour de l" USSR (1937), е разочарован от комунизма както поради това, че последният потъпква независимото изкуство, така – и най-вече – поради това, че намира в Съветския съюз “привилегии и разлики там, където се надявах да открия равенство”. Съветските работници, отбелязва той, “не са вече експлоатирани от акционери капиталисти, но все пак са експлоатирани” и “всички буржоазни пороци и провали продължават да господстват въпреки Революцията”. За Жид сталинска Русия е “все същото старо капиталистическо общество”10.  В своето есе Луис Фишер се обръща към Ганди, а не към западния демократичен социализъм, и призовава за “двойно отхвърляне” на конкуриращите се либерална и комунистическа системи11. Стивън Спендър е настойчив в своята форма на двойно отхвърляне. Въпреки че не храни надежди относно комунизма, той смята, че “ако той би могъл да постигне интернационализъм и обобществяване на средствата за производство, той би могъл да установи свят, който не би бил сума от автоматични икономически противоречия”. Той уверява читателите си, че “никоя критика срещу комунистите не обезсилва аргументите срещу капитализма”. Всъщност, твърди той, “Америка, най-голямата капиталистическа страна, изглежда не предлага алтернатива на войната, експлоатацията и разхищение на световните ресурси”12.
Всъщност “социализмът” почти никога не е бил преценяван като цел и като ценност посредством опита на комунизма на власт. Ала – както това правят самите марксисти – Хайек правилно иска от своето време да съди за формите на човешко общество не по техните идеали, а по техните живи въплъщения. Нека направим тъкмо това. Целта на социализма беше да пожъне културните, научните, творческите и социални плодове от отхвърлянето на частната собственост и свободните пазари, както и да сложи край на човешката тирания. Използвайки властта на държавата, комунизмът искаше да построи социалистическото общество. Онова, което се случи в действителност, е овластвянето на група безчовечни деспоти: Ленин, Сталин, Мао Дзе Дун, Ким Ир Сен, Хо Ши Мин, Пол Пот, Кастро, Менгисту, Чаушеску, Ходжа и така нататък. Като цяло тези деспоти управляваха (а някои все още управляват – било лично, било династично) до дълбока старост. Предполагаше се, че традиционните общества ценят старостта, ала тъкмо революционните общества ни дадоха неподозирани уроци по геронтокрация. През 1944 г. Хайек не знае и половината от случилото се: “най-лошите” обичаха и се вкопчваха в безмилостната власт на всяка цена. Днес ние трябва да обсъдим какво идва след тези тирани, какви уроци сме извлекли от тях и какъв свят би могъл да възникне в следствие на загубената вяра в комунизма. Има обаче един проблем: труповете.
Ние сме заобиколени от невинни жертви, а мащабът е напълно нов. Не говорим за хилядите убити от инквизицията, нито за хилядите линчувани в Америка. Не говорим за шестте милиона, изтребени от нацистите. Най-добрите научни разработки сочат цифри, които умът ни трябва да се опита да схване: много и много, и много милиони трупове13.  Всички те са около нас. Ако преброим и онези, умрели от глад по време на комунистическите експерименти с човешките взаимодействия – а това са между 20 и 40 милиона само за три години в Китай14 – бихме могли да добавим и още милиони. Разстреляни, умрели поради умишлено изоставяне, уморени от глад, убити в концентрационни лагери и затвори, целта на които е била да изтръгнат и последната искрица труд от човешките същества и после да ги довършат. Навсякъде около нас – вдовици, вдовци и сираци.
Никога никоя кауза в историята на цялото човечество не е произвела повече хладнокръвни тирани, повече невинни жертви и повече сираци от овластения социализъм. Той надминава многократно всички други системи на производство, що се отнася до производството на мъртъвци. Труповете са около нас. А ето го и проблемът: никой не говори за тях, никой не им отдава почит, никой не се покайва заради тях; никой не се е самоубил заради това, че е бил апологет на онези, които са им сторили това; никой не плаща за тях; никой не бива преследван, за да отговаря за тях. Тъкмо това предвижда Солженицин в Архипелага Гулаг: “Не, никой не ще трябва да отговаря. От никого не ще бъде търсена сметка.” 15 Докато това не се случи,  няма да има “преодоляване на социализма”.
Западът възприема един епохален, чудовищен, непростим двоен стандарт. Ние преповтаряме почти всекидневно престъпленията на нацизма, говорим за тях на децата си като за исторически и морални уроци от последна инстанция, ние свидетелстваме за всяка жертва. Ала, с много малко изключения, ние мълчим относно престъпленията на комунизма. И така труповете лежат сред нас, навсякъде, незабелязани. Ние настоявахме за “денацификация” и изобличаваме онези, които я смекчават в името на нови или възникващи политически реалности. Никога обаче не е имало, нито пък ще има подобна “декомунизация”, въпреки че невинните жертви са много повече и че онези, които са разписвали заповедите и са управлявали лагерите, остават. В случая с нацизма ние преследваме 90-годишен човек, понеже “костите въпият” за справедливост. В случая с комунизма ние настояваме да няма “лов на вещици” – нека мъртвите погребат живите. Ала мъртвите не могат да погребат никого.
Хората на изкустото с право са обзети от по-малкия и все пак неизмерим холокост, продължил няколко години, и когато гледаме “Нощ и мъгла”, “Шоа”, “Списъкът на Шиндлер” и множество други филми, ние ридаем, скърбим, събужда се отново  човешкото в нашите души. По-големият комунистически холокост, продължил десетилетие след десетилетие  – тази велика костница на човешката история, – не пробужда към подобно изкуство. Нейният единствен нежен, скромен филм – “Един ден на Иван Денисович” по романа на Солженицин – се показва много рядко и не може да бъде купен. Комунистическият холокост би трябвало да е довел до разцвет в западното изкуство, до свидетелства, до симпатия, би трябвало да е предизвикал преливащ океан от сълзи. Вместо това обаче той се посреща с ледено безразличие. Децата, които през 60-те години са окачвали по стените на колежанските си стаи снимките на Мао и Че – а от морална гледна точка това е все едно да си окачиш в спалнята портрети на Хитлер, Гьобелс или Хорст Весел, – днес говорят на нашите деца за моралното превъзходство на своето политическо поколение. Всеки учебник по история се занимава нашироко с престъпленията на нацизма, търси дълбоките им причини, изговаря урок, който трябва да бъде научен. Всеки знае числото “6 милиона”. Напротив, говори се за “грешките” на комунизма или сталинизма (“грешки”, повтаряни по погрешка отново и отново, и отново). Попитайте някой колежанин, колко хора са намерили смъртта си при режима на Сталин, и отговорът, дори днес, ще бъде “хиляди, десетки хиляди”. Това е все едно да вярваш, че Хитлер е убил “стотици” евреи. Подобно скандално невежество не тръгва от един или друг учебник, а от доброволната слепота на цяла интелектуална култура пред катастрофата на онова, към което е имала относителна симпатия. Чили предложи убежище на Ерих Хонекер, източногерманският тиранин, който искаше танковете да излязат на улиците. Време е, казаха, да погребем миналото без озлобление, ала сега искат “справедливост” за Аугусто Пиночет. В същия ден, в който осъди Пиночет, Испания посрещна с почести Кастро, нищо че в същото време критиците и отрицателите на Кастро или просто каквато и да е група, като например хомосексуалистите, президвикала неговото раздразнение, са мъртви, гният в затворите или мъчително се възстановяват от страшните трудови лагери, където са били изпратени от него. В повечето европейски страни неонацизмът е извън закона. Френската комунистическа партия обаче беше част от управлението на страната от 1999 до 2002 г.  Знамена със свастика не могат да се развяват – сърпът и чукът обаче могат да се издигат на официални събития. Да се отричат убийствата на Хитлер или да се омаловажава еврейският холокост е буквално престъпление в по-голямата част на Европа. Обратно, отричането или омаловажаването на комунистическите престъпления е интелектуална и политическа форма на изкуство. Най-скорошните комунистически масови убийци, Пол Пот и неговите комунистически червени кхмери, поробиха цял народ и изтребиха между 1/5 и 1/4 от населението на Камбоджа (това е все едно някакъв американски режим да избие 56–70 милиона от своя народ). Пол Пот се учи на политика в Париж, в средите на френската левица, и получава подкрепа преди всичко от своите китайски комунистически покровители. Според валидния днес консенсус обаче той бил непредвиден резултат не на своите вярвания, ценности и съюзници, а на анти-комунистическите американски бомбардировки в Индокитай. Костите на Камбоджа и на милионите, които са рискували живота си, за да избягат от комунистически Виетнам и Лаос, предпочитайки несигурността където и да е другаде, говорят за стойността – не за тактическата мъдрост – на антикомунистическата кауза там. “Антифашист” е почетно звание, “антикомунист” е понятие, използвано за насмешка и злоупотреба. Ето затова мъртвите лежат сред нас пренебрегнати и всеки, който има морално зрение, вижда посредством самата им липса от нашето морално съзнание как голотата им прелива от телевизионните и филмовите екрани, вижда ги вкочанени в болка насред класните ни стаи, вижда ги разпръснати и непогребани из нашата политика и култура. Те седят край нас на нашите конференции. Без признаването, без търсенето на отговорност, без справедливостта и паметта нямаше да е възможно “преодоляването на нацизма”. Докато не се заемем с мъртъвците на комунизма, “преодоляването на социализма” не е възможно.
Историята е наистина ясна. Когато в действителност е разполагал със средствата да планира едно общество, да осъществява ефективно своя възглед за отхвърляне на частната собственост, на икономическото неравенство и на разпределянето на капиталите и стоките от свободния пазар, социализмът е кулминирал в потъпкване на индивидуалната, икономическата, религиозната, на сдружаването и политическата свобода.  Колективизацията в селското стопанство води до непознато страдание, недоимък и до презрение към собствеността като плод на труда. Овластеният социализъм произвежда относителна бедност, пагубна неефективност, произволно неравенство и фаворизиране, заробване, концентрационни лагери, мъчения, терор, разрушаване на гражданското общество, екологични катастрофи, брутална тайна полиция и системна тирания. Навсякъде, където той е властвал, е имало – отвъд нашата способност да разберем тяхната смелост или страданието им – хора, изтърпели затвор в единични килии, лишаване от сън, садистично причиняване на болка, бавна или бърза смърт за това, че са казали “Не”, за това, че са критикували своите владетели, за това, че не са се отрекли от своите приятели и колеги, или просто за това, че са раздразнили, независимо по каква причина, дори и само с някоя шега, някой комунист с власт. Докато не сме наясно с всички тези престъпления и жертви, няма да има “следсоциализъм”. За да бъдем морални същества, е необходимо да осъзнаем както трябва тези ужаси и да свидетелстваме за отговорностите на тези убийствени времена. Докато социализмът, подобно на нацизма и фашизма, изправени пред лагерите на смъртта и невинно убитите, не бъде изправен пред преживяното от него, пред реалността на най-големите жестокости в човешката история, ние няма да живеем, “преодолявайки социализма”.
Това няма да се случи. Западните интелектуалци са патологично обвързани с  противопоставяне на културата на свободните пазари и индивидуалните права, която в досегашната човешка история е довела до най-голямо облекчаване на страданията, до най-много свобода от лишения, невежество и суеверия и до най-значително увеличаване на изобилието и на възможностите. Никой досега не е обяснил адекватно причините за тази патология, въпреки че тя съставлява един от  най-дълбоките недостатъци и трагедии на обществата, основани на свободни пазари и индивидуални права, на най-радикално прогресивните цивилизации, познати досега на планетата. С всяко изминало десетилетие тази патология загрубява и се отдалечава все повече от който и да е принцип на реалността.
Тази патология позволява на западните интелектуалци да заобикалят “Евереста” от трупове на жертвите на комунизма без сълзи, без скрупули, без съжаление, без разкаяние, без преоценка на себе си, на своята душа и своя ум. В есето си Провалилият се Бог Спендър отбелязва, че третирането на различните жертви на историята по категориално различен начин е общочовешки морален провал. Тази негова бележка се отнася, и с право, до привържениците на всички идеологии и политически лагери, но преценката му е изключително важна, за да се разбере защо безбройните трупове на комунизма, надвишаващи поне 10 пъти тези на холокоста, могат да останат сред нас. Когато хората следват даден политически курс, пише Спендър, човешките същества, стоящи редом с тях, стават “живи и реални … реални човешки същества от плът и кръв, и със симпатии, подобни на техните”. Обратно, застаналите на пътя на тяхната кауза стават “абстракции … досадни, безсмислени, ненужни тези, чиито животи са съвкупности от неверни твърдения”. В първия случай хората виждат “трупове”, във втория случай те виждат “думи”16. Ние и нашите деца сме образовани, отгледани, инструктирани, оформени и поучавани от индивиди, които не виждат тази неописуема маса от натрупани тела, а виждат само думите за тях.
Познавателният интерес на западните интелектуалци, изправени, от една страна, пред постиженията на своето собствено общество и, от друга страна, пред социалистическия идеал и социалистическата действителност, е наистина поразителен. Насред невижданата социална мобилност на Запад, те говорят за “касти”. В едно общество, изобилстващо от  стоки и услуги, те говорят за “бедност” или за “консуматорство”. В едно общество на все по-богати, разнообразни, продуктивни, самоопределящи се и удовлетворяващи животи те говорят за “отчуждение”. В общество, освободило жените, расовите и религиозните малцинства, хомосексуалистите до степен, която никой не би могъл да си представи само преди 50 години, те говорят за “потисничество”. В общество на безкрайна частна благотворителност те говорят за “алчност”. В общество, където стотици милиони разчитат на риска, знанието и капитала на други, те оплакват “експлоатацията” на първите. В общество, разчупило въз основа на личните постижения сякаш вечните вериги на статута по рождение, те говорят за “несправедливост”. В името на измислени светове и мистични съвършенства те са се затворили за западното либерално чудо на индивидуалните права, индивидуалната отговорност, заслуги и човешка удовлетвореност. Подобно на Маркс те поставят в кавички думата “свобода”, когато говорят за Запада. Трябва, разбира се, да се отбележи, че при появата на враг, който действително мразеше западните интелектуалци – фашизма и нацизма, – и чието поражение зависеше от вярата на Запада в самия себе си, за интелектуалците не беше трудно да определят и действително да популяризират битката между доброто и злото.
Това  интелектуално поведение е  патология,  която избирателно замразява  времето  за  собствените си цели. Ранните икономически дислокации на капиталистическата индустриализация стават за интелектуалците модел на бъдещето, което щяло да възникне вследствие на този динамизъм, сякаш би следвало да се пренебрегне процесът, довел непредставим по-рано  брой човешки същества до достоен, свободен живот, защитен както никога дотогава от безпомощността пред природата и хората. Русия от периода 1914–1917 г. замръзва завинаги, сякаш войната и Распутин са били едничката алтернатива на сталинизма, сякаш кривата на руското обществено и икономическо развитие от началото на ХХ век не сочи към една енергична и обещаваща промяна. Веднъж в състояние да мобилизират голям брой хора във всеки един момент, комунистите получават право на постоянна и абсолютна власт; по същата логика Републиканската партия от 1920 г., която поне печели честно изборите, би трябвало да получи правото да управлява завинаги Америка и да избира наследниците си. Тази патология позволява също така просто да се пренебрегва историята и да се предявяват отново лични претенции, без да се представя отчет за миналото. Първо Сталин, после Мао, после Кастро, Хо Ши Мин и Червените кхмери, после сандинистите, наистина ad nauseam.
Интелектуалната проява на тази патология беше и си остава една колективна заблуда, която пренебрегва както историята, така и етологията. Това е вярата, че добротата, стабилността, справедливостта, мирът, свободата, равенството пред закона, взаимната търпимост и любезност са естественото състояние на нещата в човешките дела и че злината, безредието, насилието, принудата, неравенството пред закона, нетърпимостта и жестокостта са отклонения, нуждаещи се от историческо обяснение. В своята пълна и систематична грешка по отношение даденостите западните интелектуалци не успяват да разберат и да оценят тази форма на обществото, която ни дава възможност да променяме тези дадености. Също така патологично е неразумното вярване,  че развили се успешни общества могат да бъдат преобразувани по волята на политически овластени интелектуалци и че най-продуктивните човешки култури са почти напълно дисфункционални.





Гласувай:
1
0



Спечели и ти от своя блог!
Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: zahariada
Категория: Политика
Прочетен: 22661523
Постинги: 12408
Коментари: 17558
Гласове: 23410
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031